Елисавета Занешева: Заличават се български надписи при реставрация на църкви в Егейска Македония

В едно съвременно общество сигурно е непонятно и трудно за вярване, но в Егейска Македония и до днес се следват почти стогодишните призиви за асимилация на българската историческа и родова памет. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” Елисавета Занешева, един от авторите на фотоизложбата „Беломорска Македония – зов”, заедно с Тодор Георгиев и Радослав Христосков. По думите й - случаите на унищожаване на културно-историческо наследство са не само фрапиращи, но и системни и целенасочени.
„Гледката на заличени от човешка ръка гробища, на разбити надгробни каменни кръстове с подменени имена на покойниците, на изстъргани стенописи и икони с пренаписани на гръцки език български надписи, като под гръцките букви прозират българските, плътното нанасяне на дебел слой вар или покритие, наподобяващо стара каменна стена директно върху фреските, с предтекст, че се извършва реставрация, е шокираща и покъртителна. Подобна „реставрация“ буди недоумение, нейната цел не е да възстанови и съхрани, а да заличи и прикрие всичко, което напомня за характера на голяма част от населението в този край. Много църкви са преосветени с нови имена или са постоянно заключени, само заради това, че преди са били български, иконите на техния патрон, стоящи над централните входове, са изтръгнати от местата си, а в непосредствена близост често има големи сметища”, каза тя.
„Едни от най-старите храмове, в които са работили дебърски, крушовски, тревненски, смолянски майстори, с чудни дърворезби и фрески, въпреки че са обявени за паметници на културата, са оставени на саморазрушение, а дъждът и топящите се снегове се стичат върху стенописи и икони. В тях едва могат да се различат надписите с имената на ктиторите, като Даме, Божин, Огнен, Пейо, Стефо, имената на светиите - св. Климент Охридски, св. Наум, св. Горазд, св. Злата Мъгленска. В действащи и днес църкви, св. св Кирил и Методий държат неми свитъци, на които българската азбука е замазана плътно с боя, а икони с изображения на св. Димитър са дописвани грубо с указание, че прободеният с копие е цар Калоян, изписван в гръцката иконография като Скилоянис или Какоянис /Кучето Иван или Лошият Иван/”, каза още тя.

Варлам Шаламов

Анна Малешкова: Живата памет на народа за глада в Бесарабия е най-страшна

Агенция "Фокус"

Анна Малешкова, писател, проучвала е темата за глада в Бесарабия през 1946-1947 година, пред Агенция „Фокус”

Фокус:Г-жа Малешкова, Вие сте проучвала темата за глада в Бесарабия през 1946 – 1947 г. Какви документи използвахте, колко време се занимавате с нея?
Анна Малешкова:Преди да почна да говоря за глада 1946 - 1947 година, аз искам да кажа: Бог да прости всички онези, които починаха именно през тези зимни дни преди 65 години в моя роден край. Умрели от глад, от недояждане, от дистрофия, млади, стари... Тези дни говорих с брат ми, той каза, че ходили на гробищата, били черни гробищата в моето село Вали Пержа...
Документите, с които сме работили: първо - моят дядо, който почина неотдавна, 87-годишен, през всички ходения разказва, пък и аз помня малко. Живата човешка памет е най-точният и най-сигурният документ. Ние сме ходили по селата, когато си писахме книгите, „Смехът на дявола” по-конкретно, с Николай Куртев. Има много хубав архив в Чадър-Лунга, има в Комрат, и в Кишинев, естествено. Знаете, че много малко има писано за глада в мое време, но във ваше вече има. Сега например, излезе една книга, още няма премиера, тя ще бъде през месец февруари, на Дмитрий Корогло от село Баурчи, той е научен работник. Той описва (аз чета по отзивите) много добре глада. А документите - всяко домакинство си има документи. В моето семейство е запазен един документ, благодарение на дядо ми. Аз мога да го зачета. Всяко домакинство имаше обирпълномощни. Молдова беше освободена през август 1944 година. През 1945 г. всяко домакинство трябваше след войната, първо, да отработи 70 дни в колхоза, всеки човек. Аз мъничко хванах това време, когато бях на 12 години, и бях натоварена с царевица, с памук, независимо, че съм дете. Родителите трябваше да отработят тези дни. Трябва да предаде също - 250 яйца, три руна вълна, брояли са дърветата... След като свършва войната през1945 година, всеки един трябваше да започне да отработва тези трудови дни. Знаете ли - не знаете, че мъжете бяха всички в Румъния, бяха мобилизирани, кой на военната линия под Сталинград, кой на трудовия фронт, пръснати. Когато се върнаха тези хора, те моментално бяха мобилизирани на трудовия фронт в Русия – Караганда, Донбас, както моят баща, вуйчо, дядо и т.н.

