В едно съвременно общество сигурно е непонятно и трудно за вярване, но в Егейска Македония и до днес се следват почти стогодишните призиви за асимилация на българската историческа и родова памет. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” Елисавета Занешева, един от авторите на фотоизложбата „Беломорска Македония – зов”, заедно с Тодор Георгиев и Радослав Христосков. По думите й - случаите на унищожаване на културно-историческо наследство са не само фрапиращи, но и системни и целенасочени.
„Гледката на заличени от човешка ръка гробища, на разбити надгробни каменни кръстове с подменени имена на покойниците, на изстъргани стенописи и икони с пренаписани на гръцки език български надписи, като под гръцките букви прозират българските, плътното нанасяне на дебел слой вар или покритие, наподобяващо стара каменна стена директно върху фреските, с предтекст, че се извършва реставрация, е шокираща и покъртителна. Подобна „реставрация“ буди недоумение, нейната цел не е да възстанови и съхрани, а да заличи и прикрие всичко, което напомня за характера на голяма част от населението в този край. Много църкви са преосветени с нови имена или са постоянно заключени, само заради това, че преди са били български, иконите на техния патрон, стоящи над централните входове, са изтръгнати от местата си, а в непосредствена близост често има големи сметища”, каза тя.
„Едни от най-старите храмове, в които са работили дебърски, крушовски, тревненски, смолянски майстори, с чудни дърворезби и фрески, въпреки че са обявени за паметници на културата, са оставени на саморазрушение, а дъждът и топящите се снегове се стичат върху стенописи и икони. В тях едва могат да се различат надписите с имената на ктиторите, като Даме, Божин, Огнен, Пейо, Стефо, имената на светиите - св. Климент Охридски, св. Наум, св. Горазд, св. Злата Мъгленска. В действащи и днес църкви, св. св Кирил и Методий държат неми свитъци, на които българската азбука е замазана плътно с боя, а икони с изображения на св. Димитър са дописвани грубо с указание, че прободеният с копие е цар Калоян, изписван в гръцката иконография като Скилоянис или Какоянис /Кучето Иван или Лошият Иван/”, каза още тя.
неделя, 12 февруари 2012 г.
събота, 4 февруари 2012 г.
Анна Малешкова: Живата памет на народа за глада в Бесарабия е най-страшна
Агенция "Фокус"
Анна Малешкова, писател, проучвала е темата за глада в Бесарабия през 1946-1947 година, пред Агенция „Фокус”
Фокус:Г-жа Малешкова, Вие сте проучвала темата за глада в Бесарабия през 1946 – 1947 г. Какви документи използвахте, колко време се занимавате с нея?
Анна Малешкова:Преди да почна да говоря за глада 1946 - 1947 година, аз искам да кажа: Бог да прости всички онези, които починаха именно през тези зимни дни преди 65 години в моя роден край. Умрели от глад, от недояждане, от дистрофия, млади, стари... Тези дни говорих с брат ми, той каза, че ходили на гробищата, били черни гробищата в моето село Вали Пержа...
Документите, с които сме работили: първо - моят дядо, който почина неотдавна, 87-годишен, през всички ходения разказва, пък и аз помня малко. Живата човешка памет е най-точният и най-сигурният документ. Ние сме ходили по селата, когато си писахме книгите, „Смехът на дявола” по-конкретно, с Николай Куртев. Има много хубав архив в Чадър-Лунга, има в Комрат, и в Кишинев, естествено. Знаете, че много малко има писано за глада в мое време, но във ваше вече има. Сега например, излезе една книга, още няма премиера, тя ще бъде през месец февруари, на Дмитрий Корогло от село Баурчи, той е научен работник. Той описва (аз чета по отзивите) много добре глада. А документите - всяко домакинство си има документи. В моето семейство е запазен един документ, благодарение на дядо ми. Аз мога да го зачета. Всяко домакинство имаше обирпълномощни. Молдова беше освободена през август 1944 година. През 1945 г. всяко домакинство трябваше след войната, първо, да отработи 70 дни в колхоза, всеки човек. Аз мъничко хванах това време, когато бях на 12 години, и бях натоварена с царевица, с памук, независимо, че съм дете. Родителите трябваше да отработят тези дни. Трябва да предаде също - 250 яйца, три руна вълна, брояли са дърветата... След като свършва войната през1945 година, всеки един трябваше да започне да отработва тези трудови дни. Знаете ли - не знаете, че мъжете бяха всички в Румъния, бяха мобилизирани, кой на военната линия под Сталинград, кой на трудовия фронт, пръснати. Когато се върнаха тези хора, те моментално бяха мобилизирани на трудовия фронт в Русия – Караганда, Донбас, както моят баща, вуйчо, дядо и т.н.
