Стефан Лисицов: На Каймакчалан е бил ужасът на ужасите, а по тази тема и до днес – пълно мълчание

focus-news.net

Стефан Лисицов от Сливен, син и внук на офицери от 11-ти пехотен Сливенски полк, пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Г-н Лисицов, в статия на бюлетин на гимназия „Добри Чинтулов” – Сливен се казва, че вие сте внук и син на офицери от 11-ти Пехотен Сливенски полк. Какъв е споменът за Каймакчалан и за полка във Вашата фамилия?
Стефан Лисицов: Когато стават тези събития, моят баща е бил на 17 години и постъпва в един взвод с Христо Смирненски. Той не е участвал битката на Каймакчалан. Моят дядо по майчина линия (по котленска линия) загива там. В списъка, който е в първата книга „11-ти пехотен сливенски полк”, която е от 1934-та година, не му е отбелязано името, но във второто издание от 1940-а година, в написването на което участва и моят баща, което е много по-подробно и много по-актуално, е отбелязано името и на моя дядо. Той се казва поручик Стефан Събев, от Котел. Бил е на 30 години, когато стават събитията на Каймакчалан. Загива на 2-ри октомври 1916 г. Преди това той е бил ранен и е бил в болницата в Прилеп, на 40 - 50 км. северозападно от Каймакчалан. Без да му е заздравяла раната, той напуска болницата и отива на фронта, след като е разбрал, че става там ад. И когато го срещат ранени по пътя, когато се катери нагоре, го питат: „Къде отивате, господин поручик?”, казва: „Аз отивам при моите момчета! Не мога да ги оставя”. Отива горе, и умира в последния ден от сраженията, на 2-ри октомври, ударен или от куршум или от шрапнел на снаряд при рикошет, в главата. Един котленец с прякор Калинката, който го е познавал добре, го е изнесъл от окопа, вече агонизиращ. Това е било в последния ден, когато нашите изоставят Каймакчалан. Сраженията продължават приблизително 45 дни. От баща ми - много неща знам за Каймакчалан, имам литература, и все пак има някои въпросителни. Официалната история не пише, че 11-ти пехотен полк е участвал там. Действително, те са били там, с подробности знам борбата за Големия и Малкия Каймакчалан (по-малкият връх е на 1200 метра от него). 45 години, от 9-ти септември до 10-ти ноември, а и след това по инерция до ден-днешен, по тези въпроси нито се говори, нито се обсъжда, нито се споменават, все едно, че никога не е било. Това беше държавна политика - ние да забравим себе си, но това е друга тема. На Каймакчалан е бил ужасът на ужасите, моят баща, Георги Йорданов Лисицов, ми е казвал много неща.
Когато ние учихме история, за Първата Световна война и въобще за войните, почти нищо не се казваше; може би учителите не знаеха, може би, беше забранено да се говори по тези въпроси. Повече се говореше за позивите, за прокламациите на тесните социалисти против войната, за Войнишкото въстание, отколкото за самата нея. Говореше се за братския сръбски народ, за българската шовинистична буржоазия и т.н. и всичко това се изопачаваше тотално. Същото изучаване на събитията бе и в Университета „Климент Охридски”, който завърших през 1971 г.
Фокус: Какво друго знаете за Каймакчалан?
Стефан Лисицов: В Киноцентъра имаше една комисия от музеите, в която бях включен като председател, за костюмите, оръжията, униформите и т.н. от Двореца. Там се запознах с г-н Милев, който отговаряше за реквизита на Киноцентъра, който работи там с жена си. Този човек от Егейска Македония впоследствие го уволниха от Киноцентъра, защото той помогна много на музеите, и милееше за всичко българско. Той ми каза много интересни неща за Каймакчалан, където е служил като гръцки граничар. Служил е в гръцката армия през 1938, 1939, 1940 година, точно на Каймакчалан, на гръцко-югославската граница. Самият той е обикалял по тези места, заснемал ги е, интересувал се е. И той ми каза неща, които ги научавал от сръбски офицери, които са служили там като граничари. От него знам, че там, на всички сърби и на французи, костите са заделени в мемориал, докато нашите кости са пръснати по скалите, по храстите, изобщо от противника нито едно парче не е събрано от нашите убити войници. Само един-единствен българин е бил погребан, понеже го намират с един сръбски войник двамата нанизани с ножовете на карабините си един в друг. Можете ли да си представите тази гледка? И двамата ги слагат в един гроб, на който пишело: „Бугаро-сръбски гроб”. С два кръстосани щика, на самия гроб. Този гроб трябва да се намира горе на Каймакчалан; може би - в гръцка територия, защото окопите минават в гръцка територия. Само на Каймакчалан, от 11-ти пехотен полк, загиват близо 1000 души - 988 затова – българските гробове в Македония от войните и Илинденското въстание са над 100 000.
Фокус: Дядо Ви писал ли е нещо в писма от горе, съобщавал ли е на близките си нещо от фронта, от Каймакчалан?
Стефан Лисицов: Той е бил и по други фронтове, но 11-ти полк през лятото и есента на 1916 година е бил точно там, на Каймакчалан. Писма от него няма останали, но той през лятото същата година е бил в отпуска в Котел, две седмици. Видял се е с жена си, майка ми тогава е била на 2 години, малко дете, брат й – на четири години. Дядо ми е бил в Котел, някъде към края на август се връща на фронта, раняват го, карат го в Прилеп, бяга от болницата, отново отива на Каймакчалан, и го убиват на 2 октомври. След това са пренесли трупа му до село Будимирци; където има някакъв манастир, единствен в района на Каймакчалан, където са погребани и други български войници и офицери. Аз имах голямо желание - да отида да намеря това място. Моята майка казваше, че има един грях през живота си - че от април 1941 година, до 9 септември 1944 година, 3,5 години, когато този район е част от България, не е отишла на това място, да намери гроба на баща си. Можело е да отиде, още повече, че сме имали наш роднина, електроинженер, който е отговарял за електрификацията в Битоля, а това е на 20 – 25 км. изток - югоизточно от Битоля. Тези гробища, са на няколко десетки метри, от десния бряг на река Черна, където е погребан моят дядо, заедно с други. Какво е състоянието на тези гробища - не знам! Аз съм говорил с един наш роднина, който смътно си спомня, че в 1942 година отива на гости при електроинженера в Битоля, и с джипка са отишли на тези гробища. Той ги помни; те са били на около половин километър от манастира „Свети Трифон”, в района на село Будимирци. Помни, че е имало някакви орехи нагоре към манастира, и на няколко десетки метра от брега на река Черна, са гробищата. Там е погребан моят дядо, вероятно на 3-ти октомври, последния ден от сраженията на Каймакчалан. Неговият брат е бил извикан от друг участък от фронта, за да присъства на погребението.
Още нещо: Генерал Жеков, който е главнокомандващ на Българската армия, хладнокръвно е наблюдавал как полкът загива, но, за да не бъде упрекнат, че помага на съгражданите си от Сливен, той до последният момент оставя полкът сам да се бие на върховете. Срещу полка има няколко сръбски полка, от Дринската дивизия, които са били по-добре въоръжени, и които са се сражавали със съзнанието, че имат голямо надмощие както в жива сила, така и в техника и снабдяване.
Фокус: Много мъже от Котел, от Жеравна и от селата около Сливен са служили в 11-ти пехотен Сливенски полк, и участват в това сражение. В Котел например, има ли някакъв по-специален спомен за Каймакчалан; улица да е кръстена на някой, площад?
Стефан Лисицов: По тези въпроси - 50 – 60 години гробно мълчание. В Котел имената на тези хора са отбелязани на южната фасада на общината, където имената на всички тези убити, включително и на моя дядо, са поставени на плоча. Има и много други котленци, които са загинали там. От Военна академия по-миналата година ми дадоха доста картички, които са осветени от сливенския владика, с изглед на Каймакчалан, аз раздадох на много хора, но, пак ви казвам, всички тези събития са в пълна забрава. Ще е интересно да направите една анкета, да тръгнете по улица „Каймакчалан”, която се намира зад Военното училище в София, да попитате хората по нея и съм сигурен, че резултатите ще бъдат потресаващи – едва ли ще се намери на 100 човека, един сносно да каже - защо се казва „Каймакчалан”.
Фокус: Как са изглеждали тогава географските условия; знаем как изглежда Каймакчалан днес?
Стефан Лисицов: На Каймакчалан те са заемали позиция от есента на 1915 година. Нашите са искали да влязат в Солун, но германците са били против понеже Гърция е неутрална в този период, и хитрува до 1917 година, когато вече е ясно нещата накъде отиват, Гърция търпи на територията си войски на Съглашението, тоест - англичани и французи, главно. Сърбите още не са дошли на фронта, по това време те са изгонени на остров Корфу. В края на октомври и през ноември нашите стигат до Каймакчалан, изкарват зимата там, и мирната обстановка продължава до 17 август 1916 година. До тогава нашите стоят на позиция, а войските на Съглашенството отсреща се готвят, идват сърбите, които са въоръжени, нахранени, облечени и т.н. Останките от сръбската армия ги стоварват точно на Каймакчалан, в централната част от фронта. От ноември 1915 година, до 17 август 1916 година има затишие на Каймакчалан, на 17-ти август нашите тръгват в настъпление, защото са разбрали, че фалшивия неутралитет на Гърция вече не ги задоволява. Спущат се от планината на юг, започват много тежки сражения. Около град Лерин (Флорина), 6-ти и 7-ми конен полк нанасят много тежки поражения на французите, но англичани, французи и сърби се подсилват, идват много нови дивизии от Солун. Укрепват фронта с много оръжие и боеприпаси и връщат нашите обратно, на изходните им позиции; нашите дават много жертви, ония също. Разразява се 45-дневната битка до първите дни на октомври, когато продължават сраженията на Каймакчалан. Накрая, по заповед на Главното командване, последните наши останки напускат върха, и се изтеглят зад река Черна.
Фокус: Какво се случва с тези, които са оцелели на върха, в следващите дни, знаете ли?
Стефан Лисицов: Оцелелите от целия този ад отстъпват на Селечката планина, на левия бряг на река Черна и на Добро поле. Там се установяват на позиция и престояват доста време, но вече без сражения. В Сърбо-Хърватската енциклопедия, която е издадена в Загреб през 1928 година и която описва всички тези събития, накрая резюмира следното: този успех, който имат сърбите, не е бил експлоатиран, както трябва. Не е бил експлоатиран – т.е. те не са продължили след Каймакчалан, не е пробит фронтът, на практика, тъй като Дринската и Нишавската дивизия са били много разредени, много изтощени, с големи загуби. Фактически войната продължава още 2 години на същата позиция, на Селечката планина и Добро поле.
Фокус: В Сливен и в региона, когато са се върнали някои от войниците от 11-ти пехотен сливенски полк след края на Първата Световна война, разказвали ли са нещо, има ли нещо отразено в местната преса? Някакви годишнини, панихиди, юбилейни издания - има ли нещо подобно правено?
Стефан Лисицов: Нямам данни за тези неща. Явно е, че се е оказвало почит, имало е панахиди и т.н., но това е било до 9-ти септември. След това абсолютно мълчание.
Фокус: Как се е справила баба Ви, след смъртта на съпруга й?
Стефан Лисицов: Баба ми получава след няколко дни телеграма за гибелта му. 10 години в къщи не се е пеело, не се е танцувало, не се е веселяло - това го знам от баба ми. 10 години въобще е било трагедия в къщи. Майка ми е била на 2,5 години, когато е загинал нейният баща; тя има и брат, който е починал от костна туберкулоза през 1930 г. Баба ми беше вечно угрижена, вечно беше замислена. Повторно не е сключвала брак. А дядо ми е можело да бъде освободен да не служи, защото той е бил глава на семейство, най-големият от братята. Били са шестима братя и една сестра. Можело е да се освободи и да не отиде на война, но той не само, че отива, но бяга от болницата, за да се върне отново на фронта. Така са разсъждавали те, и така са мислили; без да се бият в гърдите - да казват, че са патриоти и т.н. За тях България е било всичко, повече от семейството. И другите братя на моя дядо са били на фронта, вероятно и те са били в 11-ти пехотен полк. Говорил съм с неговия брат, който също има интересни спомени; той не е бил точно на Каймакчалан. Почти всички са били на фронта, все в този участък. Говорил съм с неговия брат, който е завършил във Франция електроинженерство; той е бил преводач, и когато са пленявали французи, той е бил връзката между пленените французи и нашите началници - обяснявал им е, че ще отидат в пленнически лагер и т.н.
Фокус: Какво разказва?
Стефан Лисицов: Той ми разказа интересен случай. Прекъсва следването си, за да дойде в България по собствено желание, да отиде на фронта, където е офицер, и когато се връща във Франция, за да завърши висшето си образование като електроинженер, неговият професор, който го изпитва, се оказва, че е бил от другата страна на фронта. Те са стояли един срещу друг две години. По време на изпит са обсъждали тези неща – на фронта професорът - французин е бил отсреща. Били са в района на Каймакчалан. По целия фронт от Орфанския залив, който е сега в Гърция (западно от Кавала) до Албания, един много дълъг фронт, през планините в центъра и на запад са били французите; там е била френската армия; на изток са били англичаните, при Дойран, италианците и руснаците са стояли на фронта към Битоля. Негрите са били също във френската армия, гръцката армия е била в района на Сереси в района южно от Беласица. Срещу нас е стояла една стоглава хидра. В центъра на целия този фронт са били и тези 106 хиляди, доколкото знам, сръбски войници и офицери; това са остатъците от сръбската армия, след като Сърбия е изцяло разгромена. През 1915 година точно в центъра на този фронт, в района на Каймакчалан, на Битоля, където е бил моят чичо Ганчо Събев, отсреща е бил и френският професор от Нанси, с когото две години по-късно обменяли мисли кой къде е бил, защо е бил и какви намерения е имал.
Фокус: Споменахте, че баща ви е един от авторите на второто издание на книгата за 11-ти пехотен Сливенски полк. Нещо повече може ли да ни кажете, как е била съставена самата книга?
Стефан Лисицов: Самата книга е съставена от няколко автора. Подробности не знам от баща ми, защото баща ми не обичаше да говори точно за това, тъй като на тези неща в най-добрия случай се гледаше негативно. Не, че беше забранена книгата, но се гледаше като нещо остаряло, ретроградно, едва ли не консервативно и назадничаво, в най-добрия случай.