Фокус:Тоест Вие основно сте събирали документи от семейства?
Анна Малешкова:Живата памет на народа е най-страшна. В селските кметства се пазят документи. Например, един документ има, много интересен, от 22 март 1946 година, който гласи: „За хода и протичане на процесите на извозване от отдалечените места - гари, жп пунктове, пунктове за събиране на зърното”. Тези упълномощени тръгваха от двор на двор и търсеха последното зрънце жито да съберат. Добре, събраха го. Но много малко хора са знаели (сега става известно), че е събрано, в Чадър-Лунга, например, в моя край, на гарата. Пролетта на 1947 година вече с ужас виждат, че това жито не е било изпратено нито в Русия, нито никъде, просто е било събрано и вече не става даже и за животните да се хранят. Лошо съхранение, няма сушилни, няма нищо...
В Молдова и въобще - в Южна Бесарабия (което като географско положение вече не съществува), всяка четвърта година е суха, подложена на засуха. В 1945-а – мъже - няма, механизация - няма, животни – няма, защото при отстъплението румънците каквото могат да вземат - взимат; настъпва Червената армия - също трябва да се храни. Нека да не забравяме, че историята се пише от управляващите, затова няма толкова много писано. А в края на краищата всяка власт показва това, на което е способна. И знаейки, че народът остава без прехрана, въпреки всичко, задължават хората последните шепи храна - да се предава. Мен често ме вълнува този въпрос. Аз съм абонирана за едно списание, където се осветяват всички най-наболели въпроси за Молдова. Сега се повдига въпросът за гладомор в Украйна, гладомор в Молдова, за окупация... Не мога да се съглася. Аз съм възрастен човек вече. Помня прекрасно глада. Била съм на 2-3 години. Никога няма да забравя ленинградските деца, никога няма да забравя децата-безпризорници във всяко село, ги имаше.

Фокус:За това исках да Ви питам. Твърди се, че това е геноцид над бесарабските българи. Вярно ли е това твърдение? Не са ли били еднакво ужасни условията за всички народности в Украйна и Молдова?
Анна Малешкова:Мисля, че тук, (това е мое лично мнение) се прекалява с геноцида. Пак ще се върна на това, че три години, ако има реколта, четвъртата винаги е била неурожайна (това е вече 200 години - догодина ще ги отбелязваме - от преселването в Бесарабия). Нека да вземем - 1891 година, когато от глад по цяла Русия, са измрели над 2 милиона души. За 1903, 1907-а - няма да говорим; 1911 година – 1 600 000 души. Знаете ли, намерихме такива документи, че през тези години, 1891 година, една кучешка глава струвала един златен пръстен. И сега да се говори, че - само в Украйна, или само в Молдова, и да се иска да се предявява към съветското правителство... Много наши хора се престараваха, по места. Това не се говори много.
Но имам пред себе си документи и аз сега ще си позволя да ги зачета. От информационната сводка на отдел на КГБ на СССР по Воронежка и Сталинградска област. Хората мрат. Тук пише от 24. 11. 1946 година: „Аз съм останал единствен жив. Никой от нашето семейство не остана, умират от глад”... И още: „Много лошо. Всички хора от града умират от глад. Хляб не сме видели много дни. Храним се само с жълъди, които обираме от горите” - Воронежска област. Просто - по целия Съветски съюз. Той беше разрушен от войната, нямаше мъже. Знаете от филмите, че жените са орали. В нашия край имаше хора, които действително се престараваха. Много. Постоянно за хода за протичането се дават отчети, а оставиха народа.

