"Через сколько Европу ждёт крах?
- Очень недолго, я думаю, сейчас это всё быстрее пойдёт, потому что некому поддерживать, от 3-х до 4-х лет. Не люблю предсказывать, потому что могут вмешаться какие-то новые компоненты, но если тенденция сохранится, то года четыре. Как можно наприсоединять к себе какую-ту Болгарию и т.д.? Это даже смешно. Это ж люди, которые ничего не производят, которые могут только продавать свою территорию, продали вон англичанам весь Солнечный Бряг, и всё равно ничего не помогает. А эти люди должны ведь что-то есть, они должны как-то конкурировать, а им нечем конкурировать… Ну и всё, остаётся их тупо кормить. Как мы в своё время кормили, чтобы они не сдвинулись на Запад. И вся эта мультинациональность, межэтническое равенство ведёт к взрывам, потому что люди слишком недалеко ушли от обезьян."
Уважаеми г-н Савелиев, не знам на какво разстояние от маймуните се намирате Вие, но независимо от "обезянската" Ви логика, моите сънародници далеч не са "обезяни", а исторически доказали човечността си европейци. Дразните се от нас, именно защото сме опровержение на Вашата "теория" (въпреки дългогодишните опити на съветската власт насилствено да ни наложи "обезянските" нрави).
петък, 23 септември 2011 г.
неделя, 1 май 2011 г.
Васил Маринов, краевед: Има исторически данни, че хан Тервел пръв е приел християнството
focus-news.net
Има данни, че хан Тервел е първият български владетел, който приема християнството. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” краеведът от Мадара Васил Маринов. По думите на краеведа, в българската историография обаче този въпрос все още е дискусионен. Във връзка с освещаването на православния храм в село Мадара „Св. Св. Георги Победоносец и Тревелий”, Васил Маринов каза, че основното предложение е било за Св. Георги, защото до научното откриване на Мадарския конник от Феликс Каниц, местното население е възприемало Мадарския конник като паметник на Св. Георги Победоносец. „И българското, и турското население от околните селища през пролетта са идвали тук и са отдавали почести на този герой. Тогава фактически възниква идеята за събор в Мадара. След това има и други научни доказателства, че паметникът е на хан Тервел, а напоследък все повече се възприема идеята, че това е паметник на самия създател на българската държава хан Аспарух”, добави краеведът. Той посочи, че е проблем на църковната история това, че нито една православна църква до този момент не е носела името на хан Тервел. „През 715 г. хан Тервел със своята армия се отзовава по молба на константинополския император Юстиниан да помогне на Византия за отблъскване на арабите, обсадили града. Действително, хан Тервел има голям принос за това, че арабите не са напреднали към Балканския полуостров и Централна Европа”, припомни Маринов. Освен това трябва да се знае, че хан Тервел е вторият владетел, син на хан Аспарух и с него се свързват много събития относно издигането, утвърждаването и укрепването на българската държава. „Може би и затова именно се лансираше идеята, че хан Тервел е изобразен върху мадарските скали”, каза още Васил Маринов. Той допълни, че хипотезата за хан Тервел е заменена от вероятното изобразяване на първия български владетел хан Аспарух върху мадарските скали.
Христина ДОБРЕВА
Има данни, че хан Тервел е първият български владетел, който приема християнството. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” краеведът от Мадара Васил Маринов. По думите на краеведа, в българската историография обаче този въпрос все още е дискусионен. Във връзка с освещаването на православния храм в село Мадара „Св. Св. Георги Победоносец и Тревелий”, Васил Маринов каза, че основното предложение е било за Св. Георги, защото до научното откриване на Мадарския конник от Феликс Каниц, местното население е възприемало Мадарския конник като паметник на Св. Георги Победоносец. „И българското, и турското население от околните селища през пролетта са идвали тук и са отдавали почести на този герой. Тогава фактически възниква идеята за събор в Мадара. След това има и други научни доказателства, че паметникът е на хан Тервел, а напоследък все повече се възприема идеята, че това е паметник на самия създател на българската държава хан Аспарух”, добави краеведът. Той посочи, че е проблем на църковната история това, че нито една православна църква до този момент не е носела името на хан Тервел. „През 715 г. хан Тервел със своята армия се отзовава по молба на константинополския император Юстиниан да помогне на Византия за отблъскване на арабите, обсадили града. Действително, хан Тервел има голям принос за това, че арабите не са напреднали към Балканския полуостров и Централна Европа”, припомни Маринов. Освен това трябва да се знае, че хан Тервел е вторият владетел, син на хан Аспарух и с него се свързват много събития относно издигането, утвърждаването и укрепването на българската държава. „Може би и затова именно се лансираше идеята, че хан Тервел е изобразен върху мадарските скали”, каза още Васил Маринов. Той допълни, че хипотезата за хан Тервел е заменена от вероятното изобразяване на първия български владетел хан Аспарух върху мадарските скали.
Христина ДОБРЕВА
четвъртък, 28 април 2011 г.
Атанас Димитров, сдружение „Сердика Сакра”: София е най-древният град сред европейските столици
focus-news.net
По повод честването на 1700 години от Сердикийския едикт на 30 Април 2011 г. Агенция „Фокус” разговаря с Атанас Димитров - председател на Сдружение „Сердика Сакра” и научен ръководител на триизмерната възстановка на София – на Антична Сердика.
Фокус: Г-н Димитров, защо избрахте Сердикийския едикт – една тема сравнително малко популярна извън специализираните среди като мото за възраждане на Стара Сердика?
Атанас Димитров: Този исторически факт поставя основите на християнска Европа. В III в. е дълбоката криза на Римската империя. В този етап от развитието на империята се случват много съдбоносни събития, които са свързани точно с историята на София. Тук по това време - 269 г. са Сердикийските войни. Император Гален спасява империята благодарение на подкрепата, която получава от Сердика.
В периода на т.нар. военни императори – 18 от императорите са тракийци, а двама от императорите са родени в София. Император Галерий е роден в Сердика, а император Константин Велики също е тясно свързан със съдбата на София – тогавашна Сердика, защото майка му Елена е родена в Сердика, а самият той е роден в Ниш, който също е наш град по това време – тракийски. Много по-късно този град става небългарски.
Събитията, които се случват тук, действително са съдбоносни, защото император Галерий тук преди 1700 години разрешава на практика със Сердикийския едикт на християните свободно да изповядват религията си и стават равноправни с другите култови деноминации в Римската империя. Ролята е изключителна, защото тя е приютила императорската резиденция. Тя е столица на средиземна Дакия. Тогава империята се е деляла на провинции, които непрекъснато са си сменяли имената. След като се е казвала Мизия, впоследствие я прекръщават на Дакия. Те си сменят няколко пъти имената, но въпреки това Сердика като изключително значим духовен център става столица на Римската империя и на Дакия по-конкретно.
