Агенция "Фокус"
Анна Малешкова, писател, проучвала е темата за глада в Бесарабия през 1946-1947 година, пред Агенция „Фокус”
Фокус:Г-жа Малешкова, Вие сте проучвала темата за глада в Бесарабия през 1946 – 1947 г. Какви документи използвахте, колко време се занимавате с нея?
Анна Малешкова:Преди да почна да говоря за глада 1946 - 1947 година, аз искам да кажа: Бог да прости всички онези, които починаха именно през тези зимни дни преди 65 години в моя роден край. Умрели от глад, от недояждане, от дистрофия, млади, стари... Тези дни говорих с брат ми, той каза, че ходили на гробищата, били черни гробищата в моето село Вали Пержа...
Документите, с които сме работили: първо - моят дядо, който почина неотдавна, 87-годишен, през всички ходения разказва, пък и аз помня малко. Живата човешка памет е най-точният и най-сигурният документ. Ние сме ходили по селата, когато си писахме книгите, „Смехът на дявола” по-конкретно, с Николай Куртев. Има много хубав архив в Чадър-Лунга, има в Комрат, и в Кишинев, естествено. Знаете, че много малко има писано за глада в мое време, но във ваше вече има. Сега например, излезе една книга, още няма премиера, тя ще бъде през месец февруари, на Дмитрий Корогло от село Баурчи, той е научен работник. Той описва (аз чета по отзивите) много добре глада. А документите - всяко домакинство си има документи. В моето семейство е запазен един документ, благодарение на дядо ми. Аз мога да го зачета. Всяко домакинство имаше обирпълномощни. Молдова беше освободена през август 1944 година. През 1945 г. всяко домакинство трябваше след войната, първо, да отработи 70 дни в колхоза, всеки човек. Аз мъничко хванах това време, когато бях на 12 години, и бях натоварена с царевица, с памук, независимо, че съм дете. Родителите трябваше да отработят тези дни. Трябва да предаде също - 250 яйца, три руна вълна, брояли са дърветата... След като свършва войната през1945 година, всеки един трябваше да започне да отработва тези трудови дни. Знаете ли - не знаете, че мъжете бяха всички в Румъния, бяха мобилизирани, кой на военната линия под Сталинград, кой на трудовия фронт, пръснати. Когато се върнаха тези хора, те моментално бяха мобилизирани на трудовия фронт в Русия – Караганда, Донбас, както моят баща, вуйчо, дядо и т.н.
Фокус:Тоест Вие основно сте събирали документи от семейства?
Анна Малешкова:Живата памет на народа е най-страшна. В селските кметства се пазят документи. Например, един документ има, много интересен, от 22 март 1946 година, който гласи: „За хода и протичане на процесите на извозване от отдалечените места - гари, жп пунктове, пунктове за събиране на зърното”. Тези упълномощени тръгваха от двор на двор и търсеха последното зрънце жито да съберат. Добре, събраха го. Но много малко хора са знаели (сега става известно), че е събрано, в Чадър-Лунга, например, в моя край, на гарата. Пролетта на 1947 година вече с ужас виждат, че това жито не е било изпратено нито в Русия, нито никъде, просто е било събрано и вече не става даже и за животните да се хранят. Лошо съхранение, няма сушилни, няма нищо...
В Молдова и въобще - в Южна Бесарабия (което като географско положение вече не съществува), всяка четвърта година е суха, подложена на засуха. В 1945-а – мъже - няма, механизация - няма, животни – няма, защото при отстъплението румънците каквото могат да вземат - взимат; настъпва Червената армия - също трябва да се храни. Нека да не забравяме, че историята се пише от управляващите, затова няма толкова много писано. А в края на краищата всяка власт показва това, на което е способна. И знаейки, че народът остава без прехрана, въпреки всичко, задължават хората последните шепи храна - да се предава. Мен често ме вълнува този въпрос. Аз съм абонирана за едно списание, където се осветяват всички най-наболели въпроси за Молдова. Сега се повдига въпросът за гладомор в Украйна, гладомор в Молдова, за окупация... Не мога да се съглася. Аз съм възрастен човек вече. Помня прекрасно глада. Била съм на 2-3 години. Никога няма да забравя ленинградските деца, никога няма да забравя децата-безпризорници във всяко село, ги имаше.
Фокус:За това исках да Ви питам. Твърди се, че това е геноцид над бесарабските българи. Вярно ли е това твърдение? Не са ли били еднакво ужасни условията за всички народности в Украйна и Молдова?
Анна Малешкова:Мисля, че тук, (това е мое лично мнение) се прекалява с геноцида. Пак ще се върна на това, че три години, ако има реколта, четвъртата винаги е била неурожайна (това е вече 200 години - догодина ще ги отбелязваме - от преселването в Бесарабия). Нека да вземем - 1891 година, когато от глад по цяла Русия, са измрели над 2 милиона души. За 1903, 1907-а - няма да говорим; 1911 година – 1 600 000 души. Знаете ли, намерихме такива документи, че през тези години, 1891 година, една кучешка глава струвала един златен пръстен. И сега да се говори, че - само в Украйна, или само в Молдова, и да се иска да се предявява към съветското правителство... Много наши хора се престараваха, по места. Това не се говори много.
Но имам пред себе си документи и аз сега ще си позволя да ги зачета. От информационната сводка на отдел на КГБ на СССР по Воронежка и Сталинградска област. Хората мрат. Тук пише от 24. 11. 1946 година: „Аз съм останал единствен жив. Никой от нашето семейство не остана, умират от глад”... И още: „Много лошо. Всички хора от града умират от глад. Хляб не сме видели много дни. Храним се само с жълъди, които обираме от горите” - Воронежска област. Просто - по целия Съветски съюз. Той беше разрушен от войната, нямаше мъже. Знаете от филмите, че жените са орали. В нашия край имаше хора, които действително се престараваха. Много. Постоянно за хода за протичането се дават отчети, а оставиха народа.
Фокус:Значи не са помагали на хората, като имаха възможност?
Анна Малешкова:Не, не. Помагали са, чак вече след посещението на Косигин през 1947 година. За никой не е тайна, че Йосиф Сталин е правил много големи запаси, за да се готви за война със Запада. И всяко съпротивление на властта, се е смятало като измяна, предателство, неизпълнение, саботаж и за какво ли не са обвинявали хората. Може ли - детето расте - да му оставят – 300 грама хляб (говоря вече за градовете Комрат, Кишинев). На децата са давали 300 грама хляб, а на майките, които кърмели и на тези, които са пенсионери – 250 грама. И само на работниците, който произвеждат нещо, давали по 450 грама хляб. Естествено този работник ще отслабне и няма да може да върви. Специално от моя край, от Вали Пержа, от Димитровка, много родители просто си завеждат децата в големите градове, до където стигнат, ги оставят, и пишат една бележка: „Не искам детето ми да умре пред очите. Просто - правете с него, каквото искате”... За това има много документи.
Коста Чакъров (бел.ред. режисьор, автор на документални филми за глада в Бесарабия) също намери документи. Например в един документ от град Измаил (до Киев, в Украйна) пишат: две сестри, възрастни, по на 30 - 40 години, изяли майка си. Започва дело в съда, и те представят на съда бележка - майка им умира от глад, и пише завещание: „Аз, ако умра, много моля, да се изхраните, да оживеете”. Това е такава трагедия, която въобще трудно можем да си представим днес.
Фокус:Разговаряли ли сте с очевидци на събитията?
Анна Малешкова:Баща ми е жив, 80-годишен.
Фокус:И какво казват очевидците?
Анна Малешкова:Какво казват – престаравания, донякъде и геноцид е имало... Непокорните българи... Но аз още веднъж повтарям, че е имало едни бригади от нехранимайковци, които просто издевателстваха над хората. Не трябва да се приписва, че всички са били такива. Просто две години подред – неурожайни, две години няма капка дъжд. Василий Биков е минавал през нашите места в 1944 година; той казва за Молдова и Украйна: „Във всяка къща има крава, има мляко, има яйца. Хората живеят чудесно”. Когато през 1946 година, лятото, пак се връща през нашите места, заминава за Русия, той пише покъртителни спомени: „Земята е изгоряла. Никъде не се вижда и тревичка. Народ край вратичките, отекли, умрели, трупове на възрастни и деца”... А идва още и зимата на 1947 година. Аз имам брат умрял в 1947 година, от глад. Просто не можаха да го спасят. Аз съм най-голяма в нашето семейство от всички седем-осем деца. Мен ме спасиха в съседния дом, заедно с ленинградските деца. Бяха събрани децата насреща в една къща, бяха накачени на закачалки, минаваше една лелка, даваше на всяко дете по една лъжичка. Това въобще не може да се забрави. Бяхме постоянно гладни, три години. Моята памет това няма да го забрави никога. Пък и баща ми сега като някой от внуците му и правнуците каже, че хлябът не е хубав, и той почва да плаче и казва: „Няма лош хляб. Той или го има, или го няма”.