Лица на протестите, свързани с БСП, СИЛА, Алексей Петров и Слави Бинев

bulgaria-news
Стефан Иванов, бивш лидер на СДС-София и общински съветник в столицата, разпространи информация за лицата на протеста. Той допълва в коментара си, че голяма част от тях са свързани с БСП, чиято официалната позиция е, че подкрепя протестите, но не ги е инициирала! Всичко е започнало от цените на тока. Има нещо вярно! Но, има невидими течения и познати кукловоди, пише Иванов във фейсбук.

Ангел (Че) Славчев е член е на политическата партия „Нова левица” до преди 2 месеца, като стана известен с активното си участие в протестите срещу проучването и добива на шистов газ.
"Като кординатор на антишистовата кауза се занимавам с тяхното организиране" (в.Дума, 15.12.2012). Избран е за координатор на младежкия клуб към Националното движение “Русофили”. Ангел Славчев пропагандира и разрешаването на марихуаната. Той е виден лидер на крайното левичарство, с агресивни изяви от години насам. Беше сред хулиганите, които в нарушение на закона, поощрени от пасивното присъствие на полицията, организираха контрамитинг на митинг с искане за демонтиране паметника на съветската армия от центъра на София. Обърнете внимание на яростната му злоба срещу американци, „турчуля” и срещу възрастните хора.
 Според източници на Bulgaria-news Славчев работи във фирмата Megalan, която стана част от Мтел. Там младежът е със заплата от 5000 лева месечно и е странно, че е затруднен да си плати тока и затова протестира.

Янко Петров е свързан със СИЛА и чест гост на телевизия СКАТ.

Людмила Манова, организатор на протеста в Благоевград. Тя е регионален координатор на граждански съюз „СИЛА”.Людмила Манова от Благоевград е участвала в 48-ия Конгрес на БСП в НДК. “Била е регионален координатор на упреквания за връзките си с Алексей Петров съюз „Сила”, вдовица, безработна.”

Дончо Дудев е от НОВА СИЛА и е един от главните организатори. Активист е на гражданското движение “Протестирай”. Мениджър в месарска фирма, очевидно в добро материално положение. Той твърди, че е професионален мениджър на протести! „Откога и защо произвеждате колбаси от конско месо”, НОВА СИЛА
Статии в сайта: Защо НОВА СИЛА подкрепя Путин. Всички българи – на референдум! И да гласуваме с „ДА”! От Стара Загора е, и е определен като човек на Алексей Петров.

Димитър Лалев, който се пъчи със светлия костюм на челните редици присламчил се до Люси Манова, прескочи от ГОРД на Слави Бинев в СИЛА Благоевград едва преди дни. Така че няма как да крещи друго освен простотии като "Национализация на ЕРП-тата", "Отказваме да плащаме сметките" и т.н.

Мариана Христова е професионален борец срещу всичко западно. В едно радиопредаване ни осветли, че като притежателка на експертиза по протести консултира протестиращите.

Иван Петров (Варна) е с основно образование, футболист с криминални прояви, бивш кандидат за кмет на Варна, близък до лицето Борислав Гуцанов. Бивш футболист и треньор на “Спартак”, има връзка с футболните ултраси с камъните и пиратките. За него се знае, че е бивша национален състезател, хванат да краде дънки на лагер в Уелс и изключен за това от националният отбор и от БКП. На местните избори през 2007 г. той е бил включен в листата за общински съветници на Обединения блок на труда, а през 2011 е бил кандидат за кмет и водач на листата на Българската национално-радикална партия, често подкрепящи БСП.

Според Уикипедия Янаки Ганчев от групата "Орлов мост" е свързван с българския клон на "Анонимните", а Янко Петров от Монтана е бивш заместник-председател за София на упрекваното за връзки с Алексей Петров движение "Сила". “Изказва проанархистки възгледи, управител на недвижими имоти, цивилен студент от „Стопанска логистика“ във Военното училище - Велико Търново”.

Уикипедия дава информация и за някои от хората, участвали в заседанията при президента Росен Плевнелиев “В заседанията участват циганската медийна звезда Кремена Будинова, Слави Георгиев и Поли Карастоянова - функционери на движението ГОРД на бизнесмена и евродепутат Слави Бинев. Влизат още представители на Съюза за стопанска инициатива, близки до соченият за мафиотски бос бизнесмен Алексей Петров”.

Едвин Сугарев иска съд за Сергей Станишев

vesti.bg
В открито писмо до главния прокурор Сотир Цацаров поетът Сугарев - бивш политик и дипломат, изнася подробности за "ужасяващи корупционни практики"

С настоятелното искане да започне наказателно преследване срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, министър-председател на България в периода 2005 - 2009 г., поетът Едвин Сугарев се обръща към главния прокурор Сотир Цацаров.

В открито писмо, изпратено и до медиите, Сугарев - някогашен политик от СДС, депутат и дипломат, предявява искането въз основа на действия и бездействия на председателя на БСП, които са накърнили националните интереси и са ощетили българските данъкоплатци с огромни суми, измерващи се с милиарди лева.

"Не става дума за изключения и случайни прецеденти. Става дума и за корупционни практики, в които прозират интересите на членове и приближени до неговата партия лица, за външнополитически интереси на трети страни, които не съвпадат с българските, а също и за корупционни практики, свързани с интерес на негови близки", пише Едвин Сугарев.

"Става дума и за устойчиви корупционни действия, извършвани планомерно и систематично от правителството на Тройната коалиция и свързани с него икономически кръгове. Без всякакво преувеличение мога да посоча, че това е най-корупционното правителство в контекста на българския преход към демокрация, нанесло трайни щети на националната икономика, националното достойнство и престижа на Република България като правова и демократична страна, чиито последствия са пределно осезаеми до днес - а ще бъдат осезаеми още много години", се казва в писмото.

Копия са изпратени и до президента Росен Плевнелиев, министър-председателя в оставка Бойко Борисов, посланиците на страните от ЕС, Комисията за борба срещу корупцията към ЕС, лидерите на партиите от Партията на европейските социалисти (ПЕС).

Сугарев напомня на главния прокурор, че по време на управлението на тройната коалиция разследването на тези злоупотреби беше на практика невъзможно. А след парламентарните избори през 2009 г. новото правителство направи заявка за такива разследвания, но не прояви нужната последователност в това свое намерение.

"В същото време е повече от очевидно, че тези действия срещат силна съпротива от страна на съда и ръководената от вас прокуратура. Това е причината повечето разследвания да завършат без резултат, дори когато престъпната дейност е безусловно доказана", пише Сугарев.

След като отбелязва, че не би могъл да сумира всички корупционни практики на тройната коалиция в това обръщение - това изисква томове, а не просто едно открито писмо, Едвин Сугарев описва с много подробности, някои от които досега не са били публично известни, основните. (цялото писмо, публикувано в блога на Едвин Сугарев, можете да прочетете тук)

Корупционни практики са:

Заменките на гори и земи - систематична корупционна практика, която в своята съвкупност представлява най-мащабния корупционен прецедент в цялата история на България;

Проектът АЕЦ "Белене" и корупционните афери в енергийния сектор - проект, който съвсем пряко застрашава националната сигурност на България;

Изкуственият фалит на "Кремиковци", организиран от Сергей Станишев, министър Петър Димитров и други официални и неофициални лица (сред които и такива, съдени в момента за организирана престъпна дейност);

Договорът на "Сименс" ЕООД - България за отпечатването на български паспорти с биометрични данни - опорочен търг и политическа корупция на най-висше равнище;

Случаят "Хохегер"- договор на стойност милион и половина евро, най-скандалният, тъй като е пряко обвързан с фигурата на министър-председателя.

Едвин Сугарев изброява още десетки други случаи, с които не се занимава в това писма. Сред тях са:

- потъването на милиони левове в трите министерства на ДПС, отпуснати за борба с бедствията;

- скандалът с феодала от Еленския Балкан Гео Дундаров, който е пряко свързан с Министерството на земеделието и горите, и за чиито фрапантни своеволия носи отговорност и министър Нихат Кабил;

- корупционните практики в АЕЦ "Козлодуй", свързани със заобикаляне на Закона за обществените поръчки;

- скандалът, свързан със зам.- изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие" Красимир Неделчев, който е уволнен и са му повдигнати обвинения за пране на пари и получаване на подкуп в размер на 357 000 лева от фирми с интереси в програма САПАРД;

- разграбването на Държавния резерв, за което уволненият негов шеф Димитър Димитров изнася скандални данни;

- договорът за 51 млн. евро за закупуване и доставка на 60 хиляди софтуерни пакета за държавната администрация, при който конкурсът предопределя кой да е продуктът, както и изискването да не бъде купен директно от производителя, а от посредническа фирма;

- скандалът между Министерството на околната среда и водите и "Дънди Прешъс Метълс", при който изпълнителният директор на канадската компания обявява България за "корупционно блато";

- скандалът с фирма "Краш 2000", получила разрешително да строи в територия край село Варвара, част от парка Странджа;

- постоянното отлагане на закона за устройство на черноморското крайбрежие, чието гледане в пленарна зала бива спирано всеки път, когато ДПС и БСП не са наясно какво искат точно строителните лобисти;

- скандалът с обвиненията на директора на НСлС Ангел Александров към Румен Овчаров, че препятства разследвания;

- аферата "Куйович", която остава подозрението за ясна свързаност между организираната престъпност и органите за сигурност;

- скандалът с изпълнителния директор на фонд „Републиканска пътна инфраструктура" Веселин Георгиев, в който министър Асен Гагаузов заявява, че не вижда конфликт на интереси;

- залавянето на двама шефове от Пътния фонд - директорът на Дирекция "Усвояване на европейски фондове" Любомир Лилов и началника на сектор "Подготовка, търгове и договаряне", в момент на получаване на подкуп;

- скандалът с пернишкия бизнесмен Людмил Стойков, спонсор на бившия президент Георги Първанов, и Марио Николов, спонсор на БСП, за източване на седем и половина милиона лева от САПАРД по схема, разкрита от ОЛАФ;

В заключение Сугарев пише на главния прокурор Цацаров:

"Липсата на справедливост е вече нетърпима за българските граждани - в много по-голяма степен, отколкото материалния недоимък. Този дефицит води до натрупване на обществени напрежения с непредвидими последици - включително застрашаващи гражданския мир в страната. Такива бяха в много голяма степен и причините за неотдавнашните протести, които доведоха до оставката на управляващия кабинет.

За това, изпращайки настоящото писмо, силно се надавам да си свършите работата.

Принуден съм да отбележа, че към настоящия момент визираното от мен лице вижда себе си като бъдещ министър-председател на България и бленува ренесанса на същия тип коалиционен кабинет с размити отговорности, какъвто беше тройната коалиция.

И съжалявам, че трябва да го кажа, но България не разполага вече нито с ресурса, нито с търпението да издържи още едно такова управление. Хората няма как да останат мирни и спокойни, виждайки как се погазва законът и как отговорните за реални престъпления и мащабни корупционни практики не само остават безнаказани, но и биват толерирани в качеството си на политически елит - и се готвят да продължават да грабят обществените ресурси по същия начин.

Именно затова смятам, че трябва да приложите закона с цялата му строгост спрямо Сергей Дмитриевич Станишев и свързаните с него лица. И се надявам да бъдете на висотата на Вашата мисия - и да не се измъквате с обясненията на Вашите предшественици - за това как нямало колективна отговорност и как никой не можел да санкционира решенията на Министерския съвет."