Фокус:Тоест Вие основно сте събирали документи от семейства?
Анна Малешкова:Живата памет на народа е най-страшна. В селските кметства се пазят документи. Например, един документ има, много интересен, от 22 март 1946 година, който гласи: „За хода и протичане на процесите на извозване от отдалечените места - гари, жп пунктове, пунктове за събиране на зърното”. Тези упълномощени тръгваха от двор на двор и търсеха последното зрънце жито да съберат. Добре, събраха го. Но много малко хора са знаели (сега става известно), че е събрано, в Чадър-Лунга, например, в моя край, на гарата. Пролетта на 1947 година вече с ужас виждат, че това жито не е било изпратено нито в Русия, нито никъде, просто е било събрано и вече не става даже и за животните да се хранят. Лошо съхранение, няма сушилни, няма нищо...
В Молдова и въобще - в Южна Бесарабия (което като географско положение вече не съществува), всяка четвърта година е суха, подложена на засуха. В 1945-а – мъже - няма, механизация - няма, животни – няма, защото при отстъплението румънците каквото могат да вземат - взимат; настъпва Червената армия - също трябва да се храни. Нека да не забравяме, че историята се пише от управляващите, затова няма толкова много писано. А в края на краищата всяка власт показва това, на което е способна. И знаейки, че народът остава без прехрана, въпреки всичко, задължават хората последните шепи храна - да се предава. Мен често ме вълнува този въпрос. Аз съм абонирана за едно списание, където се осветяват всички най-наболели въпроси за Молдова. Сега се повдига въпросът за гладомор в Украйна, гладомор в Молдова, за окупация... Не мога да се съглася. Аз съм възрастен човек вече. Помня прекрасно глада. Била съм на 2-3 години. Никога няма да забравя ленинградските деца, никога няма да забравя децата-безпризорници във всяко село, ги имаше.
Фокус:За това исках да Ви питам. Твърди се, че това е геноцид над бесарабските българи. Вярно ли е това твърдение? Не са ли били еднакво ужасни условията за всички народности в Украйна и Молдова?
Анна Малешкова:Мисля, че тук, (това е мое лично мнение) се прекалява с геноцида. Пак ще се върна на това, че три години, ако има реколта, четвъртата винаги е била неурожайна (това е вече 200 години - догодина ще ги отбелязваме - от преселването в Бесарабия). Нека да вземем - 1891 година, когато от глад по цяла Русия, са измрели над 2 милиона души. За 1903, 1907-а - няма да говорим; 1911 година – 1 600 000 души. Знаете ли, намерихме такива документи, че през тези години, 1891 година, една кучешка глава струвала един златен пръстен. И сега да се говори, че - само в Украйна, или само в Молдова, и да се иска да се предявява към съветското правителство... Много наши хора се престараваха, по места. Това не се говори много.
Но имам пред себе си документи и аз сега ще си позволя да ги зачета. От информационната сводка на отдел на КГБ на СССР по Воронежка и Сталинградска област. Хората мрат. Тук пише от 24. 11. 1946 година: „Аз съм останал единствен жив. Никой от нашето семейство не остана, умират от глад”... И още: „Много лошо. Всички хора от града умират от глад. Хляб не сме видели много дни. Храним се само с жълъди, които обираме от горите” - Воронежска област. Просто - по целия Съветски съюз. Той беше разрушен от войната, нямаше мъже. Знаете от филмите, че жените са орали. В нашия край имаше хора, които действително се престараваха. Много. Постоянно за хода за протичането се дават отчети, а оставиха народа.