Фокус:Какво е най-силното Ви впечатление за тези събития? Защо не са популярни сред историческата общност и въобще в обществото, като цяло?
Анна Малешкова:В обществото като цяло народът гледаше да забрави, но популярни са в нашия край. В нашия край специално са популярни. Но не са популярни сред властите.
Фокус:И сега ли е така?
Анна Малешкова:Сега не, не. Преди години най-напред написа Аджубей, зетът на Брежнев, за глада една плаха статия. После - имаме един учен - Волков, за който аз подозирам, че е от нашия край, защото и той писа за глада. Сега много книги излязоха за глада. Специално в моя край - ето тази книга за Баурчи излезе, но това са самиздат. Сами хората пишат, но такива огромни трудове за глада - сега започват. Просто - архивите бяха затворени, но има още затворени архиви. Аз се опитах да вляза миналата година в един малък архив в Чадър-Лунга, питаха - ти коя си, що си, представям документи, аз съм била журналистка във вестник „Знаме”, и ми казаха: „Сега я няма завеждащ отдела, сега туй, сега друго...”. Има още архиви, които хората се страхуват да ги разкрият, защото са живи потомците на тези, които правиха големите поразии. А поразии имаше.
Фокус:На какво се дължи това, от какво ги е страх?
Анна Малешкова:Винаги грамотният, будният човек, е бил унищожаван. Или Сибир, или Караганда, по-далеч даже, в Салехард, Курганска област, Казахстан, Актюбинск, покрайнините... През 1948 година всички по-будни, които знаеха много, бяха прибрани.
Фокус:Казахте, че хората се опитваха да го забравят. На какво се дължи това, на някакви политически причини или по-скоро е нормално, когато на човек му се случи нещо лошо, да се опитва да го забрави?
Анна Малешкова:Страх, страх. Но в семействата не се забравя. Как ще го забравя - аз не мога да го забравя; и аз имам трима внуци, аз го предавам това. Аз нямах и три години, аз помня глада. Баща ми - как ще го забрави? Няма да го забрави. Сега имам леля, която е на 80 години, и тя лятото, като си ходихме, ми се изповядва. Минавали от съседното село Димитровка (то е гагаузко село), и тя лежала на улицата край пътя, вече легнала, няма сила. Някакво семейство - носели торби, и извадили два кочана царевица и казали: „Иди го дай на вашите”. Два кочана царевица! И леля ми сега ми разправя (тя вече ослепя, стара е) и казва: ”Аз трябва да се изповядам, аз не отидох да ги дам на баща ми да ги разпредели”. С брат си и сестра си изяли тези царевици, не дали на майка си и на баща си. Това е ужасно. Аз съм тръгнала на училище 1952 - 1953 година в подготвителен клас. Никога няма да забравя – като тръгнахме на училище в голямото междучасие - 100 грама кюфте. И сега мина ли някъде, замирише ли ми на кюфте, на мен ми се струва че по-вкусно и по-полезно няма. Кюфте, това е. Сто грама кюфте на ученици за цял ден.
Фокус:Какви са дългосрочните последици от тези събития?
Анна Малешкова:Дългосрочните последици – срив, нулев прираст на населението... Моят брат от 1947 година, от неговия набор са трима или четирима души (говоря за моето село). По републиката - срив – повече умрели, отколкото са се родили. Аз някъде четох, че след войната и след този глад, който е минал най-вече по нашите места, с пълна сила, чак в 1973 - 1974 се изравнява прирастът. Едно - че нямаше мъже в Централна Русия, просто нямаше мъже. Само в Кагул, Бендер, Кишинев – 11 000 случая след глада на заболяване от дистрофия, атрофия и отичания. В Чемешлийски район, където е населено с българи, Комратски район - има 7000 души, болни от годините на глада. В Комратски район отделно вече 1949 година съобщават за 3445 души. През 1952 - 1953 година имаше много смърт. Прирастът беше отрицателен. Вие сте млади, не знаете, дано никога да не го изпитате това.
Аз бих искала да завърша с това, че ние бяхме 6 - 7 внуци на моята баба Артенца и бяхме много гладни, постоянно. Веднъж, вече 1948 - 1949 година, изпекоха един самун хляба и отряза такива тънки филийки, просто прозрачни. И моят братовчед, Стефан Куртев, който сега е дипломат, като взе да плаче: „Отрежи ми хубав хляб. Не ща такъв тънък хляб”... Гладни деца. Баба ми се обръща към иконата, към Света Богородица, и казва: „Боже, Пресвета Божа майка, дай ми дни да доживея да нахраня поне един път тези деца, както трябва!”.
Ала ЖЕЛЕЗКОВА
Агенция “Фокус” припомня:
Анна Дмитриевна Малешкова е бесарабска българка. Родена е на 7 ноември 1943 г. в с. Валя Пержей, Молдова. Завършва Тирасполския педагогически институт “Тарас Г. Шевченко”. Работила в различни периодични издания в Молдова. От 1971 г. живее в Сливен, където развива културна и писателска дейност. С брат си Никола Куртев пишат и издават романите “Да намериш разковничето” /1998, Ямбол/, “Смехът на дявола” /2000, Сливен/. С Димитър Димов и Никола Куртев издава на български език историята на родното село – “Валя Пержей” /1998, издателство “Родно слово”, Кишинев/. В съавторство с Никола Куртев публикува исторически календар-справочник “На този ден в Бесарабия”. Участва в много научни конференции, свързани с духовното и материалното наследство на българите от Бесарабия /Молдова и Украйна/. Печата свои творби в руския и българския печат.
събота, 4 февруари 2012 г.
понеделник, 30 януари 2012 г.
Атанас Киряков: На хората са им били отнети собствеността, вярата и свободата и те са действали спонтанно...БНТ излъчи в две части филм на Атанас Киряков за най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическо управления в целия Източен блок
"Горяни" е документален филм, който Българската национална телевизия излъчи в две части на 28 и 29 януари.
Филмът на сценариста и режисьора Атанас Киряков е първи опит да се покаже на широка публика истината за непознатата и в България, и в Европа, въоръжена съпротива срещу комунистическия режим, установен в София с помощта на Съветската армия - съпротивителното движение на горяните в периода 1944 - 1956 г.
Зрителите научават тайна, старателно скривана десетилетия - че най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическо управления в целия Източен блок е била в България.
Атанас Киряков е издирил и показва (оператор е Димитър Митов) безценни разкази на оцелели участници в горянското движение от Кюстендилско, Пиринския край, Средногорието, Русенско и Сливен. Автентичният разказ за събитията отпреди повече от 60 години се допълва от близки на загинали горяни.
Филмът показва и документални свидетелства за мащабните операции, предприети от комунистическия режим срещу горяните чрез Държавна сигурност и милицията за сломяване на съпротивата им.
"Филмът, който направих, разказва история, за която и аз самият не знаех много", разказва Атанас Киряков пред Христо Христов от сайта desebg.com.
Навремето, когато снимах филма за лагерите ("Оцелелите. Лагерни разкази", 1990), се чудех защо има толкова много осъдени хора по лагерите.
Тогава не познавах целостта и размерите на това движение.
Сега, когато излязоха архивите - преди края на режима тази съпротива е пазена в дълбока тайна - ми стана ясно, че всъщност горянското движение е една доста мащабна въоръжена борба, която е смазана жестоко.
Когато прочетох документите и свидетелствата за горянското движение, бях шокиран, бях страшно превъзбуден и реших, че историята на тази съпротива трябва да бъде разказана, особено на младото поколение, което за жалост е толкова незаинтересовано и така малко познава миналото.
Затова направих филма малко по-дълъг - в две части - защото исках да покажа всички основни причини, поради които е започнало това движение, всички негови елементи. А те не са много, но са особено важни - собствеността, вярата и свободата. Това, като се отнеме, какво остава?