Партийна война в интернет

trud.bg

Партийна инструкция как да се пишат мнения в интернет форумите, разбуни социалните мрежи. "Ако в обществото има усещането, че даден политик от управляващите е честен - изкарвате го лъжец и крадец", казва мъж на име Кирил. Инструкцията е приписвана на БСП, които от своя страна заподозряха , че е провокация на ГЕРБ преди днешния конгрес на столетницата. Първият заподозрян веднага бе Кирил Добрев, депутат от БСП, който отговаряше за младежите от левицата през 2007 г. като член на ръководството. Той отрече.

Въпреки неизясненото авторство все пак публикуваме текста, защото сме забелязали, че съветите в него се прилагат ефективно от форумци в сайта на "Труд", платени или от власт, или от опозиция.

Кирил: Другари, минаваме към четвърта точка. Всичко, което говорихме по точки две и три, не важи за активността в социалните интернет мрежи и интернет медии. Тук средата е съвършено различна. Единственото правило, което трябва да съблюдаваме стриктно, е да спазваме своята анонимност.
Препоръчва се да създадете една легенда за себе си далече от политическата сфера - примерно активността и използваните прякори и картинки на профили трябва да създават впечатление за вас като за спортен фен, запален турист или пък, ако щете, безработна бивша учителка, сега домакиня, чието основна радост от живота е да гледа сапунени сериали.
Втората легенда, която трябва да има всеки под ръка, е на привърженик на трета партия със слабо влияние в обществото, като тук е препоръчително това да са десни партии. И двете самоличности се използват както в защита, така и в атака.
За да се избегне разкриване на връзката между двете самоличности, разбира се, доколкото ви е възможно трябва да съблюдавате различен стил на изразяване и да не използвате едни и същи изрази и словосъчетания. От досегашната практика се установи, че често се получава объркване, доброволецът пуска коментар, присъщ за едната самоличност, но забравя да превключи потребителските профили. Тук Митко даде едно предложение как да избегнем тези рискове. Ще го помоля да сподели.
Димитър: Ами, същността на предложението е различните акаунти да се използват в различни браузъри. Примерно единият акаунт се използва само с Интернет Експлорър, другият - в Мозила. По този начин не се налага непрекъснато превключване на акаунтите и бързо се добива автоматизъм. В момента, в които решиш да пуснеш коментар от някоя самоличност, отваряш и съответния браузър. Аз лично ползвам четири самоличности в четири браузъра, освен тези, подходящи са също Опера и Сафари. Не ми се е случвало да сбъркам и да пусна коментар под друг акаунт.
Елена: Аз се опитах да си инсталирам Файърфокс на лаптопа, които ми е предоставен, но ми иска администраторска парола.
Кирил: Които има такива проблеми - компютрите при Павел. Той ще ви инсталира каквото е необходимо.
Преминаваме нататък. Както вече споменахме, тъй като в интернет е осигурена анонимност, ограничения като премерено поведение няма. Трябва да удряме безкомпромисно в най-неочакваните точки за нашите противници.
Ако в обществото има усещане, че даден политик от управляващите е честен - изкарвате го лъжец и крадец, ако някой има добро семейство, обвинете го, че има любовница, ако има титла професор, обвинете го че е некомпетентен, а дисертацията му преписана, ако води скромен начин на живот, внушавайте, че има милиарди в швейцарски сметки и т.н.

Нищо не е неприемливо, нищо не е цинично, използването на нецензурни думи също не е проблем. Дори и коментарите ви да не се приемат от случайно четящите ги, те ще се трупат като негатив към вашата фалшива самоличност, но и към истинската самоличност на атакуваните субекти. Основната цел е да се предизвикат пукнатини в имиджа и да се породят съмнения към тях.
В този аспект трябва да сме търпеливи и настойчиви, както капката дълбае камъка. Втората насока, по която трябва да работите, е да се създава всеобщо впечатление за безнадеждност и мизерия. Това няма смисъл да го обяснявам, ясно е, че всички подобни негативи се трупат на гърба на управляващите.
Декларирайте съжаление към трудния живот на пенсионерите, приравнявайте живота в България с този в страни от третия свят, декларирайте склонност към емиграция и т.н. Тези неща и друг път сме ги говорили. Третият аспект, по които трябва да работят доброволците, е защита от така наречените лоши коментари за партията и политици от БСП. Значи, практиката показва, че влизане в спор по същество не е добра тактика. Проучванията показват, че най-добре работещата тактика е бързо да бъде изтикан коментарът назад в списъка с коментарите. Времето напредна, за съжаление имам важна среща след 15 минути и ще трябва да ви напускам. Ще ви бъда благодарен да прегледате този документ, които обаче нямате право да изнасяте. Документът съдържа проучвания за поведението на интернет потребителите, кои са най-популярните интернет медии, а на последната страница са синтезирани изводите от проучването, които биха били много полезни в нашата работа. Довиждане засега и успех.

БСП: Това са скалъпени неща

Кирил Добрев, депутат от "Коалиция за България":
- Такова доверие не ми е гласувано - да се занимавам с форуми (б.а. - по повод, че в стенограмата говори Кирил). Единственото, с което се занимавам в момента, е София-област.

Ангел Найденов, депутат и говорител на БСП:
- Това не може да бъде истина. Това не са прийоми, които ползва БСП. Тези прийоми са характерни за ГЕРБ. Да припомня една случка в Русе - управляващите бяха спуснали инструкции, почти по милиционерски, как трябва да се събират данни за политическите опоненти. Сегашният документ е подхвърлен и цели да взриви БСП преди конгреса. И да създава негативен образ на левицата сред интернет потребителите.

Явор Гечев, лидер на Младежкото обединение на БСП:
- Първо няма такава структура - "доброволческа група за влияние към оперативното бюро". При нас няма нито Кирил, нито Елена. Според мен това са скалъпени неща. Не за първи път се опитват да разбият реномето на младежката организация. Приемам го като комплимент.

България затъва в дългове и хаос

Едвин Сугарев

7,7 милиарда са дълговете на държавните компании към днешна дата, съобщава блогът за икономика, като се позовава на техните отчети за 2012 г.

Е – само на тези от тях, които са публично достояние. Защото някои – като например този на ВМЗ Сопот – продължават да бъдат държавна тайна.

Към тази внушителна сума трябва да се добавят още 2,1 милиарда пасиви в държавните банки. В резултат само тези задлъжнялости формират сума, близка до външния дълг на България. При което прехвалената нейна финансова стабилност се оказва най-вече елемент от правителствения PR.

По-интересно е откъде се вземат тези задължения. И вследствие на какво се формират. В някои случаи финансовото дередже на държавните компании е лесно обяснимо – едва ли някой ще се зачуди на тези 378 милиона дълг на държавните болници, който би трябвало да ги постави в състояние на фалит. Или на 806-те милиона, дължими от допотопната БДЖ.

Но – забележете! – сред най-затъналите в дългове държавни компании е АЕЦ “Козлодуй”. Ядрената централа виси с цели 780 милиона. Как ли става това? Ами ето как – производителката на най-евтин ток е превърната в златна кокошка за ядрената олигархия – сиреч за износителите на нейния “евтин” ток – който те продават в Сърбия, Гърция и Македония на доволно скъпа цена. И прибират печалбите в джобовете си – като не пропускат да заделят по нещичко за партийната каса на една столетна, но не съвсем българска партия.

Кои са тези енергийни търгаши? Ами същите, които искат да се стои АЕЦ “Белене” – с Богомил Манчев начело. Същите, чиито интереси обслужваше току-що назначения министър на образованието – в битността си на председател на комитет, агитиращ в полза на нова ядрена централа, респективно на БСП.

И кой покрива разликата между “евтиния ток” и неговата реална цена – чрез която разлика се гарантират огромните печалби на тези енергийни мафиоти? Ами всички ние. Тези дългове от 780 милиона ще се покрият с нашите пари. С парите, които иначе биха могли да се дадат за пенсии, заплати, образование и здравеопазване.

Има един голям, много голям въпрос, за която няма отговор. АЕЦ “Козлодуй” е държавно предприятие, подопечно на Националната електрическа компания (НЕК). Защо същата не продава произведения от своето предприятие ток, а го харизва на енергийните мафиоти?

Отговор няма. Или има – и то много ясен. Защото същата тази държавна компания е задкулисно управлявана от същите тези енергийни мафиоти. Така е сега – и така е било винаги по време на тъй наречения преход.

Поради което – забележете – самата тя е длъжник на длъжниците. Дължи на държавата – сиреч на българските данъкоплатци – цели два милиарда и двеста тридесет и осем милиона лева.

Какво ли е направила с тези пари? Погрижила се е за електропреносната си мрежа може би – дето се прахосва половината от произведения ток? Дръжки! Вложила ги е в АЕЦ “Белене”. Дето освен един корупционен гьол нищо друго няма. Дала ги е – сиреч – на консултанти по великия проект, дето ни обещава светло ядрено бъдеще.

Цели двеста милиона евро са изтекли в консултантски джобове. Дадени на уж престижна компания, но пък с български подизпълнител. Кой? Ами същия този Богомил Манчев, който изнася “евтиния” ток на АЕЦ “Козлодуй”.

Та това е положението с дълговете на държавните комапнии. Които – нека да напомня – продължават да държат парите си в банката на Цветан Василев, който пък финансира медийната империя на Делян Пеевски, депутат от ДПС, която пък гарантира медийния комфорт на управляващите. Това положение обаче не е най-трагичното. Има и далеч по-трагични за нашето бъдеще.

Съвсем наскоро клуб “Икономисти за нова политика” даде пресконференция в БТА. Изнесените от тях данни бяха – меко казано – ужасяващи. Според говорещите професори и доктори по икономика в края на 2012 г. междуфирмената задлъжнялост на нефинансовите предприятия е преминала критичната точка от 175 милиарда лева – което се равнява на 220 процента от брутния вътрешен продукт на страната!

Наблюдавало се също значително изтичане на средства от банковия сектор, като между 2008 и 2012 г. тази сума надхвърля десет милиарда лева. За сметка на това чуждестранните инвестиции си остават трайно под два милиарда евро годишно, което най-слабото равнище в цяла Европа.

Попитах въпросните професори дали този прекалено черен сценарий, който се очертава на базата на техните изводи, не заплашва в перспектива България да сподели съдбата на Гърция. Те обаче отговориха, че за никакви бъдещи сценарии не става дума – защото вече сме били по-зле и от Гърция. Ако в нашата южна съседка, в резултат от огромната нейна задлъжнялост, 31 процента от населението било заплашено с бедност, то у нас същата участ очаквала 42 процента.

В резултат се очаквало, че само за две години още 500 000 млади хора ще напуснат страната, което би означавало глобална демографска пропаст. И не пропуснаха да отбележат, че и сега работещите у нас са по-малко от неработещите, което снижава шансовете ни да се справим с тази ситуация до минимум.

Опасен минимум, бих казал. Невъзможен минимум. На неговия фон абсурдният факт, че вече се раздава куршумено правосъдие на самите стъпала на Съдебната палата, звучи направо съдбовно.

Плюс политическия батак, при който никой вече не е този, за когото се представя – и никой не вярва на никого. Плюс повсеместната и почти узаконена вече корупция. Плюс мераците да обърнем курса на страната си – от цивилизованата Европа към путиновата Евразия. Плюс липсата на гражданско общество и все по-задълбочаващия се цинизъм в душите на претръпналите електорални единици, в които са превърнати обитателите на тази прокълната територия. Плюс абсурдния хаос, пълната липса на адекватност – както у политиците, така и у техните поданици.

Мисля, че вече е стигнат един предел, от който просто може да няма връщане. Може България да се превърне в територия, управлявана по законите на джунглата, населена само със сенилни старци и малограмотни люде, които никой не иска никъде навън – в нормалния свят. В страна без компактно българско население, в нещо като гето, което тежи на врата на цивилизования свят – и за което той – същия този цивилизован свят – се мъчи да не мисли, мъчи се да забрави.

Мисля си също така – по много абсурден начин, наистина – за какво ли всъщност си мислят мислещите хора в тази страна? Задават ли си въпроси като: кои сме ние? Защо сме? Къде отиваме?

Социопатът около теб

След като прочетох книгата "Социопатът около теб" от психолога д-р Марта Стаут искам да запомня най-важния извод:

Човешките грешки, които разстройват нормалната ни добронамерена природа, са две.

Първата е желанието ни да контролираме другите и света - когато доминацията става цел.

Втората е нравственото изключване - решението, че "другият" е нещо по-долно от човек.

Д-р Милен Врабевски: Родолюбието е фактор за успеха на обществото

Трябва да развиваме по европейски българщината, възрожденските принципи не могат вече да се прилагат, основен фактор ще бъде икономическият, каза основателят на Фондация Българска Памет в интервю за Vesti.bg

"Родолюбието, любовта на младите хора към обществото е фактор за успеха и развитието на това общество и ние работим тази любов да я има" - така д-р Милен Врабевски резюмира в интервю за Vesti.bg целите и посланието на ръководената от него Фондация Българска Памет.