Фокус:Значи не са помагали на хората, като имаха възможност?
Анна Малешкова:Не, не. Помагали са, чак вече след посещението на Косигин през 1947 година. За никой не е тайна, че Йосиф Сталин е правил много големи запаси, за да се готви за война със Запада. И всяко съпротивление на властта, се е смятало като измяна, предателство, неизпълнение, саботаж и за какво ли не са обвинявали хората. Може ли - детето расте - да му оставят – 300 грама хляб (говоря вече за градовете Комрат, Кишинев). На децата са давали 300 грама хляб, а на майките, които кърмели и на тези, които са пенсионери – 250 грама. И само на работниците, който произвеждат нещо, давали по 450 грама хляб. Естествено този работник ще отслабне и няма да може да върви. Специално от моя край, от Вали Пержа, от Димитровка, много родители просто си завеждат децата в големите градове, до където стигнат, ги оставят, и пишат една бележка: „Не искам детето ми да умре пред очите. Просто - правете с него, каквото искате”... За това има много документи.
Коста Чакъров (бел.ред. режисьор, автор на документални филми за глада в Бесарабия) също намери документи. Например в един документ от град Измаил (до Киев, в Украйна) пишат: две сестри, възрастни, по на 30 - 40 години, изяли майка си. Започва дело в съда, и те представят на съда бележка - майка им умира от глад, и пише завещание: „Аз, ако умра, много моля, да се изхраните, да оживеете”. Това е такава трагедия, която въобще трудно можем да си представим днес.
Фокус:Разговаряли ли сте с очевидци на събитията?
Анна Малешкова:Баща ми е жив, 80-годишен.
Фокус:И какво казват очевидците?
Анна Малешкова:Какво казват – престаравания, донякъде и геноцид е имало... Непокорните българи... Но аз още веднъж повтарям, че е имало едни бригади от нехранимайковци, които просто издевателстваха над хората. Не трябва да се приписва, че всички са били такива. Просто две години подред – неурожайни, две години няма капка дъжд. Василий Биков е минавал през нашите места в 1944 година; той казва за Молдова и Украйна: „Във всяка къща има крава, има мляко, има яйца. Хората живеят чудесно”. Когато през 1946 година, лятото, пак се връща през нашите места, заминава за Русия, той пише покъртителни спомени: „Земята е изгоряла. Никъде не се вижда и тревичка. Народ край вратичките, отекли, умрели, трупове на възрастни и деца”... А идва още и зимата на 1947 година. Аз имам брат умрял в 1947 година, от глад. Просто не можаха да го спасят. Аз съм най-голяма в нашето семейство от всички седем-осем деца. Мен ме спасиха в съседния дом, заедно с ленинградските деца. Бяха събрани децата насреща в една къща, бяха накачени на закачалки, минаваше една лелка, даваше на всяко дете по една лъжичка. Това въобще не може да се забрави. Бяхме постоянно гладни, три години. Моята памет това няма да го забрави никога. Пък и баща ми сега като някой от внуците му и правнуците каже, че хлябът не е хубав, и той почва да плаче и казва: „Няма лош хляб. Той или го има, или го няма”.
Фокус:Какво е най-силното Ви впечатление за тези събития? Защо не са популярни сред историческата общност и въобще в обществото, като цяло?
Анна Малешкова:В обществото като цяло народът гледаше да забрави, но популярни са в нашия край. В нашия край специално са популярни. Но не са популярни сред властите.
Фокус:И сега ли е така?