Фокус:Значи не са помагали на хората, като имаха възможност?
Анна Малешкова:Не, не. Помагали са, чак вече след посещението на Косигин през 1947 година. За никой не е тайна, че Йосиф Сталин е правил много големи запаси, за да се готви за война със Запада. И всяко съпротивление на властта, се е смятало като измяна, предателство, неизпълнение, саботаж и за какво ли не са обвинявали хората. Може ли - детето расте - да му оставят – 300 грама хляб (говоря вече за градовете Комрат, Кишинев). На децата са давали 300 грама хляб, а на майките, които кърмели и на тези, които са пенсионери – 250 грама. И само на работниците, който произвеждат нещо, давали по 450 грама хляб. Естествено този работник ще отслабне и няма да може да върви. Специално от моя край, от Вали Пержа, от Димитровка, много родители просто си завеждат децата в големите градове, до където стигнат, ги оставят, и пишат една бележка: „Не искам детето ми да умре пред очите. Просто - правете с него, каквото искате”... За това има много документи.
Коста Чакъров (бел.ред. режисьор, автор на документални филми за глада в Бесарабия) също намери документи. Например в един документ от град Измаил (до Киев, в Украйна) пишат: две сестри, възрастни, по на 30 - 40 години, изяли майка си. Започва дело в съда, и те представят на съда бележка - майка им умира от глад, и пише завещание: „Аз, ако умра, много моля, да се изхраните, да оживеете”. Това е такава трагедия, която въобще трудно можем да си представим днес.

Фокус:Разговаряли ли сте с очевидци на събитията?
Анна Малешкова:Баща ми е жив, 80-годишен.

Фокус:И какво казват очевидците?
Анна Малешкова:Какво казват – престаравания, донякъде и геноцид е имало... Непокорните българи... Но аз още веднъж повтарям, че е имало едни бригади от нехранимайковци, които просто издевателстваха над хората. Не трябва да се приписва, че всички са били такива. Просто две години подред – неурожайни, две години няма капка дъжд. Василий Биков е минавал през нашите места в 1944 година; той казва за Молдова и Украйна: „Във всяка къща има крава, има мляко, има яйца. Хората живеят чудесно”. Когато през 1946 година, лятото, пак се връща през нашите места, заминава за Русия, той пише покъртителни спомени: „Земята е изгоряла. Никъде не се вижда и тревичка. Народ край вратичките, отекли, умрели, трупове на възрастни и деца”... А идва още и зимата на 1947 година. Аз имам брат умрял в 1947 година, от глад. Просто не можаха да го спасят. Аз съм най-голяма в нашето семейство от всички седем-осем деца. Мен ме спасиха в съседния дом, заедно с ленинградските деца. Бяха събрани децата насреща в една къща, бяха накачени на закачалки, минаваше една лелка, даваше на всяко дете по една лъжичка. Това въобще не може да се забрави. Бяхме постоянно гладни, три години. Моята памет това няма да го забрави никога. Пък и баща ми сега като някой от внуците му и правнуците каже, че хлябът не е хубав, и той почва да плаче и казва: „Няма лош хляб. Той или го има, или го няма”.

Фокус:Какво е най-силното Ви впечатление за тези събития? Защо не са популярни сред историческата общност и въобще в обществото, като цяло?
Анна Малешкова:В обществото като цяло народът гледаше да забрави, но популярни са в нашия край. В нашия край специално са популярни. Но не са популярни сред властите.

Фокус:И сега ли е така?
Анна Малешкова:Сега не, не. Преди години най-напред написа Аджубей, зетът на Брежнев, за глада една плаха статия. После - имаме един учен - Волков, за който аз подозирам, че е от нашия край, защото и той писа за глада. Сега много книги излязоха за глада. Специално в моя край - ето тази книга за Баурчи излезе, но това са самиздат. Сами хората пишат, но такива огромни трудове за глада - сега започват. Просто - архивите бяха затворени, но има още затворени архиви. Аз се опитах да вляза миналата година в един малък архив в Чадър-Лунга, питаха - ти коя си, що си, представям документи, аз съм била журналистка във вестник „Знаме”, и ми казаха: „Сега я няма завеждащ отдела, сега туй, сега друго...”. Има още архиви, които хората се страхуват да ги разкрият, защото са живи потомците на тези, които правиха големите поразии. А поразии имаше.

Фокус:На какво се дължи това, от какво ги е страх?
Анна Малешкова:Винаги грамотният, будният човек, е бил унищожаван. Или Сибир, или Караганда, по-далеч даже, в Салехард, Курганска област, Казахстан, Актюбинск, покрайнините... През 1948 година всички по-будни, които знаеха много, бяха прибрани.