Лекар, основател и изпълнителен директор на най-голямата на Балканите частна научноизследователска организация Комак Медикал, преди 6 г. д-р Врабевски основава и фондацията, която е финансирана от собствената му компания.

Дейността й, както сам разказва, е насочена в четири направления - реинтеграция на диаспората, борба с демографската криза, реализация на младите в България и съхраняване и социализация на културно-историческото ни наследство.

"Никой не може да израства самостоятелно - не даваш ли от себе си, т.е. целта ти в живота не е ли да инвестираш в средата, която искаш да имаш, практически успеваемостта е много по-малка", каза д-р Врабевски по повод дарителската си дейност.

Занимава се и с музика, издава албум с легендарния вокалист на "Юрая Хийп" Джон Лоутън, който имаше премиера на 12 ноември т.г. и вече може да се купи не само у нас, а прави опит за пробив на световния пазар.

Музиката дава много, тя на практика може да обогатява душата и да връща разума, казва д-р Врабевски и обяснява, че иска да създава възможност децата да растат и с интелигентни продукти, като алтернатива на чалгизацията.

Сред най-новите каузи на фондацията са кирилицата да бъде наричана българската азбука в европейските институции и завършването на транспортен коридор номер 8 от Адриатика до Молдова и Украйна, защото "това ще свърже окончателно и завинаги важни за страната ни български диаспори и то по един неконфликтен начин".

- От април т.г. сте член на Глобалната инициатива на президента Бил Клинтън, участвахте през септември и в годишната среща в Ню Йорк.

- Това е най-влиятелната неправителствена организация в света със 790 члена, шестима от които от Източна Европа, четирима са българи. Това означава, че сме доказали себе си като хора, които биха могли и сами да се справят с предизвикателствата на съвременния живот.

В годишната срещата през септември участваха глобални лидери като американският президент Барак Обама и кандидатът на републиканците Мит Ромни, Бил Гейтс, Уорън Бъфет, Крал Хуан Карлос, кралицата на Йордания Рания.

Поехме ангажимент - подобен ангажимент поема всеки един от членовете на това обединение, за инициатива с измерим резултат, която да съответства на основната ни дейност.

Избрахме да разширим дейността си в район, населен с българи - мюсюлмани в Югозападните Родопи, като увеличим броя и честотата на езиковите курсове, кандидат-студентските курсове, курсове по алтернативни форми на заетост и професионална преквалификация и кандидатстване за европейски проекти.

Преди 4-5 години започнахме там с 12 деца, след това 18 деца - тях, и 30-те, ги приеха вече във ВУЗ-ове, а сега се надяваме да работим вече в десетина града поне, като във всеки град да има по 50-60, защо не и 100 деца, чиито кандидат-студентски курсове да покрием.

- В същото време записахте албум с Джон Лоутън, как се свързахте с него, как се случи този албум?

- Албумът с Джон Лоутън от 12 ноември е на световния пазар - в около 60 държави се продава, и има изключително силно позитивни отзвиви за него. Разпространява се от партньорска организация - менджмънт групата на "Юрая хийп".

Музиката, текстът, аранжиментите на песните са мои, Лоутън пее. Това е един изцяло български продукт, който в момента е на западния пазар, а както знаете там трябва да се отговори на високи критерии. Поканих Джон Лоутън в проекта, защото силно обича България. Предстои да го направим и културен посланик на България заради отношението му към страната ни. Планираме нови проекти с Джон, и с други рок звезди от световната сцена, но сега сме фокусирани върху световната премиера на The Power Of Mind.

- Защо е толкова важна музиката за Вас?

- Защото тя е един начин младите ни хора да растат в здравословна среда, без това да изглежда като лекционен курс по морал или етични приципи. Музиката дава много, тя на практика може да обогатява душата и да връща разума.

Нашата задача е с посланията, които даваме в музикалните си продукти, да достигаме до младите хора, разбира се и до широкия кръг слушатели, защото интелигентният рок, който правим, би могъл да се хареса на много широк кръг публика в България и по света.

Аз лично започнах да се занимавам с музика с идеята, че моите собствени деца искам да растат в една интелигентна среда, без да има задължително някаква насилствено предадена идея.

Ние не сме музикални комунисти, за нас е важно на пазара да я има всяка музика, която има почитатели, не бива нищо да се ограничава или забранява, но да седнем да се оплакваме от чалгизация на средата, означава, че не сме градивни и прагматични.

- Как избрахте четирите приоритета на Фондация Българска Памет?

- Това са приоритетите от самото начало. Фондацията ни не е просто неправителствена организация, тя е на практика компания, която работи в конкурентна среда. Спазваме принципа, че няколко глави мислят по-добре от една и резултатите не закъсняват.

Увеличава се броят на деца от български произход в чужбина, които искат да учат в България, усилват се процесите на евроинтеграция в общности, където имаше съществено изоставане, напр. Западните Родопи. В района на Якоруда и Белица на преброяването през 2001 г. около 80% от хората са се определили като турци. А там турчин не е стъпвал във вековете на Османско владичество. Отбългаряването беше стигнало до там. А при последното преброяване през 2011 г. в същите райони 50% се писаха българи и около 25-30% не посочиха етнос. Т.е. виждате, че има хора, които не се самоопределят и искат да изчакат и да видят какво ще стане.

Самоопределението на една нация не е само функция на семейната среда, а и на битовата, на това как държавата се грижи за теб, а самоопределението и гордостта от него е нещо изключително важно, защото в държави, където гражданите са със силен афинитет към собственото си общество, което казано на прост език се нарича родолюбие, като Норвегия, Швейцария, САЩ, Япония, са и най-силно икономически поставени.

Мотивацията на едно общество да се инвестира в същото това общество идва първо от любовта към него, гордостта, че му принадлежиш и след това от желанието то да прогресира заедно с теб.

Никой не може да израства самостоятелно - не даваш ли от себе си, т.е. целта ти в живота не е ли да инвестираш в средата, която искаш да имаш, практически успеваемостта е много по-малка.

Във фондацията сме привърженици на положителното мислене - че ясна цел с посока трябва да бъде доминантата, че една простичка цел би могла да кажем да бъде да даваме любов и хармония, да даваме възможностите си на хората, да инвестираме в средата си и по този начин да градим всичко това, което практически искаме да имаме, вместо да чакаме да ни го изградят политиците, да речем, или който и да е друг, който смятаме за отговорен и длъжен да го направи.

Опитваме се да възпитаваме и младите хора в рамките на нашата фондация точно в тези принципи. Те са свързани с простата причина, че любовта към родината е изключително силен предразполагащ фактор към допринасяне за прогреса на собственото общество.

Това означава също в условия на демографска криза, освен да инвестираме в млади семейства - по програма, по която подкрепихме 25 семейства са родени вече 17 бебета, да обърнем внимание и на реинтеграцията на диаспората, защото това е един извор на българщина, който не бива да се подценява и да не се забравя изтичането на кадри навън, което е все още силен процес.

Хората с български произход в чужбина са все още толкова качествени и толкова истински, колкото са ги наблюдавали и нашите възрожденци.

Неслучайно сме направили много дарения в региони, населени с българи, като Македония, Сърбия, Украйна, Молдова, снабдили сме училища, преподаващи български език с абсолютно всичко необходимо, за да израства едно поколение българи със запазеното от дедите им положително отношение към България и образование на роден български език.

Всяка година във Варна правим семинари за евроинтеграция - Пролетен и Есенен, в които участват общо 500 деца. Наричам тази се инициатива ребългаризационна. Това са културно-образователни семинари с акцент върху българския език и култура, върху историята, европроектите, важността на България в съвременния етап от развитието й като член на ЕС, работим за активиране на младежката инициатива в различни сфери.

Всичко това прави младите българи зад граница наистина вече вкарани в едно ново русло, а те са обикновено или отличници, или спечелили олимпиади, конкурси за есета, изявени фолклористи.

Никога не забравяме и културно-историческото наследство, защото то е фактор за родолюбие. В тази връзка имаме конкретна програма за връщане на вярата в българското. Всяка година на 6 май празнуваме Гергьовден в Струмишко, Македония. Възстановили сме войнишко гробище край Ново село, на 20 км от Струмица. Много местни хора ни гостуват, а също българи от Украйна, Молдова, от Сърбия и това идва да покаже, че съвместно честване на празници в Македония е напълно възможно при правилен подход и утвърдена традиция.

Участвали сме и във финансирането на много експедиции, археологически разкопки, вкл. изучаването на Аспаруховия вал в Молдова и Украйна, във възстановяване на църкви, манастири.

Ние сме една много безконфликна организация, която няма за цел да връща конфликти от миналото или да отваря стари рани. Напротив - това, което предлага Фондация Българска Памет е европейският принцип на интеграция - единни в многообразието, всички можем заедно да допринасяме за собственото си общество.

- Получихте и наградата на БДФ като личност, допринесла за развитието на благотворителността в страната, за 2010 г., приемате ли я като признание?

- Тази година пък връчих тази награда на президента на фондация "Америка за България". За мен това показва, че една частна българска фондация вече прави неща, които са съпоставими с това, което прави една американска фондация, не защото нашата фондация е много богата, а защото внимателно планираме дейностите си. Организации като БДФ правят възможно пълноценното изграждане на дарителската култура в България, индивидуалната и корпоративната.

- С какви още проекти и каузи е ангажирана фондацията в момента?

- Считам за важно кирилицата да бъде наричана българската азбука в европейските структури - това е една от инициативите, които отдавна съм предприел. Исторически факт е, че кирилицата е създадената в България от учениците на Кирил и Методий и от царската канцелария на цар Борис I Покръстител. За много хора по света кирилицата е руска азбука, а тя е оригинален принос на България в културната съкровищница на света.

Много държим и на коридор номер 8, довършването и свързването с Адриатика и разширяването му до Молдова и Украйна. Това ще свърже окончателно и завинаги важни за страната ни български диаспори и то по един начин, който е неконфликтен.

Признаването на автокефалност на Македонската православна църква. На тази държава дадохме независимост, като първи я признахме политически, а сега това, което най-много духовно ги свързва с нас - тяхната православна църква, много ми се иска да тя да бъде една независима структура от Сръбската православна църква.

- Вас лично какво Ви мотивира да се занимавате с дарителство и то точно с тези каузи?

- Много хора от фамилията ми са свързани с това. Тефтерчето на Васил Левски е намерено в къщата на един от моите прадядовци - хаджи Станьо Врабевски. В семейството ми има герой от войните за национално обединение 1913-1915 г., има опълченец, загинал 1903 г. в Илинденско-преображенското въстание, след като се е сражавал на Шипка 25 г. преди това и още - и по майчина, и по бащина линия, близки, които при много по-трудни условия са правили още по–големи неща от мен.

Основният мотивиращ фактор са моите деца. Огледам се и се питам дали правя достатъчно, за да може един ден и те да имат удовлетворение от средата си и афинитет към общността и родната страна.

- Вероятно имате наблюдения, има ли някаква промяна през последните години по отношение ангажираността с дарителство, с различни каузи?

- Да, има една нова форма на българско възраждане, виждам все повече хора, заинтересувани от това да повлияват на средата си и да допринасят за устойчивото й развитие.

Този добър пример, който има от по-развитите държави и е нещо нормално за тях, тук започва да се възстановява, защото изключително силна дарителска инициатива е имало и преди 9 септември 1944 г., но е смазана от просташките принципи на тоталитаризма. Сега се възстановява и точно това наричам нова форма на възраждане. Защото обществото се нуждае от икономика на знанието – добре образовани и мотивирани да градят за родината си млади хора.

Какви са характеристиките на съвременната култура?

Нещо се случи с културата: мястото на нормативността на красивото е заела заразителността на интересното. Естетическото се превръща в стока, която предлагаме на другите; не експертът-естет или политикът-идеолог, а потребителят има суверенното право да купи или да отмине. Старите йерархии са станали обратими: читателите са едновременно автори, аматьорите - професионалисти, сериозното незабавно се обръща в собствената си пародия, забавното се разраства до драматични размери. От друга страна - както става при преминаването на веществата в газообразно състояние - нито една конкретна констелация не е устойчива: крилата на дигитални пеперуди пораждат неочаквани урагани, които изчезват без следа, общностите се пренареждат, лоялностите се преосмислят и в следващия момент вече нищо и никой не е същият.

Ивайло Дичев

actualno.com
Промененото до неузнаваемост чувство за естетика и парадоксите на новата културна ситуация в България стават обект на изследване в колективния труд „Новата културна геометрия” под съставителството на Ивайло Дичев и Юлия Роне.