Анна Малешкова:Сега не, не. Преди години най-напред написа Аджубей, зетът на Брежнев, за глада една плаха статия. После - имаме един учен - Волков, за който аз подозирам, че е от нашия край, защото и той писа за глада. Сега много книги излязоха за глада. Специално в моя край - ето тази книга за Баурчи излезе, но това са самиздат. Сами хората пишат, но такива огромни трудове за глада - сега започват. Просто - архивите бяха затворени, но има още затворени архиви. Аз се опитах да вляза миналата година в един малък архив в Чадър-Лунга, питаха - ти коя си, що си, представям документи, аз съм била журналистка във вестник „Знаме”, и ми казаха: „Сега я няма завеждащ отдела, сега туй, сега друго...”. Има още архиви, които хората се страхуват да ги разкрият, защото са живи потомците на тези, които правиха големите поразии. А поразии имаше.
Фокус:На какво се дължи това, от какво ги е страх?
Анна Малешкова:Винаги грамотният, будният човек, е бил унищожаван. Или Сибир, или Караганда, по-далеч даже, в Салехард, Курганска област, Казахстан, Актюбинск, покрайнините... През 1948 година всички по-будни, които знаеха много, бяха прибрани.
Фокус:Казахте, че хората се опитваха да го забравят. На какво се дължи това, на някакви политически причини или по-скоро е нормално, когато на човек му се случи нещо лошо, да се опитва да го забрави?
Анна Малешкова:Страх, страх. Но в семействата не се забравя. Как ще го забравя - аз не мога да го забравя; и аз имам трима внуци, аз го предавам това. Аз нямах и три години, аз помня глада. Баща ми - как ще го забрави? Няма да го забрави. Сега имам леля, която е на 80 години, и тя лятото, като си ходихме, ми се изповядва. Минавали от съседното село Димитровка (то е гагаузко село), и тя лежала на улицата край пътя, вече легнала, няма сила. Някакво семейство - носели торби, и извадили два кочана царевица и казали: „Иди го дай на вашите”. Два кочана царевица! И леля ми сега ми разправя (тя вече ослепя, стара е) и казва: ”Аз трябва да се изповядам, аз не отидох да ги дам на баща ми да ги разпредели”. С брат си и сестра си изяли тези царевици, не дали на майка си и на баща си. Това е ужасно. Аз съм тръгнала на училище 1952 - 1953 година в подготвителен клас. Никога няма да забравя – като тръгнахме на училище в голямото междучасие - 100 грама кюфте. И сега мина ли някъде, замирише ли ми на кюфте, на мен ми се струва че по-вкусно и по-полезно няма. Кюфте, това е. Сто грама кюфте на ученици за цял ден.
Фокус:Какви са дългосрочните последици от тези събития?
Анна Малешкова:Дългосрочните последици – срив, нулев прираст на населението... Моят брат от 1947 година, от неговия набор са трима или четирима души (говоря за моето село). По републиката - срив – повече умрели, отколкото са се родили. Аз някъде четох, че след войната и след този глад, който е минал най-вече по нашите места, с пълна сила, чак в 1973 - 1974 се изравнява прирастът. Едно - че нямаше мъже в Централна Русия, просто нямаше мъже. Само в Кагул, Бендер, Кишинев – 11 000 случая след глада на заболяване от дистрофия, атрофия и отичания. В Чемешлийски район, където е населено с българи, Комратски район - има 7000 души, болни от годините на глада. В Комратски район отделно вече 1949 година съобщават за 3445 души. През 1952 - 1953 година имаше много смърт. Прирастът беше отрицателен. Вие сте млади, не знаете, дано никога да не го изпитате това.
Аз бих искала да завърша с това, че ние бяхме 6 - 7 внуци на моята баба Артенца и бяхме много гладни, постоянно. Веднъж, вече 1948 - 1949 година, изпекоха един самун хляба и отряза такива тънки филийки, просто прозрачни. И моят братовчед, Стефан Куртев, който сега е дипломат, като взе да плаче: „Отрежи ми хубав хляб. Не ща такъв тънък хляб”... Гладни деца. Баба ми се обръща към иконата, към Света Богородица, и казва: „Боже, Пресвета Божа майка, дай ми дни да доживея да нахраня поне един път тези деца, както трябва!”.