Фокус:Казахте, че хората се опитваха да го забравят. На какво се дължи това, на някакви политически причини или по-скоро е нормално, когато на човек му се случи нещо лошо, да се опитва да го забрави?
Анна Малешкова:Страх, страх. Но в семействата не се забравя. Как ще го забравя - аз не мога да го забравя; и аз имам трима внуци, аз го предавам това. Аз нямах и три години, аз помня глада. Баща ми - как ще го забрави? Няма да го забрави. Сега имам леля, която е на 80 години, и тя лятото, като си ходихме, ми се изповядва. Минавали от съседното село Димитровка (то е гагаузко село), и тя лежала на улицата край пътя, вече легнала, няма сила. Някакво семейство - носели торби, и извадили два кочана царевица и казали: „Иди го дай на вашите”. Два кочана царевица! И леля ми сега ми разправя (тя вече ослепя, стара е) и казва: ”Аз трябва да се изповядам, аз не отидох да ги дам на баща ми да ги разпредели”. С брат си и сестра си изяли тези царевици, не дали на майка си и на баща си. Това е ужасно. Аз съм тръгнала на училище 1952 - 1953 година в подготвителен клас. Никога няма да забравя – като тръгнахме на училище в голямото междучасие - 100 грама кюфте. И сега мина ли някъде, замирише ли ми на кюфте, на мен ми се струва че по-вкусно и по-полезно няма. Кюфте, това е. Сто грама кюфте на ученици за цял ден.

Фокус:Какви са дългосрочните последици от тези събития?
Анна Малешкова:Дългосрочните последици – срив, нулев прираст на населението... Моят брат от 1947 година, от неговия набор са трима или четирима души (говоря за моето село). По републиката - срив – повече умрели, отколкото са се родили. Аз някъде четох, че след войната и след този глад, който е минал най-вече по нашите места, с пълна сила, чак в 1973 - 1974 се изравнява прирастът. Едно - че нямаше мъже в Централна Русия, просто нямаше мъже. Само в Кагул, Бендер, Кишинев – 11 000 случая след глада на заболяване от дистрофия, атрофия и отичания. В Чемешлийски район, където е населено с българи, Комратски район - има 7000 души, болни от годините на глада. В Комратски район отделно вече 1949 година съобщават за 3445 души. През 1952 - 1953 година имаше много смърт. Прирастът беше отрицателен. Вие сте млади, не знаете, дано никога да не го изпитате това.
Аз бих искала да завърша с това, че ние бяхме 6 - 7 внуци на моята баба Артенца и бяхме много гладни, постоянно. Веднъж, вече 1948 - 1949 година, изпекоха един самун хляба и отряза такива тънки филийки, просто прозрачни. И моят братовчед, Стефан Куртев, който сега е дипломат, като взе да плаче: „Отрежи ми хубав хляб. Не ща такъв тънък хляб”... Гладни деца. Баба ми се обръща към иконата, към Света Богородица, и казва: „Боже, Пресвета Божа майка, дай ми дни да доживея да нахраня поне един път тези деца, както трябва!”.
Ала ЖЕЛЕЗКОВА

Агенция “Фокус” припомня:
Анна Дмитриевна Малешкова е бесарабска българка. Родена е на 7 ноември 1943 г. в с. Валя Пержей, Молдова. Завършва Тирасполския педагогически институт “Тарас Г. Шевченко”. Работила в различни периодични издания в Молдова. От 1971 г. живее в Сливен, където развива културна и писателска дейност. С брат си Никола Куртев пишат и издават романите “Да намериш разковничето” /1998, Ямбол/, “Смехът на дявола” /2000, Сливен/. С Димитър Димов и Никола Куртев издава на български език историята на родното село – “Валя Пержей” /1998, издателство “Родно слово”, Кишинев/. В съавторство с Никола Куртев публикува исторически календар-справочник “На този ден в Бесарабия”. Участва в много научни конференции, свързани с духовното и материалното наследство на българите от Бесарабия /Молдова и Украйна/. Печата свои творби в руския и българския печат.

"Горяните" - знаете ли нещо за тях? - Vesti.bg

"Горяните" - знаете ли нещо за тях? - Vesti.bg

Атанас Киряков: На хората са им били отнети собствеността, вярата и свободата и те са действали спонтанно...

БНТ излъчи в две части филм на Атанас Киряков за най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическо управления в целия Източен блок


"Горяни" е документален филм, който Българската национална телевизия излъчи в две части на 28 и 29 януари.

Филмът на сценариста и режисьора Атанас Киряков е първи опит да се покаже на широка публика истината за непознатата и в България, и в Европа, въоръжена съпротива срещу комунистическия режим, установен в София с помощта на Съветската армия - съпротивителното движение на горяните в периода 1944 - 1956 г.