Думата „култура” идва от латинското cultura и в буквален превод означава „да култивирам нещо”. Днес тя има над 200 различни дефиниции. Едно от най-често употребяваните определения за нея е изтънчен вкус в областта на изящните изкуства и хуманитарните науки, наричан още висока култура. Тя може да се схваща и като модел на човешко познание, вярване и поведение, зависещ от способността за символно мислене и социално образование. Културата може да се разглежда и като комплект от споделени ценности, поведения, цели и практики, който е характерен за дадена организация, група, за определено общество. Именно съвкупността от тези три дефиниции на термина е разгледана пространно в „Новата културна геометрия”.

Разбирането за естетика се измени драстично през последните години. Сякаш хората започнаха все по-малко и по-малко да се интересуват и да обръщат внимание на красивото и така на негово място трайно се настани интересното. Естетическото се превърна в стока, която авторите просто предлагат на потребителите, без значение колко стойностна е тя. Вече не експертът-естет или политикът-идеолог, а потребителят има правото да закупи тази стока или просто да я подмине, продължавайки своята безкрайна и безметежна разходка в морето от все по-некачествени стоки. Днес вече е напълно нормално че, читателите са едновременно и автори, аматьорите са професионалисти, сериозното е безинтересно, а забавното придобива застрашителни размери. Така се озоваваме в ситуация, в която не просто сме разчупили стереотипа, а старите йерархии са станали абсолютно обратими и ценностите са тотално изменени – или дори отсъстващи!

Книгата си поставя амбицията да ни покаже, че в нашето съвремие всичко, което може да се нарече култура, е изключително бързо преходно, общностите се пренареждат, а лоялностите се преосмислят. Резултатът – в следващия момент никой и нищо не е същото. В този ред на размисли сборникът разглежда също теми като смесването на шоубизнеса с политиката, постсоциалистическите посткултури, авторското право и неговите противоречия, фенфикшънът и настъпващите промени с авторите, произведенията и читателите в интернет.

„Новата културна геометрия” се занимава обширно с парадоксите на променилата се съвременна културна ситуация у нас и анализирайки я, задава може би най-логичния въпрос: дали днешната „газообразна култура” няма да се окаже взривоопасна утре? Отговорите са предложени както от двамата съставители (Ивайло Дичев и Юлия Роне), така и от останалите автори, включени в сборника – Валентина Георгиева, Росица Генчева, Светла Казаларска, Красимир Терзиев, Даниела Колева, Десислава Лилова, Ния Нейкова и Тодор Христов.

Топжурналистът Григор Лилов: Кунева е от котилото на “Мултигруп”

blitz.bg
Кандидатурата й е марионетна – зад нея е онова, което няма цвят, понеже парите и интересите не миришат
Топжурналистът Григор Лилов разкрива за пореден път скандални факти около Меглена Кунева. Поредицата шокиращи откровения, освен на страниците на книгите му, които приковават общественото внимание мигновено, заплашват да взривят и политическата сцена с всички нейни действащи герои, за които задкулисните интриги се оказват единствен начин за оцеляване.

- Независима ли е наистина Меглена Кунева?
- Написал съм куп книги, само двата тома на последните “тайни” са 1300 страници, но винаги има какво да се добави за сол. Такава, че дори политическите опоненти на Кунева не смеят да обелят за това дори дума, защото също ще бъдат контрирани с подобни тайни!

Кунева-Пръмова е във властта не от едно десетилетие, а от цели три.

Не само заради това, че е “политбюровска снаха”, както я наричат някои медии. Нека да не бъркаме брака с властта! Все пак той те прави не толкова част от управлението, колкото един от ползващите неговите материални и битови привилегии и облаги. Затова ми се струва, че есенцията “политбюровска снаха” е поизветряла, ако няма и други факти...

Ето един от тях. При всички правителства на прехода – започвайки от онова на Андрей Луканов през 1990 г., та чак до царското, тя е техен старши съветник. Кунева работи в юридическите им звена. Това е ключова длъжност – през нея минават абсолютно всички решения на Министерския съвет, всички международни договори – явни и тайни, всички заповеди и разпореждания. Старши съветникът в юридическото звено е нещо като дясна ръка на всеки премиер. От това по-пряко и непосредствено участие във властта – в изработването на нейните политики и решения – няма! По-високото ниво е единствено публично – на министрите и премиера. А фактът, че политбюровската снаха е била такава при всякакви антагонистични и разноцветни политически правителства, потвърждава онова, което описвам в двата тома на “Тайните на големите играчи” – властта у нас не е публична, а задкулисна, на кръгове и кланове, които дърпат конци във всички партии, обществени структури и звена. После и Кунева стана явна фигура – като евродепутат и еврокомисар при Царя и Станишев.

- Тези двайсет нейни години наистина са странни на фона на всякакви чистки в управлението, които се извършват от всеки кабинет. Какво се крие в тази непреходност? Ще вдигнете ли завесата?
- Нали това ми е професията – разследващ журналист и разследващ писател. Ето, вдигам я. Напълно неизвестен факт в нейната чиста като сълза и впечатляваща иначе биография.

По време на комунизма тя е водещият юрист на казионния Комитет по правата на човека, ръководен от Константин Теллалов! Тази структура е създадена от ЦК на БКП в отговор на изискванията на общоевропейското съвещание в Хелзинки и последвалите договорености за мир и разведряване в Европа и като контрапункт на започналата да се формира опозиция. Макар и второстепенна иначе структура в паяжината на управлението, тя се счита като първостепенна в усилията за опазване на тоталитарния социализъм и противодействието му срещу гнилия Запад. Затова началникът на Кунева-Пръмова е ключова фигура в БКП и много доверен, проверен, “железен” човек - Константин Теллалов. Отбелязал е в биографията си ръководството на отдел “Международни връзки” на ЦК на БКП, бил е много близко до Тодор Живков, а впоследствие и до перестройчиците Петър Младенов и Андрей Луканов. Назначаването му е консултирано с “другарите от Москва”. Има чудесни връзки и в Западна Европа – в Италия и особено Португалия и Франция, както сочат докладите му до Политбюро.

Ако се проследи подкрепата за Кунева в качеството й на преговарящ за присъединяване и еврокомисар, се забелязват точно същите взаимовръзки, създадени още по онова комунистическо време. Втората ключова фигура там е Велко Вълканов – не човек, а желязо, не желязо, а комунист, според известния стих. Комитетът беше международното острие в борбата с дисидентите, осигуряваше пропагандно покритие на възродителния процес и пр. спецоперации от тъмно естество. Този комитет освен властови функции имаше и репресивни функции, което е парадокс с наименованието му. Понеже трябва да “подпомага” и “защитава” оплакващите се от комунизма, е поставен под егидата на прочулото се с мракобесна слава Шесто управление – идеологическото на Държавна сигурност. Част от персонала му са негови офицери под прикритие. Друга част – агенти. Трета част – освен това и командировани кадрови работници на Първо главно (разузнаването) и Второ главно – контраразузнаването.

Цялата структура се води агентурно под прикритие към ДС.

Там юристката Пръмова-Кунева е онази, която трябва да защитава човешките права, да работи с оплакващите се граждани и да подготвя докладите за “свободата” у нас. Комитетът е бил под опеката на Секретариата на ЦК на БКП и непосредственото ръководство на вътрешния министър Димитър Стоянов и първия му заместник Григор Шопов – несменяем шеф на ДС. При всички положения Кунева заради това назначение е станала номенклатура на Политбюро – неговият Секретариат, който я одобрил за длъжността, на ръководството на МВР в лицето на Колегиума на Държавна сигурност и обект на съгласуване със съответните институции в Москва!

- Как тогава ще обясните компроматната война, която сега се води срещу нея?
- Прави ми впечатление, че компроматната война всъщност е фиктивна. Една спорна снимка не е компромат, а “антикомпромат” – сполучливото й оспорване завинаги слага точка по въпроса за някаква мулташка закваска. Но да видим мозайката от факти. Защо я наричам “мозайка” – в нея детайлът не казва нищо значимо, но от отделните парченца се оформя картината, физиономията, образът.
Онзи комитет, в който Меглена Кунева е била ключова фигура, е под егидата на Шесто ДС управление. Последният лидер на прочутия Шести отдел на Шесто е бъдещият вицепрезидент на “Мултигруп” – Димитър Иванов, наричан Гестапото. Ето го първият детайл.

Вторият. Съпругът на Кунева - Андрей Пръмов, е съдружник с Емил Хърсев, който никога не криеше тесните си връзки с ВИС и “Мултигруп”. Самата финансова къща на Андрей Пръмов - “Адлон-Дисконт” - беше сред най-големите играчи на валутния и финансов пазар точно по време на управлението на сламения човек на мултаците – Любен Беров. Много от нейните операции са със структури на групировката.
Кунева беше старши юрисконсулт на онова сламено правителство на Беров и дясна ръка на секретаря му Андрей Делчев.

Съдружник на Хърсев и Пръмов беше Златин Саръстов – син на тогавашния директор на “Нефтохим”, тясно обвързан с Илия Павлов

и банката на Луканов и Максуел – БЗК. Това е трети детайл.
Говоря само за една брънка от котилото на “Мултигруп”. В инициативния комитет на кандидат-президентшата също фигурират лица, тясно свързани с мултигрупата. Например бизнесменката Ирена Комитова – бивш отговорен фактор на ССИГ при Валентин Моллов, е съпруга на тясно свързания с групировката бизнесмен и доскорошен шеф на фондовата борса Виктор Папазов. Четвърти детайл.
И т.н., и т.н...

- Мен ме убедихте, но някои читатели едва ли ще го примат като достатъчна аргументация...
- За тях след първия пласт от детайли ще продължа и с втория – истински скандален. Нарича се фирма “Булинвест”. Всъщност за империята може да се изпишат десетки страници със стотици фирми с подобни названия. Там се среща всичко – от измами на акционери до претакане на пари, от мислимо до немислимо. Такива структури са “светая светих” на секретите, дейността им е истински трилър, като пирони са, заковали тайните на големите играчи, но тук заради ограниченото място може само да маркират – нещо като жокери са.

- Подскажете!
- До юли 1997 г. в “Булинвест груп” са знакови фигури като банкера Стоян Александров заедно с Александър Томов, Красимир Георгиев и Иван Масларов. Томов е политикът Лупи – бивш съветник на последния комунистически премиер преди 10 ноември Георги Атанасов, шеф на евролявото движение в БСП, на партия ГОР, ДАР и др. и печално известен със скандалите около “Кремиковци” и ЦСКА. Наскоро комисията за отнемане на престъпни имущества (бивша “Кушлев”) му запорира акциите в дружество “Булинвест” във връзка с воденото разследване срещу него. Иван Масларов е виден бизнесмен и другар в живота на известната социалистка Емилия Масларова – министърка при Луканов и при Станишев.

Красимир Георгиев е “Фронтиер” – фирмата за енергийни интереси на Русия. Той е от хората, монтирали Вальо Топлото на поста му като шеф на столичната топлофикация. Александър Томов има топла бизнес връзка с турчина Фуат Гювен – човек на ДПС, собственик на безмитните магазини за петролни горива, и с политическата кукла Пламен Орешарски, който беше заместник-министър на финансите в правителството на Иван Костов. После - син кандидат за кмет на столицата срещу червения Стоян Александров, с когото... въртяха съдружия!

Западът притисна тогава Надежда Михайлова – сега Нейнски, и тя оттегли кандидатурата му. Логично после Орешарски се оказа червен министър на финансите. Логично доскорошният съпруг на синьото Наде – Камен Михайлов - по време на синьото управление въртеше бизнес по приватизацията на огромния комбинат ЗММ с червения издател на в. “Дума” и оръжеен търговец Маджкуков?!
Навремето играта на цветове скриваше тази еднородност,

електоратът се делеше и гласуваше като луд,

но всъщност за кандидатури – кукли на един и същ кукловод, понеже не познаваше фактите. Днес играта е на безцветие – на Кунева като независима кандидатура, която също покрива подобна комбинация.

- Но какво е общото между Меглена Кунева и политическите манипулации, които описвате?
- Общото е мъжът й Андрей Пръмов. “Булинвест груп” се преименува на "Фул Макс ООД". Неин управител е Андрей Пръмов. Бизнесмените са кръг от лица – вкл. от онези, за които говорех. Кой ли – ами известната фигура на Стоян Александров. Забележете, че в Търговския регистър – дори днешния, не може да се намери никаква информация – поне до събота. Електронният му вариант няма да ви даде нищо, което надлежно, за всеки случай, съм документирал. Явно нечия веща ръка дори сега “почиства” много добре регистъра въпреки законите у нас. Във фирменото отделение на съда обаче документите – поне навремето, преди години, когато проучвах паяжината, ги имаше. Кой знае – след това интервю оригиналите може и да поизчезнат. Става дума за кръг, подобен на “Орион” при Жан Виденов, или “Олимп” при Иван Костов, или “Сигма” на Милен Велчев при Царя и т.н.

- Как ще коментирате информацията, че наскоро бившите партньори от тройната коалиция Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган са се срещали, за да обсъждат предстоящите президентски и местни избори. И Царя помолил лидера на ДПС да подкрепи Меглена Кунева?!
- Царя е господин “Никой” – политическа кукла, чиито конци дърпат кукловодите. Името му се набърква тук заради фалшивия авторитет, който има у нас, без да се знае истинската му роля като сламен премиер и политик – по подобие на Любен Беров.