Ала ЖЕЛЕЗКОВА
Агенция “Фокус” припомня:
Анна Дмитриевна Малешкова е бесарабска българка. Родена е на 7 ноември 1943 г. в с. Валя Пержей, Молдова. Завършва Тирасполския педагогически институт “Тарас Г. Шевченко”. Работила в различни периодични издания в Молдова. От 1971 г. живее в Сливен, където развива културна и писателска дейност. С брат си Никола Куртев пишат и издават романите “Да намериш разковничето” /1998, Ямбол/, “Смехът на дявола” /2000, Сливен/. С Димитър Димов и Никола Куртев издава на български език историята на родното село – “Валя Пержей” /1998, издателство “Родно слово”, Кишинев/. В съавторство с Никола Куртев публикува исторически календар-справочник “На този ден в Бесарабия”. Участва в много научни конференции, свързани с духовното и материалното наследство на българите от Бесарабия /Молдова и Украйна/. Печата свои творби в руския и българския печат.
Анна Малешкова, писател, проучвала е темата за глада в Бесарабия през 1946-1947 година, пред Агенция „Фокус”
Фокус:Г-жа Малешкова, Вие сте проучвала темата за глада в Бесарабия през 1946 – 1947 г. Какви документи използвахте, колко време се занимавате с нея?
Анна Малешкова:Преди да почна да говоря за глада 1946 - 1947 година, аз искам да кажа: Бог да прости всички онези, които починаха именно през тези зимни дни преди 65 години в моя роден край. Умрели от глад, от недояждане, от дистрофия, млади, стари... Тези дни говорих с брат ми, той каза, че ходили на гробищата, били черни гробищата в моето село Вали Пержа...
Документите, с които сме работили: първо - моят дядо, който почина неотдавна, 87-годишен, през всички ходения разказва, пък и аз помня малко. Живата човешка памет е най-точният и най-сигурният документ. Ние сме ходили по селата, когато си писахме книгите, „Смехът на дявола” по-конкретно, с Николай Куртев. Има много хубав архив в Чадър-Лунга, има в Комрат, и в Кишинев, естествено. Знаете, че много малко има писано за глада в мое време, но във ваше вече има. Сега например, излезе една книга, още няма премиера, тя ще бъде през месец февруари, на Дмитрий Корогло от село Баурчи, той е научен работник. Той описва (аз чета по отзивите) много добре глада. А документите - всяко домакинство си има документи. В моето семейство е запазен един документ, благодарение на дядо ми. Аз мога да го зачета. Всяко домакинство имаше обирпълномощни. Молдова беше освободена през август 1944 година. През 1945 г. всяко домакинство трябваше след войната, първо, да отработи 70 дни в колхоза, всеки човек. Аз мъничко хванах това време, когато бях на 12 години, и бях натоварена с царевица, с памук, независимо, че съм дете. Родителите трябваше да отработят тези дни. Трябва да предаде също - 250 яйца, три руна вълна, брояли са дърветата... След като свършва войната през1945 година, всеки един трябваше да започне да отработва тези трудови дни. Знаете ли - не знаете, че мъжете бяха всички в Румъния, бяха мобилизирани, кой на военната линия под Сталинград, кой на трудовия фронт, пръснати. Когато се върнаха тези хора, те моментално бяха мобилизирани на трудовия фронт в Русия – Караганда, Донбас, както моят баща, вуйчо, дядо и т.н.
Фокус:Тоест Вие основно сте събирали документи от семейства?