Затова реакцията на хората е била спонтанна, те не са действали организирано, нито са били водени от някакви идеологически съображения. Постепенно тази съпротива се превръща в една въоръжена борба, при това във всички области на България.
Разбира се, имало е много конспирации, имало е и много предателства.
Част от хората са били вкарани в затвора, други са изпратени в лагери, а трети са бягали в гората - тъй като са знаели, че ще ги арестуват - и са създавали тези съпротивителни групи.
А предателства е имало и те са свършили много работа. Когато на един човек му отнемеш всичко, когато му отнемеш изцяло икономическата независимост, той е готов на всичко, готов е да стане и предател.
Властта се е мъчила да вербува хора от средите на недоволните, от средите на по-заможните селяни, които са реагирали. Трудно са принуждавали тези хора да обслужват режима, но в крайна сметка властта постига своето и много горяни са били избити.
Горяните са очаквали някаква помощ отвън, имали са надежди, че ще им пуснат оръжие с парашути. Много важна роля изиграват и емисиите на радио "Горяни", което е излъчвало от околностите на Атина.
Разбира се, инцидентно са получавали помощ отвън, но всичко това секва, когато Хрушчов сключва споразумението за съвместно съществуване със Запада. Оттам нататък нещата приключват и съпротивата в България придобива вече само един езоповски характер и нищо повече.
Дотогава обаче съпротивата у нас е така масова, че подобна на нея няма да откриете в цяла Източна Европа", казва Атанас Киряков.
Той е кинодокументалист, автор на повече от 100 филма. Сред тях са филмите за лагерите в Белене и Ловеч "Оцелелите" (1990) и "Обречените" (1994), удостоения със "Златен Ритон" филм "И в рая има ад" (2007) - за големия български общественик Стефан Груев, "Да се спасиш в спомена" - за художника Иван Кирков, "Да спасим въздуха" (1977) и други филми за екологични проблеми, които са били награждавани, но не и прожектирани пред публика.
неделя, 1 януари 2012 г.
Мъченическата кръв превръща днешните български земи в обетована територия на християнството
Професор Георги Атанасов от Регионалния исторически музей в Силистра пред радио „Фокус”
Фокус: Професор Атанасов, преди броени дни излезе книгата ви „345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи”. Каква беше вашата задача, започвайки работа по този проект?
Проф. Георги Атанасов: Книгата, която излезе от печат на Игнажден, включва 345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи от периода от 1 до 4 век. Искам да изкажа специална благодарност на Божидар Димитров, тъй като книгата излиза спонсорирана основно от Националния исторически музей, и със съдействието на Доростолска митрополия, и това е редно, защото тя е посветена специално на блажено починалия наш митрополит Иларион, чийто живот е достоен за причисляването му към светците от българските земи. Обхваната е една малко подозирана бройка, имайте предвид, че от 345 раннохристиянски светци-мъченици в съвременния календар на Българската православна църква присъстват не повече от 20-30. За голяма част от тези просияли светци-мъченици не се знае в регионите, в които са се подвизавали, дори в градовете, в които са родени и са понесли мъченическа смърт. Бих казал, че не само миряните, но и част от клира са в незнание, неведение, защото информацията за техните мъченически истории са в трудно достъпни в повечето случаи изследвания, някои от тях трудно се намират и в големите български библиотеки. Моята скромна задача бе действително да събера в едно изследване тази брой раннохристиянски светци-мъченици и те да бъдат приведени в известност. Научавайки техните истории, географията на техните действия, разбираме защо днешните български земи са една обетована територия на християнството, една зона, в която редом с Близкия Изток, християнството създава своите най- здрави темели, върху които изгражда своята непоклатима сграда. Действително, мъченическите истории са един темел, без който нямаше да я има до голяма степен сградата на християнската религия. Книгата не е голяма, около 120 страници, но е едно загатване и дори предизвикателство към българската научна общност, към хората специалисти по християнска история, по християнска литература. Крайно време е в България да се направи един корпус, сериозен, от голяма група изследователи, на мъчениците от българските земи, с преведени техни жития, източници и т.н. Моята книга е предназначена за по-широк кръг читатели, за всеки светец има посочена научна литература, а като новост са представени и мъченическите гробове, мъченическите мартириуми.
На около 30% от тези 345 мъченици можем да посочим местата, където са понесли мъченическа смърт и сградите, където те са били погребани. Оказа се, че тези 345 мъченици са се подвизавали в 40 града. Трябва специално да обърна внимание, че става дума не само за територията на днешна България, а за териториите, където е създадена и формирана българската народност. Тук са мъчениците от Северна Добруджа, която е матерна територия на България, макар че днес е в границите на Румъния. Тук са мъчениците от региона на Белград, Браничево и Ниш - днес центрове на сръбската държава, но през средновековието това са големи старобългарски центрове, центрове в Македония, в Беломорска Тракия. Това не е направено в никакъв случай от шовинистични подбуди, направено е за да може да се даде една по-пълна картина на християнството и влиянието на ранното християнство върху българите, върху наченките и началото на българската държава. Най- вече тези мъченици, в новата история, са общи знаци не само на българите, но и на съседните страни- мъчениците от Добруджа са знаци на християнството на българския и на румънския народ, същото важи за мъчениците от района на Ниш, Браничево, така, че целта на книгата, освен да ги въведе в известност, е да покаже върху каква земя се създава българската държава и българското православие. Вижда се, че има една много древна и много сериозна история, която започва далеч преди Борис Михаил да наложи християнството като религия на българите. Освен това, има податки, че тези мъченически истории са били в известност на строителите на българската църква и българската държавност и са посочени примери за това, например, историята със Сем, с мъчениците на Сирмиум и тяхното въздействие върху Кирило-Методиевите ученици, както например историята с Дуросторум. Неслучайно първата патриаршеска катедра на България в Силистра е поставена върху мястото, където е пролята мъченическа кръв на раннохристиянски светец, това е мъченик Емилиан, да не говорим за Борис Михаил, който търси мощите на раннохристиянските мъченици, да не говорим за Самуил, който изгражда своята катедрална църква върху мощите на Свети Ахил, пак раннохристиянски мъченик. Така че историите са показателни по какви пътища, видими и невидими, тези раннохристиянски светци- мъченици оказват влияние върху духовното развитие на християнизирания български народ. Най- сетне мисля, че съвременните българи, православни или не, ще намерят за себе си любопитни истории за техния регион, за техните градове. Мисля, че малко са жителите на Свищов, които знаят, че техният град е свързан с един забележителен мъченик, гражданите на Видин, на Карнобат, така че това е една възможност за обогатяване на християнската култура на съвременните българи.
Мъчениците са представени по градове и провинции. Започва се с Дуросторум. Силистра има това право, защото притежава забележителна група мъченици, които са изключително популярни, някои и до ден- днешен. Проследява се цялата римска провинция втора Мизия, днешна Североизточна България, прехвърляме се през крайбрежна Дакия, това е Северозападна България, след това продължаваме през Сердика и региона на София, Пловдив и региона, Хемимонт, Югозападна България. Така проследяваме провинция, след провинция, селище след селище, през 40 града и 10 провинции съдбата на 345 мъченици.
Фокус: Какви източници използвахте, работейки върху книгата?
Проф. Георги Атанасов: Основните източници, върху които се гради моята работа са на първо място църковните календари. Християнската църква още 2-3- век започва да записва мъченическите истории и формира т.нар. църковни календари. Те са наречени менеалогии, сред най- важните са сирийският, който е от 4 век и е запазен в сирийски преписи, на Йероним Блажени, който е сплав от много истории, чието редактиране е свързано с Йероним, Константинополският календар, окончателно редактиран в 8 век, и менеалогия на Василий Втори, създадена около 1000 година- това са четирите основно ползвани от мен източници. Към тях трябва да прибавим много от житията на мъчениците. За някои от мъчениците има запазени оригиналните им жития, които са много подробни и ни дават по-богата информация, но, за съжаление, не всички светци имат жития, запазени извън църковните календари, каквото имат например Свети Дазий Доростолски и Свети Емилиан Доростолски, Свети Максим и др. Но, това общо взето са основните източници, които са база на изследването. Освен това, някои археологически находки, мартириумите на мъчениците. Археолозите са успели да документират местата където са положени нетленните тела на част от мъчениците. В около 10 града в България има открити такива мартириуми. За първи път, мисля, те се събират на едно място и вървят успоредно с житията на съответния мъченик. Например, гражданите на Свищов ще узнаят къде, според мен е мартириумът на техния мъченик Свети Луп, гражданите на Силистра също, жителите на Девня, големия град Марцианопол, ще получат информация къде е мартириумът на Максим, Теодота и Асклиада Теодатас, и др. Книгата е богато илюстрирана, включени са около 100 илюстрации, което дава възможност и за визуален контакт с мартириумите и това как късноантичният и средновековният човек е изграждал иконографиите, образите на светците- мъченици от българските земи.