Англия направи всичко, за да не подкрепи Кунева. Щрих от дипломацията е поканата за сватбата на принц Уилям (до началото на перестройката английският двор изобщо не се сещаше за роднината си Симеон; не се сети за него и при сватбата на близкия му приятел принц Чарлз). Заради имотите си Симеон дойде на пресконференцията на Кунева, заради Запада отказа да влезе в инициативния комитет. Вероятно подкрепата му ще е като при избора на Петър Стоянов – да, ще го подкрепя, но не гласува за него и съобщи това още в ранните часове на онзи изборен ден.

За ДПС въпросът стои по друг начин. Името Фуат Гювен, което споменах като съдружник при връзките на Андрей Пръмов, нещо би трябвало да заговори на читателите. Тази топла връзка към Ахмед Доган е многолика. Членката и секретар на инициативния комитет на Кунева–Пръмова се казва Ивелина Алексиева. Тя беше дясна ръка, директор при Емел Етем и шеф на протокола в Министерството на извънредните ситуации. Това са непреките контакти към ДПС и червения Румен Петков – толкова близък доскоро до Етем, че навремето жълтата преса го заподозря в интимност. Друга връзка към ДПС е Борислав Цеков. Той е бил член на Клубовете за демокрация на либерала Петко Симеонов, на структурите на Емил Кошлуков от “Новото време”, самоопределя се като либерал. Доган също е либерал, а точно либералите от перестройката и царското движение помогнаха етническата партия ДПС да се намърда като член на съответните международни организации. Същият Цеков беше царист като депутат и шеф на комисия в парламента, после се оказа в БНД на Свинаров и Шулева и т.н., та чак сега до независимата иначе Кунева. Доскоро работеше като секретар на омбудсмана Гиньо Ганев – човек, много близък до “Мултито” и Илия Павлов.

- Читателите ще се пооплетат в този поименник от имена, партии, цветове и задкулисни съдружия, интереси, пари и политика. Нека ги обобщим – сякаш говорите за действително правителство на България, но в сянка. Така ли е?
- Да! Като журналист и писател винаги съм защитавал тезата, че

властта у нас се назначава, избира и упражнява невидимо при всички родни кабинети, премиери и президенти!

Големите играчи в нея не са популярните лица от новините, а стоят в сянка като кукловоди, като уважаващите се истински Донове на мафията.

За мен кандидатурата на Кунева също е марионетна. Зад нея е онова, което няма цвят, понеже парите и интересите не миришат, както е казал римският император Веспасиан. Накратко аз го наричам властово-капиталов клан, фигуриращ в различни партии и обществени структури и конкуриращ се с две други подобни образувания. Този клан е свързан с наследниците на политбюровеца Огнян Дойнов и една част от наследниците на политбюровеца Андрей Луканов. В този смисъл тя е кандидатура и на Сергей Станишев като представител на първия клан и на президента Първанов - като пълномощник на втория. Една историческа аналогия е полезна. Навремето политическо-военния и капиталов кръг “Звено” установява на 19 май властта на цар Борис. В него основна фигура е Кимон Георгиев, чийто зет е Гиньо Ганев, за който вече споменахме. Същият по външно съдържание монархически кръг установява властта на комунистите на Девети септември!

Парадокс – да. Първият акт е дело на двете крила в кръга “Звено” – съветското и английското. Вторият акт е подобен, но след Девети септември английското крило е смазано. Идването на демокрацията у нас след Десети ноември беше осъществена отново от двете крила – източното и западното. Кукловоди като Дойнов бяха агенти на КГБ, но и обслужваха интересите на Запада чрез английския магнат Максуел. Луканов изпълни същата роля - чрез ГРУ (Главно разузнавателно управление на Червената армия) и като човек на американците.

После монтираха сламения проф. Любен Беров за премиер. Колцина знаят, че той беше единственият българин, допуснат до светая светих в мозъчните политически тръстове на Запада като старши член на колегията на колежа “Св. Антони” в Оксфорд! Но Беров предаде каузата и Изтокът победи. Така крилата се разцепиха, както стана след Девети.

Ново споразумение между двете крила доведе на власт цар Симеон. Разривът им го погреба, а Сергей Станишев - мистър Клийн, както го нарече Буш, пък предаде Запада в опита му за реванш.
Отново последва период на борба с неясен изход при ГЕРБ и Бойко Борисов и

сега Москва открито и изцяло иска да се завърне във властта с кандидатурата на Кунева.

Аз съм противник на ГЕРБ и Бойко Борисов, но не мога да преглътна невидимите опасности зад иначе толкова добре изглеждащата кандидатура на Кунева. Вижте дори АЕЦ “Белене” – на въпроса, зададен й на пресконференцията при представянето, тя реагира далеч по-уклончиво и по-примирено от Бойко Борисов. Тя е обвързана не случайно с формулата избори “три в едно”. Това е моят анализ. Американците и англичаните въобще не хранят илюзии за действително случващото се у нас и онова, което предстои. Илюзиите са на някои кръгове в Европа – предимно във Франция, Австрия, където има много червени капитали, на средите около Берлускони като приятел на Путин, които очакват да бъдат включени в големите проекти у нас. Е, ще бъдат излъгани за пореден път. Така, както се случи при две сини управления, едно сламено на Беров, едно царско и едно коалиционно...

- Анализът дотук е смразяващ. Но нещо хубаво не може ли все пак да се намери в тази кандидатура?
- Кунева е бюрократ в добрия смисъл на думата. Такива като нея са подходящи за висши изпълнителски длъжности, но не и за премиер или президент. Вече стана дума за Любен Беров. Такива като него не могат да формулират и защитават политики, но могат добре, дори образцово, да изпълняват нареждания и взети другаде решения.

Аз я оценявам много високо като превъзходен чиновник, ошлайфан в Еврокомисията. И много лошо като решителен политик, от какъвто се нуждае България. Времето е драматично – стопяване на нацията, вилнеж на олигархията и обедняване, тежка и продължителна икономическа криза, финансови трудности. Плюс предстоящото открито ислямизиране в политиката на Анкара!

В такова време не може да има такава политика, каквато формулира Кунева - стъпчица по стъпчица, с обръщане към всички и търсене на приемливи за всички интереси решение. Затова в пряк дебат с Бойко Борисов Кунева ще загуби. Защото няма директен изказ, който стига до хората. Посланията й са формалистични, обтекаеми, визията й - консенсус за България, е чиновническа. Тя самата заявява, че нейната сила са преговорите. Но страната се нуждае от обръщане на посоките, от рязка смяна на политиката, от битка с олигархията и мафията, настанена по властовите етажи, а не от разговори и преговори!

Едно интервю на Анелия Попова

Харалан Александров: Борисов постъпи мъжки, като се отказа от АЕЦ "Белене"

vesti.bg
Ако се абстрахираме от простотиите на Борисов, ще видим, че правителството се опитва да прави добри неща и донякъде успява, казва Х. Александров в интервю за в. "24 часа"

Харалан Александров е доктор по антропология, преподава в Българския институт за отношения между хората към НБУ
"Повсеместното инфантилизиране, отчайващата незрялост и дезориентираност на българите е това, което издига политическата власт в култ и я натоварва с неспецифични задачи. На практика на политически лидери им се налага да носят свръхотговорност за безброй провалени съдби поради зле свършена родителска работа, поради некомпетентно учителстване и провал на авторитетите на много по-ниско ниво", казва социалният антрополог Харалан Александров в интервю за Мила Гешакова от в. "24 часа". И още:

- По-добро ли ни е лидерството сега?

- Политическото лидерство не може драматично да надскочи културата, в която функционира, но поне стана по-активно и малко по-отговорно. Преди няколко седмици лидерството на Борисов премина успешно голямата проверка с казуса "Белене". Той взе трудно решение, за което вероятно ще плати политическа цена, наместо да натовари нацията с плащане на безумната цена от 25 млрд. лева за този грандомански проект. Иска се мъжество за такова решение и премиерът заслужава похвала.

- Изненадва ли ви, че за разлика от своите предшественици Борисов задържа висок рейтинг вече трета година? Как го постига?

- От една страна, чрез директната комуникация. Например отива и казва на металурзите: "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме", и това работи, харесва се на простите хора, които са мнозинство, макар че предизвиква потрес сред образованите. Но в крайна сметка лидерите трябва да бъдат оценявани по делата, а не по говоренето и затова трябва да се следи какво прави правителството. Ако се абстрахираме от простотиите на Борисов, ще видим, че правителството се опитва да прави добри неща и донякъде успява.

- Едни критикуват Борисов, че сменя министрите си като носни кърпи, други го хвалят, че щом види негатив, веднага иска оставка. Принципът проба -грешка не издава ли 
несигурност?

- Издава отчайваща липса на подготвени хора, но кадровата катастрофа в България е повсеместна тъкмо поради културата на имитация и безотговорност. Налага се хората, включително министрите, да се учат в движение, това е положението. Нашата роля е да ги подкрепяме и критикуваме, когато е необходимо, а не да ги презираме.

- Проба-грешка обаче е и принцип на всеки наш избор. Цяло чудо е да видим някой да се задържи на върха за втори мандат. Защо?

- Ученето чрез проба и грешка е неизбежно, когато си изправен пред напълно нова ситуаци, за която няма готов алгоритъм. Щат-не щат, политиците разчитат на интуицията си и, разбира се, грешат, важното е да се учат от грешките си.

- На какво се научи Борисов?

- Научи се на известна смиреност, макар че има още много да се желае в това отношение. Научи се да се вслушва в интуицията си и в здравия си разум на човек, расъл на улицата, да не се доверява лесно на външни авторитети. Изглежда, е развил онази особена, бих казал травматична, чувствителност за привидностите на живота, която наричат streetwise - мъдростта на улицата.

Колкото и да дудне по адрес на нефелния човешки материал, при него идентификацията с обикновените хора е по-силна, отколкото при всеки от предшествениците му, а това е минималното условие за добро лидерство.

Сърди им се, хока ги, но по един първичен начин се чувства свързан с тях, те го знаят и затова му прощават арогантността и неуспехите. Колкото повече Борисов узрява и осъзнава, че успешното лидерство в български условия изисква себепохарчване, толкова повече излъчва умора.

И как не, като цялата ни култура функционира инфантилно! Вземете новопостроената магистрала до Бургас - нагънала се и станала на бабуни поради тежките зимни условия! И върховният авторитет в държавата трябва да мине през бабуните и да ги оглади като един морален валяк, защото на строителите, видите ли, не им хрумнало да направят трасето качествено, че да издържа на сняг и на дъжд.

Или провалът в Катар - две министерства не са в състояние едно събитие да организират като хората, а министри се оправдават и обвиняват един друг като ученици, хванати да пушат в тоалетната. И трябва да дойде строгият баща и да отсъди кой крив и кой прав. Така с аргументи като "Падна сняг и ни се разтури работата" или "Той е виновен, не бях аз" прехвърляме цялата отговорност на главатарите, после се оттегляме и гледаме как се провалят.

В толкова незряла среда лидерите се чувстват все по-самотни и обречени. Ако приемем, че Борисов търпи морално развитие, колкото по-голяма зрялост постигне, толкова по-далечен и чужд ще бъде за инфантилната тълпа. И толкова по-вероятно е подкрепата за него да се свие и да бъде наказан затова, че се е развил.

- Как ще приключи лидерската битка между Георги Първанов и Сергей Станишев?

- Амбицията на Първанов да си върне лидерството в БСП може да има разрушителни последици за партията. Но това има все по-малко значение. Аз се уморих да чакам БСП, наследник на терористичната организация БКП, да еволюира в модерна социалдемократическа или социаллиберална партия. Явно нещо блокира развитието на тази организация. А това е жалко, защото страната отчаяно се нуждае от смислена лява политика. В крайна сметка развоят на лидерския конфликт ще зависи от зрелостта на партийните организации и на делегатите, които те излъчат на конгреса.

- Каква политическа роля би могла да изиграе Меглена Кунева в бъдеще и какъв лидерски модел може да донесе тя?

- Тя е културен и шлифован човек, дялан камък, както се казва. Отлично функционира в подредена и предсказуема среда, каквато е брюкселската администрация. Предстои да видим как ще се справи в дезорганизирана среда с висока турбулентност като българската.

Ужас. Бизнесът щял да напусне България

ekipnews.com
Виден икономически експерт и функционер каза в интервю, че имало вероятност бизнесът да започне да напуска България. Повод за това прозрение са някои действия на правителството напоследък, което принуждава работодатели да плащат заплати. Та, казва, функционерът, ако тази тенденция се задълбочи и българските бизнесмени биват натискани да плащат на работниците, бизнесът ще се изнесе от България.

И къде ще иде?