В момента с 50-те европейски столици, които са на европейския континент – Сердика, т.е. София е най-древният град – безусловен доайен сред европейските столици. По-стар град от София няма. Тя има 10 хил. години непрекъсната история. Това е известен исторически факт, но това е малко известно в нашите учебници по история. Това съвсем умишлено се правило много дълго време, за да не знаем какви сме и колко сме велики.
Фокус: Какви са историческите последици от Сердикийския едикт за християнската общност?
Атанас Димитров: Той има съдбоносно значение. С издаването на този едикт започва един процес на утвърждаване на Християнството. Две години по-късно е написано едно писмо в Милано – до племенника на Галерий, който се е казвал Максимин II Дая, който е изпратен от Галерий да управлява Египет и също е трак. И тъй като Галерий умира в IV век през 311 г. и малко преди това издава едикта. Той е тежко болен и може би поради тази болест той решава, че трябва да погледне с друго око на християнската религия и да издаде такъв акт, с който разрешава на християните да бъдат равноправни и свободно да изповядват религията си. В Милано неговият наследник – император Лициний Август, който наследява Галерий, в Милано, когато се среща с Константин Велики, който управлява Западната част на Римската империя. Тогава те пишат едно писмо – така да се каже „дружелюбно” до Максимин II, който му напомня – „твоят чичо каза, че християните няма да бъдат гонени вече”, а той продължава всеки път да ги гони. По тази причина те му пишат писмо, което впоследствие влиза в историята като едикт, но това не е едикт, а просто писмо, което напомня за Сердикийския едикт. Влиянието на Сердика за християнството е огромно, защото първите епископи и голяма част от римските папи всъщност произхождат от тук. Свети Атанасий – първият епископ на Александрия е служил тук в нашата църква „Света София”, която и до ден днешен си е действаща. Тя всъщност е най-старата действаща християнска църква в света.
Фокус: Как може да се попълни фрагментарният характер на знанията, който софиянци имат за Сердика?
Атанас Димитров: Трябва да се подкрепи неформалното движение, което има в момента, за препрочитане на нашата история и за формиране на едно ново отношение за преподреждане на приоритетите в нашата история. Това, което ние учим, е буквално невярно, да не кажа и злонамерено. На нас се опитват да ни втълпят, че ние сме нищожни и може и без нас. Всъщност ние сме може би най-древната човешка цивилизация – тракийската. И това се прави съвсем умишлено.
Фокус: Какви са идеите за Стара Сердика на гражданското сдружение?
Атанас Димитров: Предвидена е програма по повод годишнината. На 17 септември, ако е рекъл Господ, ще има и паметник на Средикийския едикт. Предвидени са няколко основни неща. Най-важното е отбелязването на самия 30 април с тържествена литургия, ще има специална пресконференция и сесия на Столичния общински съвет, на която ще се отбележи 1700-годишният юбилей. През цялата 2011 г. са предвидени различни мероприятия, тъй като годината е обявена за година на Средикийския едикт. Предвидени са много събития – концерти, мероприятия, кръгла маса и научна конференция в течението на тази година. Ще бъде издадена марка, която ще бъде валидирана в Министерство на транспорта и съобщенията от министъра и от столичния кмет – Йорданка Фандъкова. Марката вече е готова и само трябва да бъде валидирана. През май месец ще има научна сесия, кръгла маса, ноември месец ще има научна конференция на тази тема – това съвпада и с годишнината от световния конгрес по Византология. Изготвя се един триизмерен модел възстановка на София, който ще се превърне впоследствие във виртуален план на града, който ще може да бъда ползван от музеи. Тази възстановка е частично готова, но основните 20-30 сгради на този град от античността са готови.
Фокус: Как би трябвало да изглежда Сердика, експонирана в днешна съвременна София?
Атанас Димитров: Може да се покаже онова, което е под краката ни. Под съвременна София лежи един античен град, който може да бъде показан на туристите и това да се превърне в едно много доходно перо за бюджета на съвременните софиянци. По този въпрос трябва да има обсъждане, защото трябва да участват и специалисти, архитекти, археолози. Имаме едно богатство - над 60 хил. тракийски могили и 40% от тях не са разкопани. По-голямата част стоят непипнати. Така че под краката си имаме едно несметно богатство, което трябва да покажем. Необходимо е да се отделят средства, за да се изучат и да се покажат всичките тези богатства и да бъдат включени в експозициите, за да знаят хората в какъв град живеят, а и туристите да виждат и да се учат.
Фокус: Кои са местата, където може да се види най-пълно старият град?
Атанас Димитров: В момента това, което откриха и разкопаха пред ЦУМ, е поредното доказателство, че под краката ни има един античен град, който може да се открие в подлеза пред Министерски съвет, под Президентството – в тази сграда най-вероятно се е провел и Сердикийският събор през 343 г. Това е вторият Вселенски събор, но на този събор са изработени 20-те канона на Християнската църква. Това е уставът на църквата, който е изработен тук. Също тук през 343 г. става и разривът между двете църкви – Източната и Западната.
Фокус: Наскоро се проведе Римски съботник за почистването на Западната порта на Сердика – какво може да се предприеме за това място, което въпреки чистенето е в окаяно състояние?
Атанас Димитров: Нашата идея беше да я реконструираме напълно и да я издигнем белокаменна, каквато е била навремето. Тя е била издигната не само от камък, а е имало през четири реда камък - четири реда тухли. Тя е била бяло-червена и много красива. Идеята ни беше да я възстановим. Архитектите обаче не дават и дума да се чуе за това, въпреки че Акрополът е почти напълно възстановен сега в съвременността. Италианците са си държали барута там и той е бил взривен и половината е бил унищожен, но те го възстановиха, а ние тук не си възстановяваме. Тази идея беше далеч по-смела, отколкото само да се чисти. Ние искаме Западната порта да бъде възстановена и издигната от камък такава, каквато е била. Ние имаме възстановка. Стената е била четири метра дебела, а кулите са възстановка на проф. Стефан Бояджиев. София се изследва от 80 години. В нейното изследване участват акад. Богдан Филов, проф. Сава Бобчев, проф. Магдалина Станчева. Поредица от видни български учени са се занимавал и има натрупани много материали за нашия град. Те трябва да бъдат популяризирани и да станат известни на хората.
Красимира ГЕОРГИЕВА
По повод честването на 1700 години от Сердикийския едикт на 30 Април 2011 г. Агенция „Фокус” разговаря с Атанас Димитров - председател на Сдружение „Сердика Сакра” и научен ръководител на триизмерната възстановка на София – на Антична Сердика.
Фокус: Г-н Димитров, защо избрахте Сердикийския едикт – една тема сравнително малко популярна извън специализираните среди като мото за възраждане на Стара Сердика?