Анна Малешкова:Живата памет на народа е най-страшна. В селските кметства се пазят документи. Например, един документ има, много интересен, от 22 март 1946 година, който гласи: „За хода и протичане на процесите на извозване от отдалечените места - гари, жп пунктове, пунктове за събиране на зърното”. Тези упълномощени тръгваха от двор на двор и търсеха последното зрънце жито да съберат. Добре, събраха го. Но много малко хора са знаели (сега става известно), че е събрано, в Чадър-Лунга, например, в моя край, на гарата. Пролетта на 1947 година вече с ужас виждат, че това жито не е било изпратено нито в Русия, нито никъде, просто е било събрано и вече не става даже и за животните да се хранят. Лошо съхранение, няма сушилни, няма нищо...
В Молдова и въобще - в Южна Бесарабия (което като географско положение вече не съществува), всяка четвърта година е суха, подложена на засуха. В 1945-а – мъже - няма, механизация - няма, животни – няма, защото при отстъплението румънците каквото могат да вземат - взимат; настъпва Червената армия - също трябва да се храни. Нека да не забравяме, че историята се пише от управляващите, затова няма толкова много писано. А в края на краищата всяка власт показва това, на което е способна. И знаейки, че народът остава без прехрана, въпреки всичко, задължават хората последните шепи храна - да се предава. Мен често ме вълнува този въпрос. Аз съм абонирана за едно списание, където се осветяват всички най-наболели въпроси за Молдова. Сега се повдига въпросът за гладомор в Украйна, гладомор в Молдова, за окупация... Не мога да се съглася. Аз съм възрастен човек вече. Помня прекрасно глада. Била съм на 2-3 години. Никога няма да забравя ленинградските деца, никога няма да забравя децата-безпризорници във всяко село, ги имаше.
Фокус:За това исках да Ви питам. Твърди се, че това е геноцид над бесарабските българи. Вярно ли е това твърдение? Не са ли били еднакво ужасни условията за всички народности в Украйна и Молдова?
Анна Малешкова:Мисля, че тук, (това е мое лично мнение) се прекалява с геноцида. Пак ще се върна на това, че три години, ако има реколта, четвъртата винаги е била неурожайна (това е вече 200 години - догодина ще ги отбелязваме - от преселването в Бесарабия). Нека да вземем - 1891 година, когато от глад по цяла Русия, са измрели над 2 милиона души. За 1903, 1907-а - няма да говорим; 1911 година – 1 600 000 души. Знаете ли, намерихме такива документи, че през тези години, 1891 година, една кучешка глава струвала един златен пръстен. И сега да се говори, че - само в Украйна, или само в Молдова, и да се иска да се предявява към съветското правителство... Много наши хора се престараваха, по места. Това не се говори много.
Но имам пред себе си документи и аз сега ще си позволя да ги зачета. От информационната сводка на отдел на КГБ на СССР по Воронежка и Сталинградска област. Хората мрат. Тук пише от 24. 11. 1946 година: „Аз съм останал единствен жив. Никой от нашето семейство не остана, умират от глад”... И още: „Много лошо. Всички хора от града умират от глад. Хляб не сме видели много дни. Храним се само с жълъди, които обираме от горите” - Воронежска област. Просто - по целия Съветски съюз. Той беше разрушен от войната, нямаше мъже. Знаете от филмите, че жените са орали. В нашия край имаше хора, които действително се престараваха. Много. Постоянно за хода за протичането се дават отчети, а оставиха народа.
Фокус:Значи не са помагали на хората, като имаха възможност?
Анна Малешкова:Не, не. Помагали са, чак вече след посещението на Косигин през 1947 година. За никой не е тайна, че Йосиф Сталин е правил много големи запаси, за да се готви за война със Запада. И всяко съпротивление на властта, се е смятало като измяна, предателство, неизпълнение, саботаж и за какво ли не са обвинявали хората. Може ли - детето расте - да му оставят – 300 грама хляб (говоря вече за градовете Комрат, Кишинев). На децата са давали 300 грама хляб, а на майките, които кърмели и на тези, които са пенсионери – 250 грама. И само на работниците, който произвеждат нещо, давали по 450 грама хляб. Естествено този работник ще отслабне и няма да може да върви. Специално от моя край, от Вали Пержа, от Димитровка, много родители просто си завеждат децата в големите градове, до където стигнат, ги оставят, и пишат една бележка: „Не искам детето ми да умре пред очите. Просто - правете с него, каквото искате”... За това има много документи.