Фокус: Тези селища имат ли потенциал за развитие на поклоннически туризъм?
Проф. Георги Атанасов: Мисля, че да. В Свищов, например, има такава възможност, защото там е и първичният, според мен, и вторичният мартириум. Тези мартириуми са изградени върху гробовете на мъчениците, а те по римски закон за извън чертите на града, за некрополите говоря. Освен това, ние имаме мартириуми на раннохристиянските мъченици, благодарение на това, че римският закон е гарантирал право на гроб на всеки, дори да е осъден, дори да е престъпник и това правило на римското законодателство способства да се запазят тези гробове. През 4 в обаче те стават център на култа, и християните са предпочитат да ходят и да се молят по мартириумите, а не в градските храмове. И мисля, че при един от картагенските събори, се решава мощите на мъчениците да бъдат извадени от крайградските мартириуми и да бъдат поставени в църквите в градовете. Така църквите се превръщат в нови мартириуми,и например един мъченик може да се окаже с два мартириума, какъвто е примерът със Свети Луп. Мартириумът му е извън Нове в гробищната базилика, а след това мощите му са прехвърлени в катедралата, в епископската базилика в града. Тези места, наистина, заслужават едно по- специално внимание и от българските археолози, и най-вече от Църквата. Някои от тях имат изключително голям потенциал и би трябвало да се превърнат в центрове на поклонническия туризъм, и така е редно, защото са осветени, полети с мъченическа кръв и за вярващите е абсолютно нормално те да бъдат центрове на днешния ни култ, онзи древен култ, който е формиран с мъченическите истории в 1-4 век.
Фокус: И Силистра ли има такъв потенциал?
Проф. Георги Атанасов: Да, разбира се. За съжаление, най- хубавият мартириум в Силистра е разрушен през 70-те години, на мъчениците Максим, Дада и Квинтилиан, върху който днес е издигната сградата на Езиковата гимназия в града, но нищо не пречи да се постави паметен знак, както и на брега на Дунав, под катедралната базилика, където е пролята кръв на друг мъченик - Свети Емилиан. Просто тези неща трябва да се направят. Когато има данни, гражданската управа и Църквата могат да направят така, че тези места да се извадят от анонимност и да получат това, което заслужават, да бъдат приведени в известност.
Фокус: Какво е основното послание на вашата книга?
Проф. Георги Атанасов: „Българи, знайте, че сте фундамент, темел на християнството със своите 345 раннохристиянски светци- мъченици”. В Европа колко страни могат да се похвалят, че на тяхна територия е фундирано християнството с мъченическа кръв. Мога да ги изброя- Испания, Южна Франция, Италия, Сърбия, Балканите, Кримския полуостров, общо взето това е, и Северна Африка и Близкия Изток. Това е зоната, в която се изграждат темелите на християнството върху мъченическата кръв. Това е важно за нас и ни идентифицира, действително, като една богообичана земя, стига ние да си я обичаме. Пак ще кажа, че книгата няма големи научни претенции, идеята да напиша тази книга е била по- друга, тя е така да се каже едно отворено писмо към деятелите на Българската православна църква, на Светия Синод, да се подеме инициативата за създаването на един сериозен научен корпус за мъчениците от българските земи, второто послание е да правят в известност на своя клир и миряните тези истории и третото ми послание е мъченическите места и мъченическите гробове да бъдат наново обгрижени. Като член на епархийския съвет на Доростолска епархия, ще положа нужните усилия и за нашата епархия. Имам пълното разбиране от Доростолския митрополит Амвросий, тази книга е благословена от него. Бих оказал помощ на всички, които имат желание да научат нещо повече и идеи във връзка с мъченическите места, с мартириумите. Според мен спешно трябва да се реши и този въпрос, с пропуснатите в църковния календар светци- мъченици. Не може в календара да го няма Свети Дазий от Дуросторум или Свети Луп.
Ивелина ИВАНОВА
Фокус: Професор Атанасов, преди броени дни излезе книгата ви „345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи”. Каква беше вашата задача, започвайки работа по този проект?
Проф. Георги Атанасов: Книгата, която излезе от печат на Игнажден, включва 345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи от периода от 1 до 4 век. Искам да изкажа специална благодарност на Божидар Димитров, тъй като книгата излиза спонсорирана основно от Националния исторически музей, и със съдействието на Доростолска митрополия, и това е редно, защото тя е посветена специално на блажено починалия наш митрополит Иларион, чийто живот е достоен за причисляването му към светците от българските земи. Обхваната е една малко подозирана бройка, имайте предвид, че от 345 раннохристиянски светци-мъченици в съвременния календар на Българската православна църква присъстват не повече от 20-30. За голяма част от тези просияли светци-мъченици не се знае в регионите, в които са се подвизавали, дори в градовете, в които са родени и са понесли мъченическа смърт. Бих казал, че не само миряните, но и част от клира са в незнание, неведение, защото информацията за техните мъченически истории са в трудно достъпни в повечето случаи изследвания, някои от тях трудно се намират и в големите български библиотеки. Моята скромна задача бе действително да събера в едно изследване тази брой раннохристиянски светци-мъченици и те да бъдат приведени в известност. Научавайки техните истории, географията на техните действия, разбираме защо днешните български земи са една обетована територия на християнството, една зона, в която редом с Близкия Изток, християнството създава своите най- здрави темели, върху които изгражда своята непоклатима сграда. Действително, мъченическите истории са един темел, без който нямаше да я има до голяма степен сградата на християнската религия. Книгата не е голяма, около 120 страници, но е едно загатване и дори предизвикателство към българската научна общност, към хората специалисти по християнска история, по християнска литература. Крайно време е в България да се направи един корпус, сериозен, от голяма група изследователи, на мъчениците от българските земи, с преведени техни жития, източници и т.н. Моята книга е предназначена за по-широк кръг читатели, за всеки светец има посочена научна литература, а като новост са представени и мъченическите гробове, мъченическите мартириуми.
На около 30% от тези 345 мъченици можем да посочим местата, където са понесли мъченическа смърт и сградите, където те са били погребани. Оказа се, че тези 345 мъченици са се подвизавали в 40 града. Трябва специално да обърна внимание, че става дума не само за територията на днешна България, а за териториите, където е създадена и формирана българската народност. Тук са мъчениците от Северна Добруджа, която е матерна територия на България, макар че днес е в границите на Румъния. Тук са мъчениците от региона на Белград, Браничево и Ниш - днес центрове на сръбската държава, но през средновековието това са големи старобългарски центрове, центрове в Македония, в Беломорска Тракия. Това не е направено в никакъв случай от шовинистични подбуди, направено е за да може да се даде една по-пълна картина на християнството и влиянието на ранното християнство върху българите, върху наченките и началото на българската държава. Най- вече тези мъченици, в новата история, са общи знаци не само на българите, но и на съседните страни- мъчениците от Добруджа са знаци на християнството на българския и на румънския народ, същото важи за мъчениците от района на Ниш, Браничево, така, че целта на книгата, освен да ги въведе в известност, е да покаже върху каква земя се създава българската държава и българското православие. Вижда се, че има една много древна и много сериозна история, която започва далеч преди Борис Михаил да наложи християнството като религия на българите. Освен това, има податки, че тези мъченически истории са били в известност на строителите на българската църква и българската държавност и са посочени примери за това, например, историята със Сем, с мъчениците на Сирмиум и тяхното въздействие върху Кирило-Методиевите ученици, както например историята с Дуросторум. Неслучайно първата патриаршеска катедра на България в Силистра е поставена върху мястото, където е пролята мъченическа кръв на раннохристиянски светец, това е мъченик Емилиан, да не говорим за Борис Михаил, който търси мощите на раннохристиянските мъченици, да не говорим за Самуил, който изгражда своята катедрална църква върху мощите на Свети Ахил, пак раннохристиянски мъченик. Така че историите са показателни по какви пътища, видими и невидими, тези раннохристиянски светци- мъченици оказват влияние върху духовното развитие на християнизирания български народ. Най- сетне мисля, че съвременните българи, православни или не, ще намерят за себе си любопитни истории за техния регион, за техните градове. Мисля, че малко са жителите на Свищов, които знаят, че техният град е свързан с един забележителен мъченик, гражданите на Видин, на Карнобат, така че това е една възможност за обогатяване на християнската култура на съвременните българи.