Зрителите научават тайна, старателно скривана десетилетия - че най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическо управления в целия Източен блок е била в България.

Атанас Киряков е издирил и показва (оператор е Димитър Митов) безценни разкази на оцелели участници в горянското движение от Кюстендилско, Пиринския край, Средногорието, Русенско и Сливен. Автентичният разказ за събитията отпреди повече от 60 години се допълва от близки на загинали горяни.

Филмът показва и документални свидетелства за мащабните операции, предприети от комунистическия режим срещу горяните чрез Държавна сигурност и милицията за сломяване на съпротивата им.

"Филмът, който направих, разказва история, за която и аз самият не знаех много", разказва Атанас Киряков пред Христо Христов от сайта desebg.com.

Навремето, когато снимах филма за лагерите ("Оцелелите. Лагерни разкази", 1990), се чудех защо има толкова много осъдени хора по лагерите.

Тогава не познавах целостта и размерите на това движение.

Сега, когато излязоха архивите - преди края на режима тази съпротива е пазена в дълбока тайна - ми стана ясно, че всъщност горянското движение е една доста мащабна въоръжена борба, която е смазана жестоко.

Когато прочетох документите и свидетелствата за горянското движение, бях шокиран, бях страшно превъзбуден и реших, че историята на тази съпротива трябва да бъде разказана, особено на младото поколение, което за жалост е толкова незаинтересовано и така малко познава миналото.

Затова направих филма малко по-дълъг - в две части - защото исках да покажа всички основни причини, поради които е започнало това движение, всички негови елементи. А те не са много, но са особено важни - собствеността, вярата и свободата. Това, като се отнеме, какво остава?

Затова реакцията на хората е била спонтанна, те не са действали организирано, нито са били водени от някакви идеологически съображения. Постепенно тази съпротива се превръща в една въоръжена борба, при това във всички области на България.

Разбира се, имало е много конспирации, имало е и много предателства.

Част от хората са били вкарани в затвора, други са изпратени в лагери, а трети са бягали в гората - тъй като са знаели, че ще ги арестуват - и са създавали тези съпротивителни групи.

А предателства е имало и те са свършили много работа. Когато на един човек му отнемеш всичко, когато му отнемеш изцяло икономическата независимост, той е готов на всичко, готов е да стане и предател.

Властта се е мъчила да вербува хора от средите на недоволните, от средите на по-заможните селяни, които са реагирали. Трудно са принуждавали тези хора да обслужват режима, но в крайна сметка властта постига своето и много горяни са били избити.

Горяните са очаквали някаква помощ отвън, имали са надежди, че ще им пуснат оръжие с парашути. Много важна роля изиграват и емисиите на радио "Горяни", което е излъчвало от околностите на Атина.

Разбира се, инцидентно са получавали помощ отвън, но всичко това секва, когато Хрушчов сключва споразумението за съвместно съществуване със Запада. Оттам нататък нещата приключват и съпротивата в България придобива вече само един езоповски характер и нищо повече.

Дотогава обаче съпротивата у нас е така масова, че подобна на нея няма да откриете в цяла Източна Европа", казва Атанас Киряков.

Той е кинодокументалист, автор на повече от 100 филма. Сред тях са филмите за лагерите в Белене и Ловеч "Оцелелите" (1990) и "Обречените" (1994), удостоения със "Златен Ритон" филм "И в рая има ад" (2007) - за големия български общественик Стефан Груев, "Да се спасиш в спомена" - за художника Иван Кирков, "Да спасим въздуха" (1977) и други филми за екологични проблеми, които са били награждавани, но не и прожектирани пред публика.

Мъченическата кръв превръща днешните български земи в обетована територия на християнството

Професор Георги Атанасов от Регионалния исторически музей в Силистра пред радио „Фокус”