Атанас Димитров: Този исторически факт поставя основите на християнска Европа. В III в. е дълбоката криза на Римската империя. В този етап от развитието на империята се случват много съдбоносни събития, които са свързани точно с историята на София. Тук по това време - 269 г. са Сердикийските войни. Император Гален спасява империята благодарение на подкрепата, която получава от Сердика.
В периода на т.нар. военни императори – 18 от императорите са тракийци, а двама от императорите са родени в София. Император Галерий е роден в Сердика, а император Константин Велики също е тясно свързан със съдбата на София – тогавашна Сердика, защото майка му Елена е родена в Сердика, а самият той е роден в Ниш, който също е наш град по това време – тракийски. Много по-късно този град става небългарски.
Събитията, които се случват тук, действително са съдбоносни, защото император Галерий тук преди 1700 години разрешава на практика със Сердикийския едикт на християните свободно да изповядват религията си и стават равноправни с другите култови деноминации в Римската империя. Ролята е изключителна, защото тя е приютила императорската резиденция. Тя е столица на средиземна Дакия. Тогава империята се е деляла на провинции, които непрекъснато са си сменяли имената. След като се е казвала Мизия, впоследствие я прекръщават на Дакия. Те си сменят няколко пъти имената, но въпреки това Сердика като изключително значим духовен център става столица на Римската империя и на Дакия по-конкретно.
В момента с 50-те европейски столици, които са на европейския континент – Сердика, т.е. София е най-древният град – безусловен доайен сред европейските столици. По-стар град от София няма. Тя има 10 хил. години непрекъсната история. Това е известен исторически факт, но това е малко известно в нашите учебници по история. Това съвсем умишлено се правило много дълго време, за да не знаем какви сме и колко сме велики.
Фокус: Какви са историческите последици от Сердикийския едикт за християнската общност?
Атанас Димитров: Той има съдбоносно значение. С издаването на този едикт започва един процес на утвърждаване на Християнството. Две години по-късно е написано едно писмо в Милано – до племенника на Галерий, който се е казвал Максимин II Дая, който е изпратен от Галерий да управлява Египет и също е трак. И тъй като Галерий умира в IV век през 311 г. и малко преди това издава едикта. Той е тежко болен и може би поради тази болест той решава, че трябва да погледне с друго око на християнската религия и да издаде такъв акт, с който разрешава на християните да бъдат равноправни и свободно да изповядват религията си. В Милано неговият наследник – император Лициний Август, който наследява Галерий, в Милано, когато се среща с Константин Велики, който управлява Западната част на Римската империя. Тогава те пишат едно писмо – така да се каже „дружелюбно” до Максимин II, който му напомня – „твоят чичо каза, че християните няма да бъдат гонени вече”, а той продължава всеки път да ги гони. По тази причина те му пишат писмо, което впоследствие влиза в историята като едикт, но това не е едикт, а просто писмо, което напомня за Сердикийския едикт. Влиянието на Сердика за християнството е огромно, защото първите епископи и голяма част от римските папи всъщност произхождат от тук. Свети Атанасий – първият епископ на Александрия е служил тук в нашата църква „Света София”, която и до ден днешен си е действаща. Тя всъщност е най-старата действаща християнска църква в света.
Фокус: Как може да се попълни фрагментарният характер на знанията, който софиянци имат за Сердика?
Атанас Димитров: Трябва да се подкрепи неформалното движение, което има в момента, за препрочитане на нашата история и за формиране на едно ново отношение за преподреждане на приоритетите в нашата история. Това, което ние учим, е буквално невярно, да не кажа и злонамерено. На нас се опитват да ни втълпят, че ние сме нищожни и може и без нас. Всъщност ние сме може би най-древната човешка цивилизация – тракийската. И това се прави съвсем умишлено.
Фокус: Какви са идеите за Стара Сердика на гражданското сдружение?
Атанас Димитров: Предвидена е програма по повод годишнината. На 17 септември, ако е рекъл Господ, ще има и паметник на Средикийския едикт. Предвидени са няколко основни неща. Най-важното е отбелязването на самия 30 април с тържествена литургия, ще има специална пресконференция и сесия на Столичния общински съвет, на която ще се отбележи 1700-годишният юбилей. През цялата 2011 г. са предвидени различни мероприятия, тъй като годината е обявена за година на Средикийския едикт. Предвидени са много събития – концерти, мероприятия, кръгла маса и научна конференция в течението на тази година. Ще бъде издадена марка, която ще бъде валидирана в Министерство на транспорта и съобщенията от министъра и от столичния кмет – Йорданка Фандъкова. Марката вече е готова и само трябва да бъде валидирана. През май месец ще има научна сесия, кръгла маса, ноември месец ще има научна конференция на тази тема – това съвпада и с годишнината от световния конгрес по Византология. Изготвя се един триизмерен модел възстановка на София, който ще се превърне впоследствие във виртуален план на града, който ще може да бъда ползван от музеи. Тази възстановка е частично готова, но основните 20-30 сгради на този град от античността са готови.
Фокус: Как би трябвало да изглежда Сердика, експонирана в днешна съвременна София?
Атанас Димитров: Може да се покаже онова, което е под краката ни. Под съвременна София лежи един античен град, който може да бъде показан на туристите и това да се превърне в едно много доходно перо за бюджета на съвременните софиянци. По този въпрос трябва да има обсъждане, защото трябва да участват и специалисти, архитекти, археолози. Имаме едно богатство - над 60 хил. тракийски могили и 40% от тях не са разкопани. По-голямата част стоят непипнати. Така че под краката си имаме едно несметно богатство, което трябва да покажем. Необходимо е да се отделят средства, за да се изучат и да се покажат всичките тези богатства и да бъдат включени в експозициите, за да знаят хората в какъв град живеят, а и туристите да виждат и да се учат.
Фокус: Кои са местата, където може да се види най-пълно старият град?
Атанас Димитров: В момента това, което откриха и разкопаха пред ЦУМ, е поредното доказателство, че под краката ни има един античен град, който може да се открие в подлеза пред Министерски съвет, под Президентството – в тази сграда най-вероятно се е провел и Сердикийският събор през 343 г. Това е вторият Вселенски събор, но на този събор са изработени 20-те канона на Християнската църква. Това е уставът на църквата, който е изработен тук. Също тук през 343 г. става и разривът между двете църкви – Източната и Западната.
Фокус: Наскоро се проведе Римски съботник за почистването на Западната порта на Сердика – какво може да се предприеме за това място, което въпреки чистенето е в окаяно състояние?