Мъчениците са представени по градове и провинции. Започва се с Дуросторум. Силистра има това право, защото притежава забележителна група мъченици, които са изключително популярни, някои и до ден- днешен. Проследява се цялата римска провинция втора Мизия, днешна Североизточна България, прехвърляме се през крайбрежна Дакия, това е Северозападна България, след това продължаваме през Сердика и региона на София, Пловдив и региона, Хемимонт, Югозападна България. Така проследяваме провинция, след провинция, селище след селище, през 40 града и 10 провинции съдбата на 345 мъченици.
Фокус: Какви източници използвахте, работейки върху книгата?
Проф. Георги Атанасов: Основните източници, върху които се гради моята работа са на първо място църковните календари. Християнската църква още 2-3- век започва да записва мъченическите истории и формира т.нар. църковни календари. Те са наречени менеалогии, сред най- важните са сирийският, който е от 4 век и е запазен в сирийски преписи, на Йероним Блажени, който е сплав от много истории, чието редактиране е свързано с Йероним, Константинополският календар, окончателно редактиран в 8 век, и менеалогия на Василий Втори, създадена около 1000 година- това са четирите основно ползвани от мен източници. Към тях трябва да прибавим много от житията на мъчениците. За някои от мъчениците има запазени оригиналните им жития, които са много подробни и ни дават по-богата информация, но, за съжаление, не всички светци имат жития, запазени извън църковните календари, каквото имат например Свети Дазий Доростолски и Свети Емилиан Доростолски, Свети Максим и др. Но, това общо взето са основните източници, които са база на изследването. Освен това, някои археологически находки, мартириумите на мъчениците. Археолозите са успели да документират местата където са положени нетленните тела на част от мъчениците. В около 10 града в България има открити такива мартириуми. За първи път, мисля, те се събират на едно място и вървят успоредно с житията на съответния мъченик. Например, гражданите на Свищов ще узнаят къде, според мен е мартириумът на техния мъченик Свети Луп, гражданите на Силистра също, жителите на Девня, големия град Марцианопол, ще получат информация къде е мартириумът на Максим, Теодота и Асклиада Теодатас, и др. Книгата е богато илюстрирана, включени са около 100 илюстрации, което дава възможност и за визуален контакт с мартириумите и това как късноантичният и средновековният човек е изграждал иконографиите, образите на светците- мъченици от българските земи.
Фокус: Тези селища имат ли потенциал за развитие на поклоннически туризъм?
Проф. Георги Атанасов: Мисля, че да. В Свищов, например, има такава възможност, защото там е и първичният, според мен, и вторичният мартириум. Тези мартириуми са изградени върху гробовете на мъчениците, а те по римски закон за извън чертите на града, за некрополите говоря. Освен това, ние имаме мартириуми на раннохристиянските мъченици, благодарение на това, че римският закон е гарантирал право на гроб на всеки, дори да е осъден, дори да е престъпник и това правило на римското законодателство способства да се запазят тези гробове. През 4 в обаче те стават център на култа, и християните са предпочитат да ходят и да се молят по мартириумите, а не в градските храмове. И мисля, че при един от картагенските събори, се решава мощите на мъчениците да бъдат извадени от крайградските мартириуми и да бъдат поставени в църквите в градовете. Така църквите се превръщат в нови мартириуми,и например един мъченик може да се окаже с два мартириума, какъвто е примерът със Свети Луп. Мартириумът му е извън Нове в гробищната базилика, а след това мощите му са прехвърлени в катедралата, в епископската базилика в града. Тези места, наистина, заслужават едно по- специално внимание и от българските археолози, и най-вече от Църквата. Някои от тях имат изключително голям потенциал и би трябвало да се превърнат в центрове на поклонническия туризъм, и така е редно, защото са осветени, полети с мъченическа кръв и за вярващите е абсолютно нормално те да бъдат центрове на днешния ни култ, онзи древен култ, който е формиран с мъченическите истории в 1-4 век.
Фокус: И Силистра ли има такъв потенциал?
Проф. Георги Атанасов: Да, разбира се. За съжаление, най- хубавият мартириум в Силистра е разрушен през 70-те години, на мъчениците Максим, Дада и Квинтилиан, върху който днес е издигната сградата на Езиковата гимназия в града, но нищо не пречи да се постави паметен знак, както и на брега на Дунав, под катедралната базилика, където е пролята кръв на друг мъченик - Свети Емилиан. Просто тези неща трябва да се направят. Когато има данни, гражданската управа и Църквата могат да направят така, че тези места да се извадят от анонимност и да получат това, което заслужават, да бъдат приведени в известност.
Фокус: Какво е основното послание на вашата книга?
Проф. Георги Атанасов: „Българи, знайте, че сте фундамент, темел на християнството със своите 345 раннохристиянски светци- мъченици”. В Европа колко страни могат да се похвалят, че на тяхна територия е фундирано християнството с мъченическа кръв. Мога да ги изброя- Испания, Южна Франция, Италия, Сърбия, Балканите, Кримския полуостров, общо взето това е, и Северна Африка и Близкия Изток. Това е зоната, в която се изграждат темелите на християнството върху мъченическата кръв. Това е важно за нас и ни идентифицира, действително, като една богообичана земя, стига ние да си я обичаме. Пак ще кажа, че книгата няма големи научни претенции, идеята да напиша тази книга е била по- друга, тя е така да се каже едно отворено писмо към деятелите на Българската православна църква, на Светия Синод, да се подеме инициативата за създаването на един сериозен научен корпус за мъчениците от българските земи, второто послание е да правят в известност на своя клир и миряните тези истории и третото ми послание е мъченическите места и мъченическите гробове да бъдат наново обгрижени. Като член на епархийския съвет на Доростолска епархия, ще положа нужните усилия и за нашата епархия. Имам пълното разбиране от Доростолския митрополит Амвросий, тази книга е благословена от него. Бих оказал помощ на всички, които имат желание да научат нещо повече и идеи във връзка с мъченическите места, с мартириумите. Според мен спешно трябва да се реши и този въпрос, с пропуснатите в църковния календар светци- мъченици. Не може в календара да го няма Свети Дазий от Дуросторум или Свети Луп.
Ивелина ИВАНОВА
петък, 23 септември 2011 г.
Сергей Вячеславович Савельев много знае!!!
"Через сколько Европу ждёт крах?
- Очень недолго, я думаю, сейчас это всё быстрее пойдёт, потому что некому поддерживать, от 3-х до 4-х лет. Не люблю предсказывать, потому что могут вмешаться какие-то новые компоненты, но если тенденция сохранится, то года четыре. Как можно наприсоединять к себе какую-ту Болгарию и т.д.? Это даже смешно. Это ж люди, которые ничего не производят, которые могут только продавать свою территорию, продали вон англичанам весь Солнечный Бряг, и всё равно ничего не помогает. А эти люди должны ведь что-то есть, они должны как-то конкурировать, а им нечем конкурировать… Ну и всё, остаётся их тупо кормить. Как мы в своё время кормили, чтобы они не сдвинулись на Запад. И вся эта мультинациональность, межэтническое равенство ведёт к взрывам, потому что люди слишком недалеко ушли от обезьян."
Уважаеми г-н Савелиев, не знам на какво разстояние от маймуните се намирате Вие, но независимо от "обезянската" Ви логика, моите сънародници далеч не са "обезяни", а исторически доказали човечността си европейци. Дразните се от нас, именно защото сме опровержение на Вашата "теория" (въпреки дългогодишните опити на съветската власт насилствено да ни наложи "обезянските" нрави).
- Очень недолго, я думаю, сейчас это всё быстрее пойдёт, потому что некому поддерживать, от 3-х до 4-х лет. Не люблю предсказывать, потому что могут вмешаться какие-то новые компоненты, но если тенденция сохранится, то года четыре. Как можно наприсоединять к себе какую-ту Болгарию и т.д.? Это даже смешно. Это ж люди, которые ничего не производят, которые могут только продавать свою территорию, продали вон англичанам весь Солнечный Бряг, и всё равно ничего не помогает. А эти люди должны ведь что-то есть, они должны как-то конкурировать, а им нечем конкурировать… Ну и всё, остаётся их тупо кормить. Как мы в своё время кормили, чтобы они не сдвинулись на Запад. И вся эта мультинациональность, межэтническое равенство ведёт к взрывам, потому что люди слишком недалеко ушли от обезьян."