Фокус: Професор Атанасов, преди броени дни излезе книгата ви „345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи”. Каква беше вашата задача, започвайки работа по този проект?
Проф. Георги Атанасов: Книгата, която излезе от печат на Игнажден, включва 345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи от периода от 1 до 4 век. Искам да изкажа специална благодарност на Божидар Димитров, тъй като книгата излиза спонсорирана основно от Националния исторически музей, и със съдействието на Доростолска митрополия, и това е редно, защото тя е посветена специално на блажено починалия наш митрополит Иларион, чийто живот е достоен за причисляването му към светците от българските земи. Обхваната е една малко подозирана бройка, имайте предвид, че от 345 раннохристиянски светци-мъченици в съвременния календар на Българската православна църква присъстват не повече от 20-30. За голяма част от тези просияли светци-мъченици не се знае в регионите, в които са се подвизавали, дори в градовете, в които са родени и са понесли мъченическа смърт. Бих казал, че не само миряните, но и част от клира са в незнание, неведение, защото информацията за техните мъченически истории са в трудно достъпни в повечето случаи изследвания, някои от тях трудно се намират и в големите български библиотеки. Моята скромна задача бе действително да събера в едно изследване тази брой раннохристиянски светци-мъченици и те да бъдат приведени в известност. Научавайки техните истории, географията на техните действия, разбираме защо днешните български земи са една обетована територия на християнството, една зона, в която редом с Близкия Изток, християнството създава своите най- здрави темели, върху които изгражда своята непоклатима сграда. Действително, мъченическите истории са един темел, без който нямаше да я има до голяма степен сградата на християнската религия. Книгата не е голяма, около 120 страници, но е едно загатване и дори предизвикателство към българската научна общност, към хората специалисти по християнска история, по християнска литература. Крайно време е в България да се направи един корпус, сериозен, от голяма група изследователи, на мъчениците от българските земи, с преведени техни жития, източници и т.н. Моята книга е предназначена за по-широк кръг читатели, за всеки светец има посочена научна литература, а като новост са представени и мъченическите гробове, мъченическите мартириуми.
На около 30% от тези 345 мъченици можем да посочим местата, където са понесли мъченическа смърт и сградите, където те са били погребани. Оказа се, че тези 345 мъченици са се подвизавали в 40 града. Трябва специално да обърна внимание, че става дума не само за територията на днешна България, а за териториите, където е създадена и формирана българската народност. Тук са мъчениците от Северна Добруджа, която е матерна територия на България, макар че днес е в границите на Румъния. Тук са мъчениците от региона на Белград, Браничево и Ниш - днес центрове на сръбската държава, но през средновековието това са големи старобългарски центрове, центрове в Македония, в Беломорска Тракия. Това не е направено в никакъв случай от шовинистични подбуди, направено е за да може да се даде една по-пълна картина на християнството и влиянието на ранното християнство върху българите, върху наченките и началото на българската държава. Най- вече тези мъченици, в новата история, са общи знаци не само на българите, но и на съседните страни- мъчениците от Добруджа са знаци на християнството на българския и на румънския народ, същото важи за мъчениците от района на Ниш, Браничево, така, че целта на книгата, освен да ги въведе в известност, е да покаже върху каква земя се създава българската държава и българското православие. Вижда се, че има една много древна и много сериозна история, която започва далеч преди Борис Михаил да наложи християнството като религия на българите. Освен това, има податки, че тези мъченически истории са били в известност на строителите на българската църква и българската държавност и са посочени примери за това, например, историята със Сем, с мъчениците на Сирмиум и тяхното въздействие върху Кирило-Методиевите ученици, както например историята с Дуросторум. Неслучайно първата патриаршеска катедра на България в Силистра е поставена върху мястото, където е пролята мъченическа кръв на раннохристиянски светец, това е мъченик Емилиан, да не говорим за Борис Михаил, който търси мощите на раннохристиянските мъченици, да не говорим за Самуил, който изгражда своята катедрална църква върху мощите на Свети Ахил, пак раннохристиянски мъченик. Така че историите са показателни по какви пътища, видими и невидими, тези раннохристиянски светци- мъченици оказват влияние върху духовното развитие на християнизирания български народ. Най- сетне мисля, че съвременните българи, православни или не, ще намерят за себе си любопитни истории за техния регион, за техните градове. Мисля, че малко са жителите на Свищов, които знаят, че техният град е свързан с един забележителен мъченик, гражданите на Видин, на Карнобат, така че това е една възможност за обогатяване на християнската култура на съвременните българи.
Мъчениците са представени по градове и провинции. Започва се с Дуросторум. Силистра има това право, защото притежава забележителна група мъченици, които са изключително популярни, някои и до ден- днешен. Проследява се цялата римска провинция втора Мизия, днешна Североизточна България, прехвърляме се през крайбрежна Дакия, това е Северозападна България, след това продължаваме през Сердика и региона на София, Пловдив и региона, Хемимонт, Югозападна България. Така проследяваме провинция, след провинция, селище след селище, през 40 града и 10 провинции съдбата на 345 мъченици.
Фокус: Какви източници използвахте, работейки върху книгата?