Коста Чакъров (бел.ред. режисьор, автор на документални филми за глада в Бесарабия) също намери документи. Например в един документ от град Измаил (до Киев, в Украйна) пишат: две сестри, възрастни, по на 30 - 40 години, изяли майка си. Започва дело в съда, и те представят на съда бележка - майка им умира от глад, и пише завещание: „Аз, ако умра, много моля, да се изхраните, да оживеете”. Това е такава трагедия, която въобще трудно можем да си представим днес.
Фокус:Разговаряли ли сте с очевидци на събитията?
Анна Малешкова:Баща ми е жив, 80-годишен.
Фокус:И какво казват очевидците?
Анна Малешкова:Какво казват – престаравания, донякъде и геноцид е имало... Непокорните българи... Но аз още веднъж повтарям, че е имало едни бригади от нехранимайковци, които просто издевателстваха над хората. Не трябва да се приписва, че всички са били такива. Просто две години подред – неурожайни, две години няма капка дъжд. Василий Биков е минавал през нашите места в 1944 година; той казва за Молдова и Украйна: „Във всяка къща има крава, има мляко, има яйца. Хората живеят чудесно”. Когато през 1946 година, лятото, пак се връща през нашите места, заминава за Русия, той пише покъртителни спомени: „Земята е изгоряла. Никъде не се вижда и тревичка. Народ край вратичките, отекли, умрели, трупове на възрастни и деца”... А идва още и зимата на 1947 година. Аз имам брат умрял в 1947 година, от глад. Просто не можаха да го спасят. Аз съм най-голяма в нашето семейство от всички седем-осем деца. Мен ме спасиха в съседния дом, заедно с ленинградските деца. Бяха събрани децата насреща в една къща, бяха накачени на закачалки, минаваше една лелка, даваше на всяко дете по една лъжичка. Това въобще не може да се забрави. Бяхме постоянно гладни, три години. Моята памет това няма да го забрави никога. Пък и баща ми сега като някой от внуците му и правнуците каже, че хлябът не е хубав, и той почва да плаче и казва: „Няма лош хляб. Той или го има, или го няма”.
Фокус:Какво е най-силното Ви впечатление за тези събития? Защо не са популярни сред историческата общност и въобще в обществото, като цяло?
Анна Малешкова:В обществото като цяло народът гледаше да забрави, но популярни са в нашия край. В нашия край специално са популярни. Но не са популярни сред властите.
Фокус:И сега ли е така?
Анна Малешкова:Сега не, не. Преди години най-напред написа Аджубей, зетът на Брежнев, за глада една плаха статия. После - имаме един учен - Волков, за който аз подозирам, че е от нашия край, защото и той писа за глада. Сега много книги излязоха за глада. Специално в моя край - ето тази книга за Баурчи излезе, но това са самиздат. Сами хората пишат, но такива огромни трудове за глада - сега започват. Просто - архивите бяха затворени, но има още затворени архиви. Аз се опитах да вляза миналата година в един малък архив в Чадър-Лунга, питаха - ти коя си, що си, представям документи, аз съм била журналистка във вестник „Знаме”, и ми казаха: „Сега я няма завеждащ отдела, сега туй, сега друго...”. Има още архиви, които хората се страхуват да ги разкрият, защото са живи потомците на тези, които правиха големите поразии. А поразии имаше.
Фокус:На какво се дължи това, от какво ги е страх?
Анна Малешкова:Винаги грамотният, будният човек, е бил унищожаван. Или Сибир, или Караганда, по-далеч даже, в Салехард, Курганска област, Казахстан, Актюбинск, покрайнините... През 1948 година всички по-будни, които знаеха много, бяха прибрани.