Уважаеми г-н Савелиев, не знам на какво разстояние от маймуните се намирате Вие, но независимо от "обезянската" Ви логика, моите сънародници далеч не са "обезяни", а исторически доказали човечността си европейци. Дразните се от нас, именно защото сме опровержение на Вашата "теория" (въпреки дългогодишните опити на съветската власт насилствено да ни наложи "обезянските" нрави).
неделя, 1 май 2011 г.
Васил Маринов, краевед: Има исторически данни, че хан Тервел пръв е приел християнството
focus-news.net
Има данни, че хан Тервел е първият български владетел, който приема християнството. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” краеведът от Мадара Васил Маринов. По думите на краеведа, в българската историография обаче този въпрос все още е дискусионен. Във връзка с освещаването на православния храм в село Мадара „Св. Св. Георги Победоносец и Тревелий”, Васил Маринов каза, че основното предложение е било за Св. Георги, защото до научното откриване на Мадарския конник от Феликс Каниц, местното население е възприемало Мадарския конник като паметник на Св. Георги Победоносец. „И българското, и турското население от околните селища през пролетта са идвали тук и са отдавали почести на този герой. Тогава фактически възниква идеята за събор в Мадара. След това има и други научни доказателства, че паметникът е на хан Тервел, а напоследък все повече се възприема идеята, че това е паметник на самия създател на българската държава хан Аспарух”, добави краеведът. Той посочи, че е проблем на църковната история това, че нито една православна църква до този момент не е носела името на хан Тервел. „През 715 г. хан Тервел със своята армия се отзовава по молба на константинополския император Юстиниан да помогне на Византия за отблъскване на арабите, обсадили града. Действително, хан Тервел има голям принос за това, че арабите не са напреднали към Балканския полуостров и Централна Европа”, припомни Маринов. Освен това трябва да се знае, че хан Тервел е вторият владетел, син на хан Аспарух и с него се свързват много събития относно издигането, утвърждаването и укрепването на българската държава. „Може би и затова именно се лансираше идеята, че хан Тервел е изобразен върху мадарските скали”, каза още Васил Маринов. Той допълни, че хипотезата за хан Тервел е заменена от вероятното изобразяване на първия български владетел хан Аспарух върху мадарските скали.
Христина ДОБРЕВА
Има данни, че хан Тервел е първият български владетел, който приема християнството. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” краеведът от Мадара Васил Маринов. По думите на краеведа, в българската историография обаче този въпрос все още е дискусионен. Във връзка с освещаването на православния храм в село Мадара „Св. Св. Георги Победоносец и Тревелий”, Васил Маринов каза, че основното предложение е било за Св. Георги, защото до научното откриване на Мадарския конник от Феликс Каниц, местното население е възприемало Мадарския конник като паметник на Св. Георги Победоносец. „И българското, и турското население от околните селища през пролетта са идвали тук и са отдавали почести на този герой. Тогава фактически възниква идеята за събор в Мадара. След това има и други научни доказателства, че паметникът е на хан Тервел, а напоследък все повече се възприема идеята, че това е паметник на самия създател на българската държава хан Аспарух”, добави краеведът. Той посочи, че е проблем на църковната история това, че нито една православна църква до този момент не е носела името на хан Тервел. „През 715 г. хан Тервел със своята армия се отзовава по молба на константинополския император Юстиниан да помогне на Византия за отблъскване на арабите, обсадили града. Действително, хан Тервел има голям принос за това, че арабите не са напреднали към Балканския полуостров и Централна Европа”, припомни Маринов. Освен това трябва да се знае, че хан Тервел е вторият владетел, син на хан Аспарух и с него се свързват много събития относно издигането, утвърждаването и укрепването на българската държава. „Може би и затова именно се лансираше идеята, че хан Тервел е изобразен върху мадарските скали”, каза още Васил Маринов. Той допълни, че хипотезата за хан Тервел е заменена от вероятното изобразяване на първия български владетел хан Аспарух върху мадарските скали.
Христина ДОБРЕВА
четвъртък, 28 април 2011 г.
Атанас Димитров, сдружение „Сердика Сакра”: София е най-древният град сред европейските столици
focus-news.net
По повод честването на 1700 години от Сердикийския едикт на 30 Април 2011 г. Агенция „Фокус” разговаря с Атанас Димитров - председател на Сдружение „Сердика Сакра” и научен ръководител на триизмерната възстановка на София – на Антична Сердика.
Фокус: Г-н Димитров, защо избрахте Сердикийския едикт – една тема сравнително малко популярна извън специализираните среди като мото за възраждане на Стара Сердика?
Атанас Димитров: Този исторически факт поставя основите на християнска Европа. В III в. е дълбоката криза на Римската империя. В този етап от развитието на империята се случват много съдбоносни събития, които са свързани точно с историята на София. Тук по това време - 269 г. са Сердикийските войни. Император Гален спасява империята благодарение на подкрепата, която получава от Сердика.
В периода на т.нар. военни императори – 18 от императорите са тракийци, а двама от императорите са родени в София. Император Галерий е роден в Сердика, а император Константин Велики също е тясно свързан със съдбата на София – тогавашна Сердика, защото майка му Елена е родена в Сердика, а самият той е роден в Ниш, който също е наш град по това време – тракийски. Много по-късно този град става небългарски.
Събитията, които се случват тук, действително са съдбоносни, защото император Галерий тук преди 1700 години разрешава на практика със Сердикийския едикт на християните свободно да изповядват религията си и стават равноправни с другите култови деноминации в Римската империя. Ролята е изключителна, защото тя е приютила императорската резиденция. Тя е столица на средиземна Дакия. Тогава империята се е деляла на провинции, които непрекъснато са си сменяли имената. След като се е казвала Мизия, впоследствие я прекръщават на Дакия. Те си сменят няколко пъти имената, но въпреки това Сердика като изключително значим духовен център става столица на Римската империя и на Дакия по-конкретно.
В момента с 50-те европейски столици, които са на европейския континент – Сердика, т.е. София е най-древният град – безусловен доайен сред европейските столици. По-стар град от София няма. Тя има 10 хил. години непрекъсната история. Това е известен исторически факт, но това е малко известно в нашите учебници по история. Това съвсем умишлено се правило много дълго време, за да не знаем какви сме и колко сме велики.
Фокус: Какви са историческите последици от Сердикийския едикт за християнската общност?
Атанас Димитров: Той има съдбоносно значение. С издаването на този едикт започва един процес на утвърждаване на Християнството. Две години по-късно е написано едно писмо в Милано – до племенника на Галерий, който се е казвал Максимин II Дая, който е изпратен от Галерий да управлява Египет и също е трак. И тъй като Галерий умира в IV век през 311 г. и малко преди това издава едикта. Той е тежко болен и може би поради тази болест той решава, че трябва да погледне с друго око на християнската религия и да издаде такъв акт, с който разрешава на християните да бъдат равноправни и свободно да изповядват религията си. В Милано неговият наследник – император Лициний Август, който наследява Галерий, в Милано, когато се среща с Константин Велики, който управлява Западната част на Римската империя. Тогава те пишат едно писмо – така да се каже „дружелюбно” до Максимин II, който му напомня – „твоят чичо каза, че християните няма да бъдат гонени вече”, а той продължава всеки път да ги гони. По тази причина те му пишат писмо, което впоследствие влиза в историята като едикт, но това не е едикт, а просто писмо, което напомня за Сердикийския едикт. Влиянието на Сердика за християнството е огромно, защото първите епископи и голяма част от римските папи всъщност произхождат от тук. Свети Атанасий – първият епископ на Александрия е служил тук в нашата църква „Света София”, която и до ден днешен си е действаща. Тя всъщност е най-старата действаща християнска църква в света.
Фокус: Как може да се попълни фрагментарният характер на знанията, който софиянци имат за Сердика?
Атанас Димитров: Трябва да се подкрепи неформалното движение, което има в момента, за препрочитане на нашата история и за формиране на едно ново отношение за преподреждане на приоритетите в нашата история. Това, което ние учим, е буквално невярно, да не кажа и злонамерено. На нас се опитват да ни втълпят, че ние сме нищожни и може и без нас. Всъщност ние сме може би най-древната човешка цивилизация – тракийската. И това се прави съвсем умишлено.