Има ли в света държава, в която е позволено на бизнеса да продава кило кашкавал за 15 лева и да плаща на работниците, които го произвеждат, 300 лева месечна заплата? А понякога и да не ги плаща, както дойде.

Има ли по света място, в което литър бензин се продава за 2,70, а тези, които го наливат в колите, да не вземат и 400 лева?

Може би само в Китай и Пакистан, ама нека опитат българските бизнесмени да работят там.

Може ли някой да си представи, че някой български бизнесмен ще си вземе спечелените в България милиони и ще иде например в Германия да се конкурира с тамошните производители и търговци? Например с някоя верига магазини за хранителни стоки. Колко точно време кой да е български бизнесмен ще оцелее, ако трябва да плаща германски заплати и да продава на германски цени, а не на български?

Ако нашите т.нар. икономически експерти не бяха от един дол дренки с нашите т.нар. бизнесмени, те щяха честно да кажат, че българският бизнес не е научен да живее в конкурентна среда. Че 90 на сто от този бизнес не може да оцелее, ако зад гърба си няма политическия куклен театър, който му осигурява норма на печалба, за която, ако я има, на Запад мигом във фирмата пристигат полицията и данъчните заедно.

Че почти няма някой български бизнес, който е в състояние да се похвали с някакво значимо постижение отвъд Драгоман. С изключение на износа на ток, разбира се, ама това е друга история.

Има и изключения, но като цяло българската икономика е неефективна, силно зависима от задкулисни, предимно политически, а не пазарни фактори и почти никой няма да оцелее, ако попадне в наистина пазарна среда.

Когато след 9 септември 1944 година едри български капиталисти са принудени да напуснат държавата, те отиват на Запад и успяват да се впишат в капиталистическата среда. Понеже целият им съзнателен живот е минал в правене на бизнес по правилата, които важат и на Запад.

Днешните български бизнесмени са московска направа. Те не са научени да спазват правилата на капитализма и на свободната икономика, напротив, за тях са създадени специални правила и условия и на това функционери и експерти му викат пазарна икономика.

А най-вредното е, че те покваряват и идващите в България външни икономически играчи, понеже печалбата се услажда дори на най-добре възпитания западен бизнесмен.

А сега тези бизнесмени ни плашат, че ще напуснат България. Де тоя Господ.

Георги Даскалов

Европата на българина свършва на прага му

Deutsche Welle

Какво мислят словенците за българите? Различни ли са представите за Европа в близките балкански страни? Словенският учен д-р Марко Хайдиняк, който живее в България от години, има отлична база за сравнение.

В началото - както често се случва - е любовта. През 90-те години Марко Хайдиняк се жени за българка и започва работа в софийския Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. По това време Словения и останалите републики от бивша Югославия са въвлечени в безмилостна братоубийствена война. А България изглежда истински оазис на мира и толерантността. Проблемите на прехода обаче бързо заличават впечатленията от някогашната идилия.

Българите вече не са същите

„Аз не съм типичен словенец. Ако бях такъв, вероятно нямаше да съм в България. Влюбих се в страната и хората. Оттогава обаче всичко се промени драстично и сегашните българи нямат много общо с тези, които заварих преди две десетилетия", носталгично си припомня д-р Марко Хайдиняк.

Според него някои от чертите на българския манталитет се коренят в миналото. "Несъмнено верската и културната „другост" на нашествениците е изиграла съществена роля и в словенската, и в българската история. Това, което подхранва апатията на сегашните българи към случващото се в родината им, е безверието, че нещата могат да се променят. Масовата емиграция на млади и способни хора допълнително затруднява натрупването на нужната за контрола върху политическата класа критична маса. А управленският елит отдавна е изгубил способността си за самопречистване и самоконтрол", смята словенският учен. И изтъква факта, че в проучване за наличието на европейска идентичност в девет държави, между които и България, анкетираните българи много рядко споменават уж традиционни български качества като гостоприемството, ученолюбието или работливостта.

„Днешните българи са станали прекалени индивидуалисти, нямат чувство за солидарност и за обща кауза. Вече не е възможно някой или нещо да ги накара да излязат на улицата, за да защитят една обща позиция. Хората или се страхуват да защитят правата си, или просто не ги е грижа. Не мога да си обясня какво точно се случи, за да се стигне от препълнените площади от 90-те години до днешната ситуация. Единственото обяснение, което имам, е в установилото се неверие, че гражданинът и обществото могат да управляват бъдещето си, без за това да са нужни политически брокери", смята Марко Хайдиняк.

Словенски и български комплекси

„За словенците най-угнетяващо е обстоятелството, че като малък народ не са могли да отстояват свободата и правата си пред своите по-големи или по-развити съседи. Носталгията по Тито и бивша Югославия се проявява слабо, но пък младите словенци, които нямат спомени от комунизма, са си създали представата, че по Титово време се е живеело по-добре и по-весело в Босна и Хърватия, отколкото в скучната и провинциална Словения.

Днес словенците определено се смятат за европейци във всички отношения. Средностатистическият словенец изключително много държи на образа, който създава за себе си у другите. Това, което другите мислят за теб, е водещо. Затова трябва да имаш подредена къща с перфектно поддържан двор и да караш хубава и чиста кола", обяснява д-р Хайдиняк. Според него българите са по-затворени от словенците и се интересуват най-вече от комфорта си зад собствените четири стени.

„Това е най-изумителната разлика между двата народа. Интересът към околните у българина приключва на входа му, именно дотам се простира и неговата Европа. Ставащото на улицата, въпросът дали тя е чиста и подредена, е вече чужда грижа. Някой друг трябва да чисти, да поддържа и да пълни дупките. На другите се оставя дори и възпитанието на децата, констатира с изумление словенският учен. "Тъй като съпругата ми е учителка, имам непосредствена информация за родители, които заявяват, че разчитат на нея да възпита децата им".

Според д-р Хайдиняк условията за положителна промяна в манталитета и характеристиките на българите се крият в способността им да общуват и да взаимодействат с по-развитите нации и с техните култури. „Неимоверно тежката за България криза принуждава мнозина да заминат на работа в чужбина. За съжаление обаче това не води до подобряване на културния обмен с други народи, което би могло да промени нещата в България. Защото българите обикновено работят в затворени общности - по строежи, в селското стопанство и т.н. Те полагат предимно нискоквалифициран труд и общуват главно с други българи в тяхното положение. Така се губи възможността позитивният опит от истинския културен обмен да въздейства на по-широки слоеве от българското общество", заключава работещият в София словенски учен д-р Марко Хайдиняк.

Папата: Човечеството губи способността да различава добро и зло

news.bg

Папа Бенедикт XVI заяви по време на великденската меса в Рим, че човечеството се потапя в тъмнина, губейки способността да различава доброто от злото, предаде Би Би Си.

„Тъмнината, скриваща Бога и засенчваща ценностите е реална заплаха за съществуването ни и за света като цяло." - казва папата.

„Ако Бог и моралните ценности, разликата между добро и зло остават в мрак, то цялата друга „светилна", която ни дават техническите постижения, това не е само прогрес, но и опасност, застрашаваща нас и света." - предупреждава понтификът.

Днес според римокатолическият свят посреща Великден.

Най-старият манастир в Европа - край Чирпан

bgnes.com
Според последните научни и археологически проучвания "Св. Атанасий" е основан през 344 г.

В село Златна Ливада се намира по всяка вероятност най-старият манастир в Европа - манастирът "Св. Атанасий".

Според последните научни и археологически проучвания "Св. Атанасий" е основан през 344 година от самия Атанасий - един от най-големите радатели за чистотата на православната вяра и най-вече на нейния постулат за Светата троица в борбата срещу актуалната в онова време ерес на арианството - отричащо божествената равнопоставеност на Исус Христос.

Проучвания във ватиканските архиви са потвърдили факта, че Св. Атанасий е бил на събора в Сердика, а след това е отседнал в околностите на с. Златна ливада. Построената там обител била наречена на негово име, а може би в нея Св. Атанасий е създал някои от най-известните си богословски трудове.

До неотдавна за най-древен манастир в Европа се считаше "Кандида каса" в Шотландия, издигнат през 371 г., след него се нареждаше "Св. Мартин" във Франция от 373 г.

Златна Ливада не е избрана случайно. Селото се намира до стратегическия път Константинопол-Сердика. До "Св. Атанасий" има и важна крепост, чийто останки може да се видят и днес.

Към уникалността на този най-стар европейски манастир трябва да се спомене и постницата в скалите, която се намира край манастира.

Това е чудотворна дупка, която е била обитавана от светеца и неговите последователи. От векове поклонниците и вярващите минават за здраве и благоденствие през чудотворната дупка.

Манастирът "Св. Атанасий" многократно е разрушаван. Според местните легенди на това място се е крил и Апостолът на свободата Васил Левски.

В двора на манастира се намира аязмо с дълбочина от около 6 м. Местните легенди разказват, че вяка година на 2 май, когато се чества храмовият празник на манастира най-праведните виждат във водата лика на светеца.

Златна ливада се намира на около 15 км от Чирпан. Името на селото идва от изключително плодородните му ливади и богати градини.

През 30-те година на миналия век тук е построена и първата частна селска електроцентрала. По онова време с нея се захранват мелницата, общината и няколко къщи.

Пътят от Чирпан до Златна Ливада е сравнително добър и до манастира се стига доста бързо. Има и пътека, която води от Златна Ливада до манастира.

Елисавета Занешева: Заличават се български надписи при реставрация на църкви в Егейска Македония

В едно съвременно общество сигурно е непонятно и трудно за вярване, но в Егейска Македония и до днес се следват почти стогодишните призиви за асимилация на българската историческа и родова памет. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” Елисавета Занешева, един от авторите на фотоизложбата „Беломорска Македония – зов”, заедно с Тодор Георгиев и Радослав Христосков. По думите й - случаите на унищожаване на културно-историческо наследство са не само фрапиращи, но и системни и целенасочени.
„Гледката на заличени от човешка ръка гробища, на разбити надгробни каменни кръстове с подменени имена на покойниците, на изстъргани стенописи и икони с пренаписани на гръцки език български надписи, като под гръцките букви прозират българските, плътното нанасяне на дебел слой вар или покритие, наподобяващо стара каменна стена директно върху фреските, с предтекст, че се извършва реставрация, е шокираща и покъртителна. Подобна „реставрация“ буди недоумение, нейната цел не е да възстанови и съхрани, а да заличи и прикрие всичко, което напомня за характера на голяма част от населението в този край. Много църкви са преосветени с нови имена или са постоянно заключени, само заради това, че преди са били български, иконите на техния патрон, стоящи над централните входове, са изтръгнати от местата си, а в непосредствена близост често има големи сметища”, каза тя.
„Едни от най-старите храмове, в които са работили дебърски, крушовски, тревненски, смолянски майстори, с чудни дърворезби и фрески, въпреки че са обявени за паметници на културата, са оставени на саморазрушение, а дъждът и топящите се снегове се стичат върху стенописи и икони. В тях едва могат да се различат надписите с имената на ктиторите, като Даме, Божин, Огнен, Пейо, Стефо, имената на светиите - св. Климент Охридски, св. Наум, св. Горазд, св. Злата Мъгленска. В действащи и днес църкви, св. св Кирил и Методий държат неми свитъци, на които българската азбука е замазана плътно с боя, а икони с изображения на св. Димитър са дописвани грубо с указание, че прободеният с копие е цар Калоян, изписван в гръцката иконография като Скилоянис или Какоянис /Кучето Иван или Лошият Иван/”, каза още тя.

Варлам Шаламов

Анна Малешкова: Живата памет на народа за глада в Бесарабия е най-страшна

Агенция "Фокус"

Анна Малешкова, писател, проучвала е темата за глада в Бесарабия през 1946-1947 година, пред Агенция „Фокус”

Фокус:Г-жа Малешкова, Вие сте проучвала темата за глада в Бесарабия през 1946 – 1947 г. Какви документи използвахте, колко време се занимавате с нея?
Анна Малешкова:Преди да почна да говоря за глада 1946 - 1947 година, аз искам да кажа: Бог да прости всички онези, които починаха именно през тези зимни дни преди 65 години в моя роден край. Умрели от глад, от недояждане, от дистрофия, млади, стари... Тези дни говорих с брат ми, той каза, че ходили на гробищата, били черни гробищата в моето село Вали Пержа...
Документите, с които сме работили: първо - моят дядо, който почина неотдавна, 87-годишен, през всички ходения разказва, пък и аз помня малко. Живата човешка памет е най-точният и най-сигурният документ. Ние сме ходили по селата, когато си писахме книгите, „Смехът на дявола” по-конкретно, с Николай Куртев. Има много хубав архив в Чадър-Лунга, има в Комрат, и в Кишинев, естествено. Знаете, че много малко има писано за глада в мое време, но във ваше вече има. Сега например, излезе една книга, още няма премиера, тя ще бъде през месец февруари, на Дмитрий Корогло от село Баурчи, той е научен работник. Той описва (аз чета по отзивите) много добре глада. А документите - всяко домакинство си има документи. В моето семейство е запазен един документ, благодарение на дядо ми. Аз мога да го зачета. Всяко домакинство имаше обирпълномощни. Молдова беше освободена през август 1944 година. През 1945 г. всяко домакинство трябваше след войната, първо, да отработи 70 дни в колхоза, всеки човек. Аз мъничко хванах това време, когато бях на 12 години, и бях натоварена с царевица, с памук, независимо, че съм дете. Родителите трябваше да отработят тези дни. Трябва да предаде също - 250 яйца, три руна вълна, брояли са дърветата... След като свършва войната през1945 година, всеки един трябваше да започне да отработва тези трудови дни. Знаете ли - не знаете, че мъжете бяха всички в Румъния, бяха мобилизирани, кой на военната линия под Сталинград, кой на трудовия фронт, пръснати. Когато се върнаха тези хора, те моментално бяха мобилизирани на трудовия фронт в Русия – Караганда, Донбас, както моят баща, вуйчо, дядо и т.н.