Атанас Димитров: Нашата идея беше да я реконструираме напълно и да я издигнем белокаменна, каквато е била навремето. Тя е била издигната не само от камък, а е имало през четири реда камък - четири реда тухли. Тя е била бяло-червена и много красива. Идеята ни беше да я възстановим. Архитектите обаче не дават и дума да се чуе за това, въпреки че Акрополът е почти напълно възстановен сега в съвременността. Италианците са си държали барута там и той е бил взривен и половината е бил унищожен, но те го възстановиха, а ние тук не си възстановяваме. Тази идея беше далеч по-смела, отколкото само да се чисти. Ние искаме Западната порта да бъде възстановена и издигната от камък такава, каквато е била. Ние имаме възстановка. Стената е била четири метра дебела, а кулите са възстановка на проф. Стефан Бояджиев. София се изследва от 80 години. В нейното изследване участват акад. Богдан Филов, проф. Сава Бобчев, проф. Магдалина Станчева. Поредица от видни български учени са се занимавал и има натрупани много материали за нашия град. Те трябва да бъдат популяризирани и да станат известни на хората.
Красимира ГЕОРГИЕВА
неделя, 27 февруари 2011 г.
Защо не се усмихваме?
actualno.com
Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя - в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?
Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото "Ад в рая" - все още):
- У нас липсва връзка между труд и заплащане - нашенецът пита "Колко ти плащат", а не "Колко изработваш". Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците - при това на черно - успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.
- Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.
- Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш".
- Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите - най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.
- Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса "Как си?" да отговаря "Горе-долу". Което, разбира се, е лъжа - все някой е горе, а друг - малко по-надолу.
- Нашенецът отговаря на въпроса "Какво правиш?" с "Нищо". Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?
- Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа "откъде накъде той ще е по-успял от мен" слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума "блог"), Митко Ганчев написа едно мнение, което - за съжаление! - не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия :)
- Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от "славното" минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.
- Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема "защо сме на това дередже" винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо - за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла - в настоящето.
- Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е "Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!"
- Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.
- Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че "и при тях има проблеми". Нашенецът отказва да разбере, че "техните" проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.
- Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше "Учи, мама, за да не работиш" (само се замислете над това пожелание!), сега се казва "Иди навън, за да успееш".
- Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото... когато има общество, което те кара да ги спазваш.
- Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път за какво ли не.
- Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните той прецаква най-много себе си.
- Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува - по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: "Какво ще кажат в Брюксел".
- В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти... само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.
- Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина - да отказваш да признаваш верни факти.
- Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.
- Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом - улица, квартал, град, държава.
- Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг - цар, генерал, пъдар...
- Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат "глупави" в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки, и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.
- Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.
- Нашенецът усеща, че "западняците" го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите "Ще им покажа аз на тях!" той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта "Аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни..."
- Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той винаги е готов да се оправдае с думите "Аз не съм като тях".
Този списък може да продължи още - предполагам, че приятелите от Facebook (Марковски е написал текста в резултат на дискусия в социалната мрежа, б.р.) ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите. Аз пиша, защото знам - там някъде, по света, има мои сънародници, които не са "такива". Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот. Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко - защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.
Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.
Да, знам, че много искам, но като си помисля - наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.
Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме - направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме - всеки по своя път, но и заедно, в "Интернет общество - България" да се радваме на живота. Защото - за разлика от Никола Вапцаров - аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите... а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни "минат".
Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу - както ни се струва, като гледаме нашето дередже. И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.
Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим - някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.
автор: Вени Марковски http://blog.veni.com/
Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя - в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?
Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото "Ад в рая" - все още):
- У нас липсва връзка между труд и заплащане - нашенецът пита "Колко ти плащат", а не "Колко изработваш". Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците - при това на черно - успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.
- Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.
- Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви - дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка "Много се усмихваш".
- Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите - най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.
- Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса "Как си?" да отговаря "Горе-долу". Което, разбира се, е лъжа - все някой е горе, а друг - малко по-надолу.
- Нашенецът отговаря на въпроса "Какво правиш?" с "Нищо". Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?
- Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа "откъде накъде той ще е по-успял от мен" слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума "блог"), Митко Ганчев написа едно мнение, което - за съжаление! - не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия :)
- Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от "славното" минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.
- Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема "защо сме на това дередже" винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо - за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла - в настоящето.
- Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е "Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!"
- Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.
- Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че "и при тях има проблеми". Нашенецът отказва да разбере, че "техните" проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.
- Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше "Учи, мама, за да не работиш" (само се замислете над това пожелание!), сега се казва "Иди навън, за да успееш".
- Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото... когато има общество, което те кара да ги спазваш.
- Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път за какво ли не.
- Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните той прецаква най-много себе си.
- Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува - по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: "Какво ще кажат в Брюксел".
- В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти... само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.
- Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина - да отказваш да признаваш верни факти.
- Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.
- Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом - улица, квартал, град, държава.
- Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг - цар, генерал, пъдар...
- Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат "глупави" в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки, и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.
- Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.
- Нашенецът усеща, че "западняците" го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите "Ще им покажа аз на тях!" той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта "Аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни..."
- Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той винаги е готов да се оправдае с думите "Аз не съм като тях".
Този списък може да продължи още - предполагам, че приятелите от Facebook (Марковски е написал текста в резултат на дискусия в социалната мрежа, б.р.) ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите. Аз пиша, защото знам - там някъде, по света, има мои сънародници, които не са "такива". Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот. Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко - защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.
Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.
Да, знам, че много искам, но като си помисля - наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.
Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме - направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме - всеки по своя път, но и заедно, в "Интернет общество - България" да се радваме на живота. Защото - за разлика от Никола Вапцаров - аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите... а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни "минат".
Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу - както ни се струва, като гледаме нашето дередже. И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.
Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим - някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.
автор: Вени Марковски http://blog.veni.com/
сряда, 16 февруари 2011 г.
Едвин Сугарев: Ще бият хората около Борисов, докато не го принудят да се пазари
ekipnews.com
"Ще удрят неговите хора поединично докато накрая не му остане никакъв шанс на Бойко Борисов освен да се споразумява с удрящите. Това може би е най-лошото, което може да му се случи и най-неефективният жест, какъвто би могъл да направи", казва Едвин Сугарев в интервю за ТВ "Европа". Според него зад атаката срещу правителството стоят руските интереси в България.
- Имаме трети ясен кандидат за президент и това е Надежда Нейнски, която ще бъде по всяка вероятност кандидат на сините. Освен това имаме Волен Сидеров, който първи в нашето студио призна, че той ще бъде кандидатът на „Атака” и Алексей Петров – трима кандидати, какво се очаква?
- Според мен нито един от тримата няма шанс да стане президент на България. Специално със случая с Надежда Нейнски има едно комплициращо обстоятелство и то е, че всъщност тя беше ябълката на раздора между СДС и тези хора, които се отделиха като Демократи за силна България, бяха разменени много остри реплики между нея и Иван Костов и сегашното съгласие да бъде тя общият кандидат на Синята коалиция може би звучи добре погледнато отстрани, но някой трябва да обясни защо се е променило отношението към нея и с какво се е променила самата тя в тези години.