Фокус: Какви са идеите за Стара Сердика на гражданското сдружение?
Атанас Димитров: Предвидена е програма по повод годишнината. На 17 септември, ако е рекъл Господ, ще има и паметник на Средикийския едикт. Предвидени са няколко основни неща. Най-важното е отбелязването на самия 30 април с тържествена литургия, ще има специална пресконференция и сесия на Столичния общински съвет, на която ще се отбележи 1700-годишният юбилей. През цялата 2011 г. са предвидени различни мероприятия, тъй като годината е обявена за година на Средикийския едикт. Предвидени са много събития – концерти, мероприятия, кръгла маса и научна конференция в течението на тази година. Ще бъде издадена марка, която ще бъде валидирана в Министерство на транспорта и съобщенията от министъра и от столичния кмет – Йорданка Фандъкова. Марката вече е готова и само трябва да бъде валидирана. През май месец ще има научна сесия, кръгла маса, ноември месец ще има научна конференция на тази тема – това съвпада и с годишнината от световния конгрес по Византология. Изготвя се един триизмерен модел възстановка на София, който ще се превърне впоследствие във виртуален план на града, който ще може да бъда ползван от музеи. Тази възстановка е частично готова, но основните 20-30 сгради на този град от античността са готови.
Фокус: Как би трябвало да изглежда Сердика, експонирана в днешна съвременна София?
Атанас Димитров: Може да се покаже онова, което е под краката ни. Под съвременна София лежи един античен град, който може да бъде показан на туристите и това да се превърне в едно много доходно перо за бюджета на съвременните софиянци. По този въпрос трябва да има обсъждане, защото трябва да участват и специалисти, архитекти, археолози. Имаме едно богатство - над 60 хил. тракийски могили и 40% от тях не са разкопани. По-голямата част стоят непипнати. Така че под краката си имаме едно несметно богатство, което трябва да покажем. Необходимо е да се отделят средства, за да се изучат и да се покажат всичките тези богатства и да бъдат включени в експозициите, за да знаят хората в какъв град живеят, а и туристите да виждат и да се учат.
Фокус: Кои са местата, където може да се види най-пълно старият град?
Атанас Димитров: В момента това, което откриха и разкопаха пред ЦУМ, е поредното доказателство, че под краката ни има един античен град, който може да се открие в подлеза пред Министерски съвет, под Президентството – в тази сграда най-вероятно се е провел и Сердикийският събор през 343 г. Това е вторият Вселенски събор, но на този събор са изработени 20-те канона на Християнската църква. Това е уставът на църквата, който е изработен тук. Също тук през 343 г. става и разривът между двете църкви – Източната и Западната.
Фокус: Наскоро се проведе Римски съботник за почистването на Западната порта на Сердика – какво може да се предприеме за това място, което въпреки чистенето е в окаяно състояние?
Атанас Димитров: Нашата идея беше да я реконструираме напълно и да я издигнем белокаменна, каквато е била навремето. Тя е била издигната не само от камък, а е имало през четири реда камък - четири реда тухли. Тя е била бяло-червена и много красива. Идеята ни беше да я възстановим. Архитектите обаче не дават и дума да се чуе за това, въпреки че Акрополът е почти напълно възстановен сега в съвременността. Италианците са си държали барута там и той е бил взривен и половината е бил унищожен, но те го възстановиха, а ние тук не си възстановяваме. Тази идея беше далеч по-смела, отколкото само да се чисти. Ние искаме Западната порта да бъде възстановена и издигната от камък такава, каквато е била. Ние имаме възстановка. Стената е била четири метра дебела, а кулите са възстановка на проф. Стефан Бояджиев. София се изследва от 80 години. В нейното изследване участват акад. Богдан Филов, проф. Сава Бобчев, проф. Магдалина Станчева. Поредица от видни български учени са се занимавал и има натрупани много материали за нашия град. Те трябва да бъдат популяризирани и да станат известни на хората.
Красимира ГЕОРГИЕВА
По повод честването на 1700 години от Сердикийския едикт на 30 Април 2011 г. Агенция „Фокус” разговаря с Атанас Димитров - председател на Сдружение „Сердика Сакра” и научен ръководител на триизмерната възстановка на София – на Антична Сердика.
Фокус: Г-н Димитров, защо избрахте Сердикийския едикт – една тема сравнително малко популярна извън специализираните среди като мото за възраждане на Стара Сердика?
Атанас Димитров: Този исторически факт поставя основите на християнска Европа. В III в. е дълбоката криза на Римската империя. В този етап от развитието на империята се случват много съдбоносни събития, които са свързани точно с историята на София. Тук по това време - 269 г. са Сердикийските войни. Император Гален спасява империята благодарение на подкрепата, която получава от Сердика.
В периода на т.нар. военни императори – 18 от императорите са тракийци, а двама от императорите са родени в София. Император Галерий е роден в Сердика, а император Константин Велики също е тясно свързан със съдбата на София – тогавашна Сердика, защото майка му Елена е родена в Сердика, а самият той е роден в Ниш, който също е наш град по това време – тракийски. Много по-късно този град става небългарски.
Събитията, които се случват тук, действително са съдбоносни, защото император Галерий тук преди 1700 години разрешава на практика със Сердикийския едикт на християните свободно да изповядват религията си и стават равноправни с другите култови деноминации в Римската империя. Ролята е изключителна, защото тя е приютила императорската резиденция. Тя е столица на средиземна Дакия. Тогава империята се е деляла на провинции, които непрекъснато са си сменяли имената. След като се е казвала Мизия, впоследствие я прекръщават на Дакия. Те си сменят няколко пъти имената, но въпреки това Сердика като изключително значим духовен център става столица на Римската империя и на Дакия по-конкретно.
В момента с 50-те европейски столици, които са на европейския континент – Сердика, т.е. София е най-древният град – безусловен доайен сред европейските столици. По-стар град от София няма. Тя има 10 хил. години непрекъсната история. Това е известен исторически факт, но това е малко известно в нашите учебници по история. Това съвсем умишлено се правило много дълго време, за да не знаем какви сме и колко сме велики.
Фокус: Какви са историческите последици от Сердикийския едикт за християнската общност?
Атанас Димитров: Той има съдбоносно значение. С издаването на този едикт започва един процес на утвърждаване на Християнството. Две години по-късно е написано едно писмо в Милано – до племенника на Галерий, който се е казвал Максимин II Дая, който е изпратен от Галерий да управлява Египет и също е трак. И тъй като Галерий умира в IV век през 311 г. и малко преди това издава едикта. Той е тежко болен и може би поради тази болест той решава, че трябва да погледне с друго око на християнската религия и да издаде такъв акт, с който разрешава на християните да бъдат равноправни и свободно да изповядват религията си. В Милано неговият наследник – император Лициний Август, който наследява Галерий, в Милано, когато се среща с Константин Велики, който управлява Западната част на Римската империя. Тогава те пишат едно писмо – така да се каже „дружелюбно” до Максимин II, който му напомня – „твоят чичо каза, че християните няма да бъдат гонени вече”, а той продължава всеки път да ги гони. По тази причина те му пишат писмо, което впоследствие влиза в историята като едикт, но това не е едикт, а просто писмо, което напомня за Сердикийския едикт. Влиянието на Сердика за християнството е огромно, защото първите епископи и голяма част от римските папи всъщност произхождат от тук. Свети Атанасий – първият епископ на Александрия е служил тук в нашата църква „Света София”, която и до ден днешен си е действаща. Тя всъщност е най-старата действаща християнска църква в света.
Фокус: Как може да се попълни фрагментарният характер на знанията, който софиянци имат за Сердика?
Атанас Димитров: Трябва да се подкрепи неформалното движение, което има в момента, за препрочитане на нашата история и за формиране на едно ново отношение за преподреждане на приоритетите в нашата история. Това, което ние учим, е буквално невярно, да не кажа и злонамерено. На нас се опитват да ни втълпят, че ние сме нищожни и може и без нас. Всъщност ние сме може би най-древната човешка цивилизация – тракийската. И това се прави съвсем умишлено.
Фокус: Какви са идеите за Стара Сердика на гражданското сдружение?
