Едвин Сугарев
7,7 милиарда са дълговете на държавните компании към днешна дата, съобщава блогът за икономика, като се позовава на техните отчети за 2012 г.
Е – само на тези от тях, които са публично достояние. Защото някои – като например този на ВМЗ Сопот – продължават да бъдат държавна тайна.
Към тази внушителна сума трябва да се добавят още 2,1 милиарда пасиви в държавните банки. В резултат само тези задлъжнялости формират сума, близка до външния дълг на България. При което прехвалената нейна финансова стабилност се оказва най-вече елемент от правителствения PR.
По-интересно е откъде се вземат тези задължения. И вследствие на какво се формират. В някои случаи финансовото дередже на държавните компании е лесно обяснимо – едва ли някой ще се зачуди на тези 378 милиона дълг на държавните болници, който би трябвало да ги постави в състояние на фалит. Или на 806-те милиона, дължими от допотопната БДЖ.
Но – забележете! – сред най-затъналите в дългове държавни компании е АЕЦ “Козлодуй”. Ядрената централа виси с цели 780 милиона. Как ли става това? Ами ето как – производителката на най-евтин ток е превърната в златна кокошка за ядрената олигархия – сиреч за износителите на нейния “евтин” ток – който те продават в Сърбия, Гърция и Македония на доволно скъпа цена. И прибират печалбите в джобовете си – като не пропускат да заделят по нещичко за партийната каса на една столетна, но не съвсем българска партия.
Кои са тези енергийни търгаши? Ами същите, които искат да се стои АЕЦ “Белене” – с Богомил Манчев начело. Същите, чиито интереси обслужваше току-що назначения министър на образованието – в битността си на председател на комитет, агитиращ в полза на нова ядрена централа, респективно на БСП.
И кой покрива разликата между “евтиния ток” и неговата реална цена – чрез която разлика се гарантират огромните печалби на тези енергийни мафиоти? Ами всички ние. Тези дългове от 780 милиона ще се покрият с нашите пари. С парите, които иначе биха могли да се дадат за пенсии, заплати, образование и здравеопазване.
Има един голям, много голям въпрос, за която няма отговор. АЕЦ “Козлодуй” е държавно предприятие, подопечно на Националната електрическа компания (НЕК). Защо същата не продава произведения от своето предприятие ток, а го харизва на енергийните мафиоти?
Отговор няма. Или има – и то много ясен. Защото същата тази държавна компания е задкулисно управлявана от същите тези енергийни мафиоти. Така е сега – и така е било винаги по време на тъй наречения преход.
Поради което – забележете – самата тя е длъжник на длъжниците. Дължи на държавата – сиреч на българските данъкоплатци – цели два милиарда и двеста тридесет и осем милиона лева.
Какво ли е направила с тези пари? Погрижила се е за електропреносната си мрежа може би – дето се прахосва половината от произведения ток? Дръжки! Вложила ги е в АЕЦ “Белене”. Дето освен един корупционен гьол нищо друго няма. Дала ги е – сиреч – на консултанти по великия проект, дето ни обещава светло ядрено бъдеще.
Цели двеста милиона евро са изтекли в консултантски джобове. Дадени на уж престижна компания, но пък с български подизпълнител. Кой? Ами същия този Богомил Манчев, който изнася “евтиния” ток на АЕЦ “Козлодуй”.
Та това е положението с дълговете на държавните комапнии. Които – нека да напомня – продължават да държат парите си в банката на Цветан Василев, който пък финансира медийната империя на Делян Пеевски, депутат от ДПС, която пък гарантира медийния комфорт на управляващите. Това положение обаче не е най-трагичното. Има и далеч по-трагични за нашето бъдеще.
Съвсем наскоро клуб “Икономисти за нова политика” даде пресконференция в БТА. Изнесените от тях данни бяха – меко казано – ужасяващи. Според говорещите професори и доктори по икономика в края на 2012 г. междуфирмената задлъжнялост на нефинансовите предприятия е преминала критичната точка от 175 милиарда лева – което се равнява на 220 процента от брутния вътрешен продукт на страната!
Наблюдавало се също значително изтичане на средства от банковия сектор, като между 2008 и 2012 г. тази сума надхвърля десет милиарда лева. За сметка на това чуждестранните инвестиции си остават трайно под два милиарда евро годишно, което най-слабото равнище в цяла Европа.
Попитах въпросните професори дали този прекалено черен сценарий, който се очертава на базата на техните изводи, не заплашва в перспектива България да сподели съдбата на Гърция. Те обаче отговориха, че за никакви бъдещи сценарии не става дума – защото вече сме били по-зле и от Гърция. Ако в нашата южна съседка, в резултат от огромната нейна задлъжнялост, 31 процента от населението било заплашено с бедност, то у нас същата участ очаквала 42 процента.
В резултат се очаквало, че само за две години още 500 000 млади хора ще напуснат страната, което би означавало глобална демографска пропаст. И не пропуснаха да отбележат, че и сега работещите у нас са по-малко от неработещите, което снижава шансовете ни да се справим с тази ситуация до минимум.
Опасен минимум, бих казал. Невъзможен минимум. На неговия фон абсурдният факт, че вече се раздава куршумено правосъдие на самите стъпала на Съдебната палата, звучи направо съдбовно.
Плюс политическия батак, при който никой вече не е този, за когото се представя – и никой не вярва на никого. Плюс повсеместната и почти узаконена вече корупция. Плюс мераците да обърнем курса на страната си – от цивилизованата Европа към путиновата Евразия. Плюс липсата на гражданско общество и все по-задълбочаващия се цинизъм в душите на претръпналите електорални единици, в които са превърнати обитателите на тази прокълната територия. Плюс абсурдния хаос, пълната липса на адекватност – както у политиците, така и у техните поданици.
Мисля, че вече е стигнат един предел, от който просто може да няма връщане. Може България да се превърне в територия, управлявана по законите на джунглата, населена само със сенилни старци и малограмотни люде, които никой не иска никъде навън – в нормалния свят. В страна без компактно българско население, в нещо като гето, което тежи на врата на цивилизования свят – и за което той – същия този цивилизован свят – се мъчи да не мисли, мъчи се да забрави.
Мисля си също така – по много абсурден начин, наистина – за какво ли всъщност си мислят мислещите хора в тази страна? Задават ли си въпроси като: кои сме ние? Защо сме? Къде отиваме?