Иначе това участие по-скоро е бонус за някакви бъдещи позиции евентуално при парламентарните избори или нещо подобно, така че аз не виждам кой знае какъв смисъл. За Алексей Петров няма какво да говорим...първо идеята, че той може да се кандидатира реално за президент и че всички гледат сериозно на това, говори само за факта, че България се е превърнала до голяма степен в държава на мафията. Що се отнася до Волен Сидеров, тази кандидатура, според мен, може да се окаже ябълката на раздора в управляващото мнозинство, защото всъщност на гласовете на „Атака” се крепи мнозинството, което имат в момента от ГЕРБ и ако Волен Сидеров бъде засегнат, това мнозинство може да се поразпадне.
- Впрочем той отрече и каза, че ще разчита на една честна кампания и без удари под кръста и каквото - такова да е.
- Може и така да е и всъщност тази кандидатура да изиграе положителната роля да обере негативните удари за сметка на дълго бавената кандидатура на ГЕРБ. Мисля, че те ще я бавят до последния момент на самата регистрация. Не трябва все пак да не се забравя едно друго обстоятелство – при такава зависимост на мнозинството, по-малката парламентарна група и партията-патерица, така да се каже, в едно такова управление да поиска буквално всичко. Нека си спомним как се развиха нещата при правителството на Филип Димитров, когато ситуацията беше идентична.
- Спомням си и времето на НДСВ, когато "Новото време" „изигра” едни карти.
- Точно така, "Новото време" продаде гласовете си. Може би това е и сметката на Волен - той да постои известно време като кандидатура, която обира ударите и след това да се оттегли в името на единната кандидатура, което също е възможен вариант, но срещу определени услуги.
- А посред вас коя би била печелившата кандидатура на ГЕРБ? Дали те ще спечелят на всяка цена без значение кой ще е кандидатът или те трябва да издигнат една силна и разпознаваема кандидатура?
- Всички усилия, които се хвърлят, са от страна на мафията, от страна на т.нар. политическа опозиция, която застава под знамето на мафията и работи единствено с техни компромати, доверява им се на 100 процента. Всички усилия, които са свързани с поддържането на руските интереси в България, имам предвид, разбира се, псевдопрезидента Георги Първанов, всички те се стремят към едно – да създадат ситуация, в която да не е възможно ГЕРБ лесно да спечели президентските избори и да се наложи да се кандидатира самият Бойко Борисов като една безспорна рейтингова фигура в тази партия. Тоест да го пуснат по пистата на президентските избори с надеждата, че по този начин ГЕРБ, като една лидерска партия, ще се разпадне и той наистина ще се разпадне ГЕРБ, ако Бойко Борисов се дръпне настрани в цялата тази история.
И това би осигурило на следващите парламентарни избори ситуация, в която да се реставрира управлението на Тройната коалиция, може би, с различен състав, примерно ГЕРБ да се окаже на мястото на НДСВ. Това, мисля че, е таргета, който се търси. Разбира се, другото, което се търси, е отслабване по принцип на електоралната способност на тази партия, електоралният й потенциал, дестабилизация на правителството с цел по някакъв начин Бойко Борисов да бъде обязден и да бъде принуден да се вслуша в това, което искат всички от него, а те искат едно – да се финализират руските енергийни проекти в България. Заради това са всичките флашки, яневци, алексейпетровци и подобни субекти.
- Доколко Алексей Петров ни прилича на кандидатурата на Богомил Бонев в едни по-предишни избори?
- Богомил Бонев беше все пак, в сравнение с него, относително приличен човек, въпреки връзките си с Майкъл Чорни и подобни и все пак, външно изглеждаше по-нормален и по-обичаен като кандидатура за едни президентски избори. Докато тука имаме налице една фигура, която дълги години е била посредник между мафията и структурите на държавата. Това е една изключително отблъскваща роля. И още нещо трябва да се каже – ако примерно пък сравним Алексей Петров с Бойко Борисов, независимо какъв е произходът на самия Бойко Борисов, независимо доколко той самият е бил свързан с някакви такива съдружия, каквито му приписва най-вече мълвата, все пак Бойко Борисов има някаква харизма, някакъв ореол, той може да привлича хора, докато Алексей Петров може само да отблъсква поне нормалните хора. Около него се мотаят някакви политически тролове, но на тях това им е работа.
- Днес (15 януари) Мартин Димитров каза, че следващите парламентарни избори всъщност ще бъдат предсрочни и те „чукат” на вратата и, според него, ще бъдат веднага след местните и президентските.
- „Чукат” на вратата на неговото въображение, може би, но ако е така, редно е Синята коалиция много сериозно да се замисли за собственото си бъдеще, защото с този рейтинг, които имат в момента, нищо чудно да останат извън борда.
- Т.е. тях не ги устройва?
- Тях просто не ги устройва и не виждам кого устройват едни преждевременни парламентарни избори и има всъщност един единствен субект, когото го устройват и това е президентът, тъй като той ще назначи служебно правителство, което ще управлява в един период от 2-3 месеца, в които могат да се направят невероятни безобразия, включително и по отношение на зависимостите на България от Русия, включително по отношение на големите геостратегически цели на държавата, включително по отношение на това, да се превърнем в руски троянски кон в Европейския съюз.
- Може би на някого ще му прозвучи като дълбока конспирация, но всъщност има още една линия, по която върви напрежение – това е оставката на вътрешния министър и на вицепремиера Цветан Цветанов. Според вас, трябва ли наистина тази оставка да бъде поискана сега и да се случи и какви биха били евентуално плюсовете и минусите?
- Аз не виждам никакви плюсове за самите управляващи. Те могат само да загубят от всичко това. Плюсовете биха били за опозицията, преди всичко за БСП и за хората, които стоят зад тази опозиция, общо взето мрежовите структури на Държавна сигурност. Другите, които биха имали огромен интерес, това са структурите на организираната престъпност в България. Много странно за мен обаче е това, че в момента всички са толкова единодушни с искането на оставката именно на Цветанов. Някак си ми се струва недостойно и то политически недостойно хора с дясно мислене да застават зад компроматните претенции на един човек като Алексей Петров, защото всички обвинения се градят около неговите флашки. Това ми се вижда доста странно. И сега защо са се прицелили именно в Цветанов? Поради няколко причини. Първата е, че по този начин унищожават евентуалната кандидатура на ГЕРБ за президентските избори – той вече е неизползваем за тази цел. Втората е, че той е най-уязвим, тъй като стои на „най-горещия” стол в държавата. Третата причина е, че хората, които са на практика острието на тактиката, са хора от организираната престъпност, които естествено имат интерес да го премахнат, за да се премахне натискът върху тях, но вероятно и партиите, тъй като очевидно и някои от кранчетата, като от контрабандните канали, са попресъхнали и те искат да възстановят онова статукво, при което имаше чадър над тези канали и течаха доста пари в техните черни партийни каси. Това е печалната истина в този случай. Но ако бъде махнат, ако Бойко Борисов се поддаде на този натиск, той ще покаже слабост и това независимо от всякакви добри намерения, ще му скрои лоша шега. Естествено, всичко ще се прехвърли върху следващия вицепремиер, за когото много странно забравиха. За Дянков никой не се сеща в момента, а всички му искаха оставката преди това. Ще удрят неговите хора поединично, докато накрая не му остане никакъв шанс на Бойко Борисов освен да се споразумява с удрящите. Това може би е най-лошото, което може да му се случи и най-неефективният жест, какъвто би могъл да направи.