Проф. Георги Атанасов: Основните източници, върху които се гради моята работа са на първо място църковните календари. Християнската църква още 2-3- век започва да записва мъченическите истории и формира т.нар. църковни календари. Те са наречени менеалогии, сред най- важните са сирийският, който е от 4 век и е запазен в сирийски преписи, на Йероним Блажени, който е сплав от много истории, чието редактиране е свързано с Йероним, Константинополският календар, окончателно редактиран в 8 век, и менеалогия на Василий Втори, създадена около 1000 година- това са четирите основно ползвани от мен източници. Към тях трябва да прибавим много от житията на мъчениците. За някои от мъчениците има запазени оригиналните им жития, които са много подробни и ни дават по-богата информация, но, за съжаление, не всички светци имат жития, запазени извън църковните календари, каквото имат например Свети Дазий Доростолски и Свети Емилиан Доростолски, Свети Максим и др. Но, това общо взето са основните източници, които са база на изследването. Освен това, някои археологически находки, мартириумите на мъчениците. Археолозите са успели да документират местата където са положени нетленните тела на част от мъчениците. В около 10 града в България има открити такива мартириуми. За първи път, мисля, те се събират на едно място и вървят успоредно с житията на съответния мъченик. Например, гражданите на Свищов ще узнаят къде, според мен е мартириумът на техния мъченик Свети Луп, гражданите на Силистра също, жителите на Девня, големия град Марцианопол, ще получат информация къде е мартириумът на Максим, Теодота и Асклиада Теодатас, и др. Книгата е богато илюстрирана, включени са около 100 илюстрации, което дава възможност и за визуален контакт с мартириумите и това как късноантичният и средновековният човек е изграждал иконографиите, образите на светците- мъченици от българските земи.
Фокус: Тези селища имат ли потенциал за развитие на поклоннически туризъм?
Проф. Георги Атанасов: Мисля, че да. В Свищов, например, има такава възможност, защото там е и първичният, според мен, и вторичният мартириум. Тези мартириуми са изградени върху гробовете на мъчениците, а те по римски закон за извън чертите на града, за некрополите говоря. Освен това, ние имаме мартириуми на раннохристиянските мъченици, благодарение на това, че римският закон е гарантирал право на гроб на всеки, дори да е осъден, дори да е престъпник и това правило на римското законодателство способства да се запазят тези гробове. През 4 в обаче те стават център на култа, и християните са предпочитат да ходят и да се молят по мартириумите, а не в градските храмове. И мисля, че при един от картагенските събори, се решава мощите на мъчениците да бъдат извадени от крайградските мартириуми и да бъдат поставени в църквите в градовете. Така църквите се превръщат в нови мартириуми,и например един мъченик може да се окаже с два мартириума, какъвто е примерът със Свети Луп. Мартириумът му е извън Нове в гробищната базилика, а след това мощите му са прехвърлени в катедралата, в епископската базилика в града. Тези места, наистина, заслужават едно по- специално внимание и от българските археолози, и най-вече от Църквата. Някои от тях имат изключително голям потенциал и би трябвало да се превърнат в центрове на поклонническия туризъм, и така е редно, защото са осветени, полети с мъченическа кръв и за вярващите е абсолютно нормално те да бъдат центрове на днешния ни култ, онзи древен култ, който е формиран с мъченическите истории в 1-4 век.
Фокус: И Силистра ли има такъв потенциал?
Проф. Георги Атанасов: Да, разбира се. За съжаление, най- хубавият мартириум в Силистра е разрушен през 70-те години, на мъчениците Максим, Дада и Квинтилиан, върху който днес е издигната сградата на Езиковата гимназия в града, но нищо не пречи да се постави паметен знак, както и на брега на Дунав, под катедралната базилика, където е пролята кръв на друг мъченик - Свети Емилиан. Просто тези неща трябва да се направят. Когато има данни, гражданската управа и Църквата могат да направят така, че тези места да се извадят от анонимност и да получат това, което заслужават, да бъдат приведени в известност.
Фокус: Какво е основното послание на вашата книга?
Проф. Георги Атанасов: „Българи, знайте, че сте фундамент, темел на християнството със своите 345 раннохристиянски светци- мъченици”. В Европа колко страни могат да се похвалят, че на тяхна територия е фундирано християнството с мъченическа кръв. Мога да ги изброя- Испания, Южна Франция, Италия, Сърбия, Балканите, Кримския полуостров, общо взето това е, и Северна Африка и Близкия Изток. Това е зоната, в която се изграждат темелите на християнството върху мъченическата кръв. Това е важно за нас и ни идентифицира, действително, като една богообичана земя, стига ние да си я обичаме. Пак ще кажа, че книгата няма големи научни претенции, идеята да напиша тази книга е била по- друга, тя е така да се каже едно отворено писмо към деятелите на Българската православна църква, на Светия Синод, да се подеме инициативата за създаването на един сериозен научен корпус за мъчениците от българските земи, второто послание е да правят в известност на своя клир и миряните тези истории и третото ми послание е мъченическите места и мъченическите гробове да бъдат наново обгрижени. Като член на епархийския съвет на Доростолска епархия, ще положа нужните усилия и за нашата епархия. Имам пълното разбиране от Доростолския митрополит Амвросий, тази книга е благословена от него. Бих оказал помощ на всички, които имат желание да научат нещо повече и идеи във връзка с мъченическите места, с мартириумите. Според мен спешно трябва да се реши и този въпрос, с пропуснатите в църковния календар светци- мъченици. Не може в календара да го няма Свети Дазий от Дуросторум или Свети Луп.
Ивелина ИВАНОВА

