Мариана от Карлово. Моя връстница, която остана завинаги на 40, някъде под Покрива на света. Красиво, свободно и силно си замина, точно каквато я познавах.
Не бях се сещала поне от година за нея. Спомените сами дойдоха в съня ми: точни и реални, все едно сме се разделили вчера.
Сега осъзнавам колко много неща сме изживели двете. Само ние. И тези спомени ги нося вече единствено аз. В съня, през сълзи от безвъзвратната загуба, ги разказвах на по-голямата от двете й по-малки сестри. Необяснимо защо. Аз въобще не познавам тази нейна сестра.
Изплуваха толкова детайли, толкова дребни, досега незабелязани подробности, които съживиха в ума ми Мариана (тогава още ученичка) и моите чувства към нея. Удивление, възхищение и обич. Заслужаваше ги.
С натрупания опит и преодолените страхове и илюзии, вече мога да оценя невероятните й качества. Времето е огладило, измило и дало блясък на образа й, както река - на камъните в нея.
Впечатляваща от първия миг. Златисторуса с черен пронизващ поглед, лице със съвършени силни черти и волева брадичка. Все едно издялана от най-качествен млечнобял мрамор могъща древногръцка богиня. Височка, с тренирано спортно тяло. Невероятно жизнерадостна и енергична. И това съвсем не беше най-поразяващото. Смайваше ме със стоманената си воля. Така и не срещнах друг подобен човек, жена или мъж. Но ако с нещо ме привличаше като магнит, това беше неподправената искреност и чистота.
Още тогава си знаеше какво иска. Планини и литература. За разлика от другите хора, не отстъпи на косъм до карая. Най-голямата й мечта я отнесе, защото в нея вложи всичко свое, целия си живот.
Колко ли липсва на дъщеря си, как ли страдат родителите й, съпругът й, близките? Добрите хотра, които я обичат.
Каква сила я тласна да повтори толкова потресаващо трагичната съдба на известния си чичо?
По нещо ми напомня живота и смъртта на Петя Дубарова.
Винаги ли в България ще откриваме и оценяваме великите си хора след като ги загубим? А дотогава ще ги тласкаме към страшен край с безразличие или злоба, но винаги - с неразбиране.
Утре ще се огледам. Ще откривам уникалните хора и ще им подавам ръка. Можем да го направим, докато са сред нас.
И нека Бог да прости силните личности, които не се огънаха. Дори да имат някой дребен грях, не им го зачитай, Господи, защото е неволен!
Кои сте вие, странни алпинисти!
Не помня кой къде се е изкачвал
Дори не тръпна да го прочета
Обърках кой е жив и кой загинал
Живеят в мене само с обичта
Парчета разговори в снежни хижи,
Мозайка от детинщини - мечти
И всеки в снеговете ниже, ниже
от суета и гняв едни следи
Превръщат се следите във вериги
Аз смисълът им търся и вървя
На страст човешка тленните кумири
по върховете вдигат знаменца
Една от вас, объркана и слаба
в заблуда дълго рових се в снега.
Не търсех нито упрек, ни награда,
а само смисъл в страшната игра
Завърнах се по чудо жива в мене.
И планините в себе си свалих.
Обичам ги и пак ги притежавам,
но всичките сега са в моя стих
Кои сте вие, странни алпинисти!
Блести върхът във вашата мечта.
Но съвестта ви друго знам, че мисли
и знаете, че сте във суета
Не са болнави странните ми мисли
Усилията луди изтърпях
Но страх ме е. Животът ви зависи
от тънка мисъл, вкопчена във грях
Не ви познавам, странни алпинисти.
Макар че дълго бях една от вас.
Но моля ви, когато разберете
защо върха изкачвате, кажете.