- Оставката на Цветан Цветанов беше поискана заради изтичането на информация, именно заради тези флашки и т.н. Редно ли беше този скандал да бъде откаран до Брюксел, при положение, че той е наш, вътрешнополитически?
- Докато определени хора имат подобни жестове, това ще се случва. Трябва да се направят две разграничения. Истина е, че в България много се подслушва, истина е, че се подслушва най-ефективно, че много малка част от тези записи стигат до съдебната зала и от тях има какъвто и да било ефект и истина е, че структурите на МВР и ДАНС текат. Това е едната страна на нещата. Другата страна на нещата е, че всъщност цялата държава беше хваната в един компроматен сценарий, всички много лесно се поддадоха на този компроматен сценарий, така че в момента това, което чувства обикновеният човек, че няколко гангстера и няколко продажни журналисти въртят държавата на пръстите си, а това е ситуация с много тежки последствия, това би могло да означава в перспектива, че българинът ще свикне с мисълта, че справедливост изобщо няма и че трябва, иска или не иска, да живее по законите на джунглата и да гради моралната си мяра върху тях. Именно до това водят подобни компроматни ситуации и особено силната роля на медиите в тях – първо и второ, поддаването на съдебната система при подобен тип акции. Аз не мога да си обясня по никакъв начин реакцията на Апелативния съд при първата промяна на мярката за неотклонение на Алексей Петров, реакцията на Градския съд при последващата промяна и утвърждаването й сега от Апелативния съд. Да се твърди, че този човек не би могъл да въздейства върху свидетелите, значи просто да си затваряш очите. Да се казва, да речем, че няма доказателства за това, че е искал Цветанов примерно да убие Георги Петракиев и да се казва, че това обвинение е разколебано, защото Цветанов се бил сетил за него чак на шестия си разпит, значи откровено да лицемерничиш, защото човек би трябвало да се чуди как човек като Цветанов, когато е подал първите си жалби срещу Алексей Петров, е бил осъден за набедяване от прокуратурата на Филчев, лежал е месеци в ареста, през които са му хвърляли във въздуха апартамента, след това са стреляли по него...как изобщо е давал показания?! И когато се каже, че тези показания са разколебани и съдът с целия си авторитет застане зад тази теза, той просто работи на страната на престъпния свят. Съжалявам, че го казвам, има много честни съдии, които си вършат работата, но някак си, когато законът започне да се разминава с нравствената мяра и справедливостта, тази държава нещо куца и то в най-големите й дълбочини.
- Другият въпрос, който си задаваха всички, е бомбата. Всъщност, според вас тази бомба какво беше, какво се случи? Има ли някаква интрига, загадка или...?
- Единствената интрига е доколко глупав е Алексей Петров. Защото, извинявайте, да гръмне такава бомба точно в деня, в който се навършва една година от неговото арестуване, да се случи пък също така и в деня, в който пристигат еврокомисари, които между впрочем следят за изпълнение на това, дали изпълнението на мерките за сигурност от страна на България във връзка с приемането в Шенген са факт, така че тази бомба не е срещу вестника, тя е бомба срещу интересите на България, а това просто не виждам как ще се случи случайно. Не виждам как ще бъде съвпадение на обстоятелствата и не виждам кой би се хванал на версията, че това е наказателна акция срещу вестник „Галерия”, защото била много скарана с правителството. Ако трябваше да правят наказателни акции, нещо, което аз ги посъветвах, но те очевидно не са го чули – трябваше просто да ги подведат под отговорност...
- За изнасяне на данни...
- За използване на данни, придобити със специални разузнавателни цели за средства, различни от тези на правосъдието и защитата на националната сигурност. Има такъв член в Наказателния кодекс, който много ясно го регламентира. Разбира се, това си е работа на правителството какво ще прави, но да се смята, че тези хора, които са там дори ако приемем, че Цветан Цветанов, както твърдят те, не е от най-умните, но чак толкова глупав да бъде, че да си вкара такъв автогол, просто няма как да стане.
- Сега върви една идея за промяна на закона във връзка с подслушванията – те да бъдат извън МВР и да бъдат на пряко подчинение на премиера. Това добър вариант ли е и въобще какво да се направи в тази посока, за да се спре тази търговия, разнасяне на флашки...?
- Законът може да бъде добър или лош, въпросът е доколко се спазва. Аз не смятам, че ако те бъдат на пряко подчинение на премиера, това много ще промени нещата. По-скоро това, което трябва да се направи – да има изискване и то да е законово регламентирано към това, съдът да проверява доколко тези искания за подслушване са законосъобразни и доколко примерно поводът, по който се искат, е сериозен и смислен. Защото май както стана ясно, цялата история с подслушването на генерал Ваньо Танов е свързана с един анонимен донос и то донос, за който самият оперативен работник, който го получил, пише, че трябва да се гледа на него с ниска степен на доверие. Въпреки това обаче подобно нещо е заведено. Премиерът обичайно, ако трябва да се занимава с такива неща, той просто няма да има време да се занимава с друго, ще трябва по цял ден да стои над бумагите за подслушване. Той просто подписва тези неща, без да ги гледа, същото става и с вътрешния министър в момента. По този начин се реагира, тъй като вътрешният министър е човекът, с чийто подпис се разрешава подслушването, той се доверява на своите служители и подписва стотина бумаги накуп рано сутрин, за да може след това да си свърши другата работа – това е истината с подслушването.
- Добре, как да го решим този въпрос?
- Първо трябва законово да се ограничат случаите, в които е допустимо да се прилага тази мярка, и второ, да се въведе по-стриктен съдебен контрол, според мен, съдиите трябва много да внимават, когато дават разрешение, а не да гледат формално на това и да разрешават абсолютно всяко поискано подслушване.
- След този анализ, който направихте, бихте ли се ангажирали с някаква прогноза, поне за вас, която да споделите...какво да очакваме – нова флашка, нова бомба или нещо от съвсем други измерения?