Сергей Вячеславович Савельев много знае!!!

"Через сколько Европу ждёт крах?


- Очень недолго, я думаю, сейчас это всё быстрее пойдёт, потому что некому поддерживать, от 3-х до 4-х лет. Не люблю предсказывать, потому что могут вмешаться какие-то новые компоненты, но если тенденция сохранится, то года четыре. Как можно наприсоединять к себе какую-ту Болгарию и т.д.? Это даже смешно. Это ж люди, которые ничего не производят, которые могут только продавать свою территорию, продали вон англичанам весь Солнечный Бряг, и всё равно ничего не помогает. А эти люди должны ведь что-то есть, они должны как-то конкурировать, а им нечем конкурировать… Ну и всё, остаётся их тупо кормить. Как мы в своё время кормили, чтобы они не сдвинулись на Запад. И вся эта мультинациональность, межэтническое равенство ведёт к взрывам, потому что люди слишком недалеко ушли от обезьян."

Уважаеми г-н Савелиев, не знам на какво разстояние от маймуните се намирате Вие, но независимо от "обезянската" Ви логика, моите сънародници далеч не са "обезяни", а исторически доказали човечността си европейци. Дразните се от нас, именно защото сме опровержение на Вашата "теория" (въпреки дългогодишните опити на съветската власт насилствено да ни наложи "обезянските" нрави).

Васил Маринов, краевед: Има исторически данни, че хан Тервел пръв е приел християнството

focus-news.net
Има данни, че хан Тервел е първият български владетел, който приема християнството. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” краеведът от Мадара Васил Маринов. По думите на краеведа, в българската историография обаче този въпрос все още е дискусионен. Във връзка с освещаването на православния храм в село Мадара „Св. Св. Георги Победоносец и Тревелий”, Васил Маринов каза, че основното предложение е било за Св. Георги, защото до научното откриване на Мадарския конник от Феликс Каниц, местното население е възприемало Мадарския конник като паметник на Св. Георги Победоносец. „И българското, и турското население от околните селища през пролетта са идвали тук и са отдавали почести на този герой. Тогава фактически възниква идеята за събор в Мадара. След това има и други научни доказателства, че паметникът е на хан Тервел, а напоследък все повече се възприема идеята, че това е паметник на самия създател на българската държава хан Аспарух”, добави краеведът. Той посочи, че е проблем на църковната история това, че нито една православна църква до този момент не е носела името на хан Тервел. „През 715 г. хан Тервел със своята армия се отзовава по молба на константинополския император Юстиниан да помогне на Византия за отблъскване на арабите, обсадили града. Действително, хан Тервел има голям принос за това, че арабите не са напреднали към Балканския полуостров и Централна Европа”, припомни Маринов. Освен това трябва да се знае, че хан Тервел е вторият владетел, син на хан Аспарух и с него се свързват много събития относно издигането, утвърждаването и укрепването на българската държава. „Може би и затова именно се лансираше идеята, че хан Тервел е изобразен върху мадарските скали”, каза още Васил Маринов. Той допълни, че хипотезата за хан Тервел е заменена от вероятното изобразяване на първия български владетел хан Аспарух върху мадарските скали.
Христина ДОБРЕВА