Атанас Димитров: Предвидена е програма по повод годишнината. На 17 септември, ако е рекъл Господ, ще има и паметник на Средикийския едикт. Предвидени са няколко основни неща. Най-важното е отбелязването на самия 30 април с тържествена литургия, ще има специална пресконференция и сесия на Столичния общински съвет, на която ще се отбележи 1700-годишният юбилей. През цялата 2011 г. са предвидени различни мероприятия, тъй като годината е обявена за година на Средикийския едикт. Предвидени са много събития – концерти, мероприятия, кръгла маса и научна конференция в течението на тази година. Ще бъде издадена марка, която ще бъде валидирана в Министерство на транспорта и съобщенията от министъра и от столичния кмет – Йорданка Фандъкова. Марката вече е готова и само трябва да бъде валидирана. През май месец ще има научна сесия, кръгла маса, ноември месец ще има научна конференция на тази тема – това съвпада и с годишнината от световния конгрес по Византология. Изготвя се един триизмерен модел възстановка на София, който ще се превърне впоследствие във виртуален план на града, който ще може да бъда ползван от музеи. Тази възстановка е частично готова, но основните 20-30 сгради на този град от античността са готови.
Фокус: Как би трябвало да изглежда Сердика, експонирана в днешна съвременна София?
Атанас Димитров: Може да се покаже онова, което е под краката ни. Под съвременна София лежи един античен град, който може да бъде показан на туристите и това да се превърне в едно много доходно перо за бюджета на съвременните софиянци. По този въпрос трябва да има обсъждане, защото трябва да участват и специалисти, архитекти, археолози. Имаме едно богатство - над 60 хил. тракийски могили и 40% от тях не са разкопани. По-голямата част стоят непипнати. Така че под краката си имаме едно несметно богатство, което трябва да покажем. Необходимо е да се отделят средства, за да се изучат и да се покажат всичките тези богатства и да бъдат включени в експозициите, за да знаят хората в какъв град живеят, а и туристите да виждат и да се учат.
Фокус: Кои са местата, където може да се види най-пълно старият град?
Атанас Димитров: В момента това, което откриха и разкопаха пред ЦУМ, е поредното доказателство, че под краката ни има един античен град, който може да се открие в подлеза пред Министерски съвет, под Президентството – в тази сграда най-вероятно се е провел и Сердикийският събор през 343 г. Това е вторият Вселенски събор, но на този събор са изработени 20-те канона на Християнската църква. Това е уставът на църквата, който е изработен тук. Също тук през 343 г. става и разривът между двете църкви – Източната и Западната.
Фокус: Наскоро се проведе Римски съботник за почистването на Западната порта на Сердика – какво може да се предприеме за това място, което въпреки чистенето е в окаяно състояние?
Атанас Димитров: Нашата идея беше да я реконструираме напълно и да я издигнем белокаменна, каквато е била навремето. Тя е била издигната не само от камък, а е имало през четири реда камък - четири реда тухли. Тя е била бяло-червена и много красива. Идеята ни беше да я възстановим. Архитектите обаче не дават и дума да се чуе за това, въпреки че Акрополът е почти напълно възстановен сега в съвременността. Италианците са си държали барута там и той е бил взривен и половината е бил унищожен, но те го възстановиха, а ние тук не си възстановяваме. Тази идея беше далеч по-смела, отколкото само да се чисти. Ние искаме Западната порта да бъде възстановена и издигната от камък такава, каквато е била. Ние имаме възстановка. Стената е била четири метра дебела, а кулите са възстановка на проф. Стефан Бояджиев. София се изследва от 80 години. В нейното изследване участват акад. Богдан Филов, проф. Сава Бобчев, проф. Магдалина Станчева. Поредица от видни български учени са се занимавал и има натрупани много материали за нашия град. Те трябва да бъдат популяризирани и да станат известни на хората.
Красимира ГЕОРГИЕВА
неделя, 27 февруари 2011 г.
Защо не се усмихваме?
actualno.com
Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя - в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?
Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото "Ад в рая" - все още):
- У нас липсва връзка между труд и заплащане - нашенецът пита "Колко ти плащат", а не "Колко изработваш". Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците - при това на черно - успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.
- Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.
- Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш".
- Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите - най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.
- Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса "Как си?" да отговаря "Горе-долу". Което, разбира се, е лъжа - все някой е горе, а друг - малко по-надолу.
- Нашенецът отговаря на въпроса "Какво правиш?" с "Нищо". Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?
- Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа "откъде накъде той ще е по-успял от мен" слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума "блог"), Митко Ганчев написа едно мнение, което - за съжаление! - не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия :)
- Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от "славното" минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.
- Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема "защо сме на това дередже" винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо - за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла - в настоящето.
- Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е "Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!"
- Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.
- Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че "и при тях има проблеми". Нашенецът отказва да разбере, че "техните" проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.
- Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше "Учи, мама, за да не работиш" (само се замислете над това пожелание!), сега се казва "Иди навън, за да успееш".
- Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото... когато има общество, което те кара да ги спазваш.
- Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път за какво ли не.
- Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните той прецаква най-много себе си.
- Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува - по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: "Какво ще кажат в Брюксел".
- В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти... само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.
- Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина - да отказваш да признаваш верни факти.
- Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.
- Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом - улица, квартал, град, държава.
- Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг - цар, генерал, пъдар...
- Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат "глупави" в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки, и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.
- Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.
- Нашенецът усеща, че "западняците" го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите "Ще им покажа аз на тях!" той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта "Аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни..."
- Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той винаги е готов да се оправдае с думите "Аз не съм като тях".
Този списък може да продължи още - предполагам, че приятелите от Facebook (Марковски е написал текста в резултат на дискусия в социалната мрежа, б.р.) ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите. Аз пиша, защото знам - там някъде, по света, има мои сънародници, които не са "такива". Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот. Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко - защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.
Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.
Да, знам, че много искам, но като си помисля - наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.
Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме - направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме - всеки по своя път, но и заедно, в "Интернет общество - България" да се радваме на живота. Защото - за разлика от Никола Вапцаров - аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите... а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни "минат".
Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу - както ни се струва, като гледаме нашето дередже. И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.
Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим - някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.
автор: Вени Марковски http://blog.veni.com/
Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя - в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?
Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото "Ад в рая" - все още):
- У нас липсва връзка между труд и заплащане - нашенецът пита "Колко ти плащат", а не "Колко изработваш". Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците - при това на черно - успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.
- Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.
- Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш".
- Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите - най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.
- Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса "Как си?" да отговаря "Горе-долу". Което, разбира се, е лъжа - все някой е горе, а друг - малко по-надолу.
- Нашенецът отговаря на въпроса "Какво правиш?" с "Нищо". Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?
- Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа "откъде накъде той ще е по-успял от мен" слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума "блог"), Митко Ганчев написа едно мнение, което - за съжаление! - не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия :)
- Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от "славното" минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.
- Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема "защо сме на това дередже" винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо - за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла - в настоящето.
- Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е "Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!"
- Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.
- Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че "и при тях има проблеми". Нашенецът отказва да разбере, че "техните" проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.
- Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше "Учи, мама, за да не работиш" (само се замислете над това пожелание!), сега се казва "Иди навън, за да успееш".
- Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото... когато има общество, което те кара да ги спазваш.
- Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път за какво ли не.
- Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните той прецаква най-много себе си.
- Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува - по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: "Какво ще кажат в Брюксел".
- В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти... само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.
- Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина - да отказваш да признаваш верни факти.
- Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.
- Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом - улица, квартал, град, държава.
- Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг - цар, генерал, пъдар...
- Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат "глупави" в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки, и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.
- Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.
- Нашенецът усеща, че "западняците" го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите "Ще им покажа аз на тях!" той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта "Аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни..."
- Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той винаги е готов да се оправдае с думите "Аз не съм като тях".
Този списък може да продължи още - предполагам, че приятелите от Facebook (Марковски е написал текста в резултат на дискусия в социалната мрежа, б.р.) ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите. Аз пиша, защото знам - там някъде, по света, има мои сънародници, които не са "такива". Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот. Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко - защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.
Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.
Да, знам, че много искам, но като си помисля - наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.
Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме - направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме - всеки по своя път, но и заедно, в "Интернет общество - България" да се радваме на живота. Защото - за разлика от Никола Вапцаров - аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите... а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни "минат".
Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу - както ни се струва, като гледаме нашето дередже. И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.
Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим - някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.
автор: Вени Марковски http://blog.veni.com/
Абонамент за:
Публикации (Atom)