- Вероятно ще се очакват действия от подобен тип, които ескалират с времето и които вероятно ще стигнат своя пик непосредствено преди изборите. Ще очакваме и по-силови варианти от флашките, аз не бих се учудил, ако се случи да речем неуспешен атентат срещу Алексей Петров. Не бих искал да правя прогнози, но това е една възможна версия.
- Не е тайна за никого, че вие сте човек с десни разбирания, винаги сте от този периметър на сцената. Много хора биха се зачудили – какво става, сега Едвин Сугарев излиза и като че ли сякаш защитава много яростно правителството.
- О, не, аз не защитавам правителството. Аз към това правителство имам доста сериозни естетически възражения. Но когато става дума за това, каква ще бъде ориентацията на България, пак казвам, целият този натиск е свързан с руските интереси в България, не с нещо друго. А когато става дума за битка между официалните власти и мафията, човек трябва да вземе позиция, а не да си следва теснопартийните десни интереси, както правят, за съжаление, моите бивши приятели от Синята коалиция.
"Ще удрят неговите хора поединично докато накрая не му остане никакъв шанс на Бойко Борисов освен да се споразумява с удрящите. Това може би е най-лошото, което може да му се случи и най-неефективният жест, какъвто би могъл да направи", казва Едвин Сугарев в интервю за ТВ "Европа". Според него зад атаката срещу правителството стоят руските интереси в България.- Имаме трети ясен кандидат за президент и това е Надежда Нейнски, която ще бъде по всяка вероятност кандидат на сините. Освен това имаме Волен Сидеров, който първи в нашето студио призна, че той ще бъде кандидатът на „Атака” и Алексей Петров – трима кандидати, какво се очаква?
- Според мен нито един от тримата няма шанс да стане президент на България. Специално със случая с Надежда Нейнски има едно комплициращо обстоятелство и то е, че всъщност тя беше ябълката на раздора между СДС и тези хора, които се отделиха като Демократи за силна България, бяха разменени много остри реплики между нея и Иван Костов и сегашното съгласие да бъде тя общият кандидат на Синята коалиция може би звучи добре погледнато отстрани, но някой трябва да обясни защо се е променило отношението към нея и с какво се е променила самата тя в тези години.
Иначе това участие по-скоро е бонус за някакви бъдещи позиции евентуално при парламентарните избори или нещо подобно, така че аз не виждам кой знае какъв смисъл. За Алексей Петров няма какво да говорим...първо идеята, че той може да се кандидатира реално за президент и че всички гледат сериозно на това, говори само за факта, че България се е превърнала до голяма степен в държава на мафията. Що се отнася до Волен Сидеров, тази кандидатура, според мен, може да се окаже ябълката на раздора в управляващото мнозинство, защото всъщност на гласовете на „Атака” се крепи мнозинството, което имат в момента от ГЕРБ и ако Волен Сидеров бъде засегнат, това мнозинство може да се поразпадне.
- Впрочем той отрече и каза, че ще разчита на една честна кампания и без удари под кръста и каквото - такова да е.
- Може и така да е и всъщност тази кандидатура да изиграе положителната роля да обере негативните удари за сметка на дълго бавената кандидатура на ГЕРБ. Мисля, че те ще я бавят до последния момент на самата регистрация. Не трябва все пак да не се забравя едно друго обстоятелство – при такава зависимост на мнозинството, по-малката парламентарна група и партията-патерица, така да се каже, в едно такова управление да поиска буквално всичко. Нека си спомним как се развиха нещата при правителството на Филип Димитров, когато ситуацията беше идентична.
- Спомням си и времето на НДСВ, когато "Новото време" „изигра” едни карти.
- Точно така, "Новото време" продаде гласовете си. Може би това е и сметката на Волен - той да постои известно време като кандидатура, която обира ударите и след това да се оттегли в името на единната кандидатура, което също е възможен вариант, но срещу определени услуги.
- А посред вас коя би била печелившата кандидатура на ГЕРБ? Дали те ще спечелят на всяка цена без значение кой ще е кандидатът или те трябва да издигнат една силна и разпознаваема кандидатура?
- Всички усилия, които се хвърлят, са от страна на мафията, от страна на т.нар. политическа опозиция, която застава под знамето на мафията и работи единствено с техни компромати, доверява им се на 100 процента. Всички усилия, които са свързани с поддържането на руските интереси в България, имам предвид, разбира се, псевдопрезидента Георги Първанов, всички те се стремят към едно – да създадат ситуация, в която да не е възможно ГЕРБ лесно да спечели президентските избори и да се наложи да се кандидатира самият Бойко Борисов като една безспорна рейтингова фигура в тази партия. Тоест да го пуснат по пистата на президентските избори с надеждата, че по този начин ГЕРБ, като една лидерска партия, ще се разпадне и той наистина ще се разпадне ГЕРБ, ако Бойко Борисов се дръпне настрани в цялата тази история.
И това би осигурило на следващите парламентарни избори ситуация, в която да се реставрира управлението на Тройната коалиция, може би, с различен състав, примерно ГЕРБ да се окаже на мястото на НДСВ. Това, мисля че, е таргета, който се търси. Разбира се, другото, което се търси, е отслабване по принцип на електоралната способност на тази партия, електоралният й потенциал, дестабилизация на правителството с цел по някакъв начин Бойко Борисов да бъде обязден и да бъде принуден да се вслуша в това, което искат всички от него, а те искат едно – да се финализират руските енергийни проекти в България. Заради това са всичките флашки, яневци, алексейпетровци и подобни субекти.
- Доколко Алексей Петров ни прилича на кандидатурата на Богомил Бонев в едни по-предишни избори?
- Богомил Бонев беше все пак, в сравнение с него, относително приличен човек, въпреки връзките си с Майкъл Чорни и подобни и все пак, външно изглеждаше по-нормален и по-обичаен като кандидатура за едни президентски избори. Докато тука имаме налице една фигура, която дълги години е била посредник между мафията и структурите на държавата. Това е една изключително отблъскваща роля. И още нещо трябва да се каже – ако примерно пък сравним Алексей Петров с Бойко Борисов, независимо какъв е произходът на самия Бойко Борисов, независимо доколко той самият е бил свързан с някакви такива съдружия, каквито му приписва най-вече мълвата, все пак Бойко Борисов има някаква харизма, някакъв ореол, той може да привлича хора, докато Алексей Петров може само да отблъсква поне нормалните хора. Около него се мотаят някакви политически тролове, но на тях това им е работа.
- Днес (15 януари) Мартин Димитров каза, че следващите парламентарни избори всъщност ще бъдат предсрочни и те „чукат” на вратата и, според него, ще бъдат веднага след местните и президентските.
- „Чукат” на вратата на неговото въображение, може би, но ако е така, редно е Синята коалиция много сериозно да се замисли за собственото си бъдеще, защото с този рейтинг, които имат в момента, нищо чудно да останат извън борда.
- Т.е. тях не ги устройва?