Фокус:Тоест Вие основно сте събирали документи от семейства?
Анна Малешкова:Живата памет на народа е най-страшна. В селските кметства се пазят документи. Например, един документ има, много интересен, от 22 март 1946 година, който гласи: „За хода и протичане на процесите на извозване от отдалечените места - гари, жп пунктове, пунктове за събиране на зърното”. Тези упълномощени тръгваха от двор на двор и търсеха последното зрънце жито да съберат. Добре, събраха го. Но много малко хора са знаели (сега става известно), че е събрано, в Чадър-Лунга, например, в моя край, на гарата. Пролетта на 1947 година вече с ужас виждат, че това жито не е било изпратено нито в Русия, нито никъде, просто е било събрано и вече не става даже и за животните да се хранят. Лошо съхранение, няма сушилни, няма нищо...
В Молдова и въобще - в Южна Бесарабия (което като географско положение вече не съществува), всяка четвърта година е суха, подложена на засуха. В 1945-а – мъже - няма, механизация - няма, животни – няма, защото при отстъплението румънците каквото могат да вземат - взимат; настъпва Червената армия - също трябва да се храни. Нека да не забравяме, че историята се пише от управляващите, затова няма толкова много писано. А в края на краищата всяка власт показва това, на което е способна. И знаейки, че народът остава без прехрана, въпреки всичко, задължават хората последните шепи храна - да се предава. Мен често ме вълнува този въпрос. Аз съм абонирана за едно списание, където се осветяват всички най-наболели въпроси за Молдова. Сега се повдига въпросът за гладомор в Украйна, гладомор в Молдова, за окупация... Не мога да се съглася. Аз съм възрастен човек вече. Помня прекрасно глада. Била съм на 2-3 години. Никога няма да забравя ленинградските деца, никога няма да забравя децата-безпризорници във всяко село, ги имаше.

Фокус:За това исках да Ви питам. Твърди се, че това е геноцид над бесарабските българи. Вярно ли е това твърдение? Не са ли били еднакво ужасни условията за всички народности в Украйна и Молдова?
Анна Малешкова:Мисля, че тук, (това е мое лично мнение) се прекалява с геноцида. Пак ще се върна на това, че три години, ако има реколта, четвъртата винаги е била неурожайна (това е вече 200 години - догодина ще ги отбелязваме - от преселването в Бесарабия). Нека да вземем - 1891 година, когато от глад по цяла Русия, са измрели над 2 милиона души. За 1903, 1907-а - няма да говорим; 1911 година – 1 600 000 души. Знаете ли, намерихме такива документи, че през тези години, 1891 година, една кучешка глава струвала един златен пръстен. И сега да се говори, че - само в Украйна, или само в Молдова, и да се иска да се предявява към съветското правителство... Много наши хора се престараваха, по места. Това не се говори много.
Но имам пред себе си документи и аз сега ще си позволя да ги зачета. От информационната сводка на отдел на КГБ на СССР по Воронежка и Сталинградска област. Хората мрат. Тук пише от 24. 11. 1946 година: „Аз съм останал единствен жив. Никой от нашето семейство не остана, умират от глад”... И още: „Много лошо. Всички хора от града умират от глад. Хляб не сме видели много дни. Храним се само с жълъди, които обираме от горите” - Воронежска област. Просто - по целия Съветски съюз. Той беше разрушен от войната, нямаше мъже. Знаете от филмите, че жените са орали. В нашия край имаше хора, които действително се престараваха. Много. Постоянно за хода за протичането се дават отчети, а оставиха народа.

Фокус:Значи не са помагали на хората, като имаха възможност?
Анна Малешкова:Не, не. Помагали са, чак вече след посещението на Косигин през 1947 година. За никой не е тайна, че Йосиф Сталин е правил много големи запаси, за да се готви за война със Запада. И всяко съпротивление на властта, се е смятало като измяна, предателство, неизпълнение, саботаж и за какво ли не са обвинявали хората. Може ли - детето расте - да му оставят – 300 грама хляб (говоря вече за градовете Комрат, Кишинев). На децата са давали 300 грама хляб, а на майките, които кърмели и на тези, които са пенсионери – 250 грама. И само на работниците, който произвеждат нещо, давали по 450 грама хляб. Естествено този работник ще отслабне и няма да може да върви. Специално от моя край, от Вали Пержа, от Димитровка, много родители просто си завеждат децата в големите градове, до където стигнат, ги оставят, и пишат една бележка: „Не искам детето ми да умре пред очите. Просто - правете с него, каквото искате”... За това има много документи.
Коста Чакъров (бел.ред. режисьор, автор на документални филми за глада в Бесарабия) също намери документи. Например в един документ от град Измаил (до Киев, в Украйна) пишат: две сестри, възрастни, по на 30 - 40 години, изяли майка си. Започва дело в съда, и те представят на съда бележка - майка им умира от глад, и пише завещание: „Аз, ако умра, много моля, да се изхраните, да оживеете”. Това е такава трагедия, която въобще трудно можем да си представим днес.

Фокус:Разговаряли ли сте с очевидци на събитията?
Анна Малешкова:Баща ми е жив, 80-годишен.

Фокус:И какво казват очевидците?
Анна Малешкова:Какво казват – престаравания, донякъде и геноцид е имало... Непокорните българи... Но аз още веднъж повтарям, че е имало едни бригади от нехранимайковци, които просто издевателстваха над хората. Не трябва да се приписва, че всички са били такива. Просто две години подред – неурожайни, две години няма капка дъжд. Василий Биков е минавал през нашите места в 1944 година; той казва за Молдова и Украйна: „Във всяка къща има крава, има мляко, има яйца. Хората живеят чудесно”. Когато през 1946 година, лятото, пак се връща през нашите места, заминава за Русия, той пише покъртителни спомени: „Земята е изгоряла. Никъде не се вижда и тревичка. Народ край вратичките, отекли, умрели, трупове на възрастни и деца”... А идва още и зимата на 1947 година. Аз имам брат умрял в 1947 година, от глад. Просто не можаха да го спасят. Аз съм най-голяма в нашето семейство от всички седем-осем деца. Мен ме спасиха в съседния дом, заедно с ленинградските деца. Бяха събрани децата насреща в една къща, бяха накачени на закачалки, минаваше една лелка, даваше на всяко дете по една лъжичка. Това въобще не може да се забрави. Бяхме постоянно гладни, три години. Моята памет това няма да го забрави никога. Пък и баща ми сега като някой от внуците му и правнуците каже, че хлябът не е хубав, и той почва да плаче и казва: „Няма лош хляб. Той или го има, или го няма”.

Фокус:Какво е най-силното Ви впечатление за тези събития? Защо не са популярни сред историческата общност и въобще в обществото, като цяло?
Анна Малешкова:В обществото като цяло народът гледаше да забрави, но популярни са в нашия край. В нашия край специално са популярни. Но не са популярни сред властите.

Фокус:И сега ли е така?
Анна Малешкова:Сега не, не. Преди години най-напред написа Аджубей, зетът на Брежнев, за глада една плаха статия. После - имаме един учен - Волков, за който аз подозирам, че е от нашия край, защото и той писа за глада. Сега много книги излязоха за глада. Специално в моя край - ето тази книга за Баурчи излезе, но това са самиздат. Сами хората пишат, но такива огромни трудове за глада - сега започват. Просто - архивите бяха затворени, но има още затворени архиви. Аз се опитах да вляза миналата година в един малък архив в Чадър-Лунга, питаха - ти коя си, що си, представям документи, аз съм била журналистка във вестник „Знаме”, и ми казаха: „Сега я няма завеждащ отдела, сега туй, сега друго...”. Има още архиви, които хората се страхуват да ги разкрият, защото са живи потомците на тези, които правиха големите поразии. А поразии имаше.

Фокус:На какво се дължи това, от какво ги е страх?
Анна Малешкова:Винаги грамотният, будният човек, е бил унищожаван. Или Сибир, или Караганда, по-далеч даже, в Салехард, Курганска област, Казахстан, Актюбинск, покрайнините... През 1948 година всички по-будни, които знаеха много, бяха прибрани.

Фокус:Казахте, че хората се опитваха да го забравят. На какво се дължи това, на някакви политически причини или по-скоро е нормално, когато на човек му се случи нещо лошо, да се опитва да го забрави?
Анна Малешкова:Страх, страх. Но в семействата не се забравя. Как ще го забравя - аз не мога да го забравя; и аз имам трима внуци, аз го предавам това. Аз нямах и три години, аз помня глада. Баща ми - как ще го забрави? Няма да го забрави. Сега имам леля, която е на 80 години, и тя лятото, като си ходихме, ми се изповядва. Минавали от съседното село Димитровка (то е гагаузко село), и тя лежала на улицата край пътя, вече легнала, няма сила. Някакво семейство - носели торби, и извадили два кочана царевица и казали: „Иди го дай на вашите”. Два кочана царевица! И леля ми сега ми разправя (тя вече ослепя, стара е) и казва: ”Аз трябва да се изповядам, аз не отидох да ги дам на баща ми да ги разпредели”. С брат си и сестра си изяли тези царевици, не дали на майка си и на баща си. Това е ужасно. Аз съм тръгнала на училище 1952 - 1953 година в подготвителен клас. Никога няма да забравя – като тръгнахме на училище в голямото междучасие - 100 грама кюфте. И сега мина ли някъде, замирише ли ми на кюфте, на мен ми се струва че по-вкусно и по-полезно няма. Кюфте, това е. Сто грама кюфте на ученици за цял ден.

Фокус:Какви са дългосрочните последици от тези събития?
Анна Малешкова:Дългосрочните последици – срив, нулев прираст на населението... Моят брат от 1947 година, от неговия набор са трима или четирима души (говоря за моето село). По републиката - срив – повече умрели, отколкото са се родили. Аз някъде четох, че след войната и след този глад, който е минал най-вече по нашите места, с пълна сила, чак в 1973 - 1974 се изравнява прирастът. Едно - че нямаше мъже в Централна Русия, просто нямаше мъже. Само в Кагул, Бендер, Кишинев – 11 000 случая след глада на заболяване от дистрофия, атрофия и отичания. В Чемешлийски район, където е населено с българи, Комратски район - има 7000 души, болни от годините на глада. В Комратски район отделно вече 1949 година съобщават за 3445 души. През 1952 - 1953 година имаше много смърт. Прирастът беше отрицателен. Вие сте млади, не знаете, дано никога да не го изпитате това.
Аз бих искала да завърша с това, че ние бяхме 6 - 7 внуци на моята баба Артенца и бяхме много гладни, постоянно. Веднъж, вече 1948 - 1949 година, изпекоха един самун хляба и отряза такива тънки филийки, просто прозрачни. И моят братовчед, Стефан Куртев, който сега е дипломат, като взе да плаче: „Отрежи ми хубав хляб. Не ща такъв тънък хляб”... Гладни деца. Баба ми се обръща към иконата, към Света Богородица, и казва: „Боже, Пресвета Божа майка, дай ми дни да доживея да нахраня поне един път тези деца, както трябва!”.
Ала ЖЕЛЕЗКОВА

Агенция “Фокус” припомня:
Анна Дмитриевна Малешкова е бесарабска българка. Родена е на 7 ноември 1943 г. в с. Валя Пержей, Молдова. Завършва Тирасполския педагогически институт “Тарас Г. Шевченко”. Работила в различни периодични издания в Молдова. От 1971 г. живее в Сливен, където развива културна и писателска дейност. С брат си Никола Куртев пишат и издават романите “Да намериш разковничето” /1998, Ямбол/, “Смехът на дявола” /2000, Сливен/. С Димитър Димов и Никола Куртев издава на български език историята на родното село – “Валя Пержей” /1998, издателство “Родно слово”, Кишинев/. В съавторство с Никола Куртев публикува исторически календар-справочник “На този ден в Бесарабия”. Участва в много научни конференции, свързани с духовното и материалното наследство на българите от Бесарабия /Молдова и Украйна/. Печата свои творби в руския и българския печат.