Фокус:Казахте, че хората се опитваха да го забравят. На какво се дължи това, на някакви политически причини или по-скоро е нормално, когато на човек му се случи нещо лошо, да се опитва да го забрави?
Анна Малешкова:Страх, страх. Но в семействата не се забравя. Как ще го забравя - аз не мога да го забравя; и аз имам трима внуци, аз го предавам това. Аз нямах и три години, аз помня глада. Баща ми - как ще го забрави? Няма да го забрави. Сега имам леля, която е на 80 години, и тя лятото, като си ходихме, ми се изповядва. Минавали от съседното село Димитровка (то е гагаузко село), и тя лежала на улицата край пътя, вече легнала, няма сила. Някакво семейство - носели торби, и извадили два кочана царевица и казали: „Иди го дай на вашите”. Два кочана царевица! И леля ми сега ми разправя (тя вече ослепя, стара е) и казва: ”Аз трябва да се изповядам, аз не отидох да ги дам на баща ми да ги разпредели”. С брат си и сестра си изяли тези царевици, не дали на майка си и на баща си. Това е ужасно. Аз съм тръгнала на училище 1952 - 1953 година в подготвителен клас. Никога няма да забравя – като тръгнахме на училище в голямото междучасие - 100 грама кюфте. И сега мина ли някъде, замирише ли ми на кюфте, на мен ми се струва че по-вкусно и по-полезно няма. Кюфте, това е. Сто грама кюфте на ученици за цял ден.
Фокус:Какви са дългосрочните последици от тези събития?
Анна Малешкова:Дългосрочните последици – срив, нулев прираст на населението... Моят брат от 1947 година, от неговия набор са трима или четирима души (говоря за моето село). По републиката - срив – повече умрели, отколкото са се родили. Аз някъде четох, че след войната и след този глад, който е минал най-вече по нашите места, с пълна сила, чак в 1973 - 1974 се изравнява прирастът. Едно - че нямаше мъже в Централна Русия, просто нямаше мъже. Само в Кагул, Бендер, Кишинев – 11 000 случая след глада на заболяване от дистрофия, атрофия и отичания. В Чемешлийски район, където е населено с българи, Комратски район - има 7000 души, болни от годините на глада. В Комратски район отделно вече 1949 година съобщават за 3445 души. През 1952 - 1953 година имаше много смърт. Прирастът беше отрицателен. Вие сте млади, не знаете, дано никога да не го изпитате това.
Аз бих искала да завърша с това, че ние бяхме 6 - 7 внуци на моята баба Артенца и бяхме много гладни, постоянно. Веднъж, вече 1948 - 1949 година, изпекоха един самун хляба и отряза такива тънки филийки, просто прозрачни. И моят братовчед, Стефан Куртев, който сега е дипломат, като взе да плаче: „Отрежи ми хубав хляб. Не ща такъв тънък хляб”... Гладни деца. Баба ми се обръща към иконата, към Света Богородица, и казва: „Боже, Пресвета Божа майка, дай ми дни да доживея да нахраня поне един път тези деца, както трябва!”.
Ала ЖЕЛЕЗКОВА
Агенция “Фокус” припомня:
Анна Дмитриевна Малешкова е бесарабска българка. Родена е на 7 ноември 1943 г. в с. Валя Пержей, Молдова. Завършва Тирасполския педагогически институт “Тарас Г. Шевченко”. Работила в различни периодични издания в Молдова. От 1971 г. живее в Сливен, където развива културна и писателска дейност. С брат си Никола Куртев пишат и издават романите “Да намериш разковничето” /1998, Ямбол/, “Смехът на дявола” /2000, Сливен/. С Димитър Димов и Никола Куртев издава на български език историята на родното село – “Валя Пержей” /1998, издателство “Родно слово”, Кишинев/. В съавторство с Никола Куртев публикува исторически календар-справочник “На този ден в Бесарабия”. Участва в много научни конференции, свързани с духовното и материалното наследство на българите от Бесарабия /Молдова и Украйна/. Печата свои творби в руския и българския печат.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