- Тях просто не ги устройва и не виждам кого устройват едни преждевременни парламентарни избори и има всъщност един единствен субект, когото го устройват и това е президентът, тъй като той ще назначи служебно правителство, което ще управлява в един период от 2-3 месеца, в които могат да се направят невероятни безобразия, включително и по отношение на зависимостите на България от Русия, включително по отношение на големите геостратегически цели на държавата, включително по отношение на това, да се превърнем в руски троянски кон в Европейския съюз.
- Може би на някого ще му прозвучи като дълбока конспирация, но всъщност има още една линия, по която върви напрежение – това е оставката на вътрешния министър и на вицепремиера Цветан Цветанов. Според вас, трябва ли наистина тази оставка да бъде поискана сега и да се случи и какви биха били евентуално плюсовете и минусите?
- Аз не виждам никакви плюсове за самите управляващи. Те могат само да загубят от всичко това. Плюсовете биха били за опозицията, преди всичко за БСП и за хората, които стоят зад тази опозиция, общо взето мрежовите структури на Държавна сигурност. Другите, които биха имали огромен интерес, това са структурите на организираната престъпност в България. Много странно за мен обаче е това, че в момента всички са толкова единодушни с искането на оставката именно на Цветанов. Някак си ми се струва недостойно и то политически недостойно хора с дясно мислене да застават зад компроматните претенции на един човек като Алексей Петров, защото всички обвинения се градят около неговите флашки. Това ми се вижда доста странно. И сега защо са се прицелили именно в Цветанов? Поради няколко причини. Първата е, че по този начин унищожават евентуалната кандидатура на ГЕРБ за президентските избори – той вече е неизползваем за тази цел. Втората е, че той е най-уязвим, тъй като стои на „най-горещия” стол в държавата. Третата причина е, че хората, които са на практика острието на тактиката, са хора от организираната престъпност, които естествено имат интерес да го премахнат, за да се премахне натискът върху тях, но вероятно и партиите, тъй като очевидно и някои от кранчетата, като от контрабандните канали, са попресъхнали и те искат да възстановят онова статукво, при което имаше чадър над тези канали и течаха доста пари в техните черни партийни каси. Това е печалната истина в този случай. Но ако бъде махнат, ако Бойко Борисов се поддаде на този натиск, той ще покаже слабост и това независимо от всякакви добри намерения, ще му скрои лоша шега. Естествено, всичко ще се прехвърли върху следващия вицепремиер, за когото много странно забравиха. За Дянков никой не се сеща в момента, а всички му искаха оставката преди това. Ще удрят неговите хора поединично, докато накрая не му остане никакъв шанс на Бойко Борисов освен да се споразумява с удрящите. Това може би е най-лошото, което може да му се случи и най-неефективният жест, какъвто би могъл да направи.
- Оставката на Цветан Цветанов беше поискана заради изтичането на информация, именно заради тези флашки и т.н. Редно ли беше този скандал да бъде откаран до Брюксел, при положение, че той е наш, вътрешнополитически?
- Докато определени хора имат подобни жестове, това ще се случва. Трябва да се направят две разграничения. Истина е, че в България много се подслушва, истина е, че се подслушва най-ефективно, че много малка част от тези записи стигат до съдебната зала и от тях има какъвто и да било ефект и истина е, че структурите на МВР и ДАНС текат. Това е едната страна на нещата. Другата страна на нещата е, че всъщност цялата държава беше хваната в един компроматен сценарий, всички много лесно се поддадоха на този компроматен сценарий, така че в момента това, което чувства обикновеният човек, че няколко гангстера и няколко продажни журналисти въртят държавата на пръстите си, а това е ситуация с много тежки последствия, това би могло да означава в перспектива, че българинът ще свикне с мисълта, че справедливост изобщо няма и че трябва, иска или не иска, да живее по законите на джунглата и да гради моралната си мяра върху тях. Именно до това водят подобни компроматни ситуации и особено силната роля на медиите в тях – първо и второ, поддаването на съдебната система при подобен тип акции. Аз не мога да си обясня по никакъв начин реакцията на Апелативния съд при първата промяна на мярката за неотклонение на Алексей Петров, реакцията на Градския съд при последващата промяна и утвърждаването й сега от Апелативния съд. Да се твърди, че този човек не би могъл да въздейства върху свидетелите, значи просто да си затваряш очите. Да се казва, да речем, че няма доказателства за това, че е искал Цветанов примерно да убие Георги Петракиев и да се казва, че това обвинение е разколебано, защото Цветанов се бил сетил за него чак на шестия си разпит, значи откровено да лицемерничиш, защото човек би трябвало да се чуди как човек като Цветанов, когато е подал първите си жалби срещу Алексей Петров, е бил осъден за набедяване от прокуратурата на Филчев, лежал е месеци в ареста, през които са му хвърляли във въздуха апартамента, след това са стреляли по него...как изобщо е давал показания?! И когато се каже, че тези показания са разколебани и съдът с целия си авторитет застане зад тази теза, той просто работи на страната на престъпния свят. Съжалявам, че го казвам, има много честни съдии, които си вършат работата, но някак си, когато законът започне да се разминава с нравствената мяра и справедливостта, тази държава нещо куца и то в най-големите й дълбочини.
- Другият въпрос, който си задаваха всички, е бомбата. Всъщност, според вас тази бомба какво беше, какво се случи? Има ли някаква интрига, загадка или...?
- Единствената интрига е доколко глупав е Алексей Петров. Защото, извинявайте, да гръмне такава бомба точно в деня, в който се навършва една година от неговото арестуване, да се случи пък също така и в деня, в който пристигат еврокомисари, които между впрочем следят за изпълнение на това, дали изпълнението на мерките за сигурност от страна на България във връзка с приемането в Шенген са факт, така че тази бомба не е срещу вестника, тя е бомба срещу интересите на България, а това просто не виждам как ще се случи случайно. Не виждам как ще бъде съвпадение на обстоятелствата и не виждам кой би се хванал на версията, че това е наказателна акция срещу вестник „Галерия”, защото била много скарана с правителството. Ако трябваше да правят наказателни акции, нещо, което аз ги посъветвах, но те очевидно не са го чули – трябваше просто да ги подведат под отговорност...
- За изнасяне на данни...
- За използване на данни, придобити със специални разузнавателни цели за средства, различни от тези на правосъдието и защитата на националната сигурност. Има такъв член в Наказателния кодекс, който много ясно го регламентира. Разбира се, това си е работа на правителството какво ще прави, но да се смята, че тези хора, които са там дори ако приемем, че Цветан Цветанов, както твърдят те, не е от най-умните, но чак толкова глупав да бъде, че да си вкара такъв автогол, просто няма как да стане.
- Сега върви една идея за промяна на закона във връзка с подслушванията – те да бъдат извън МВР и да бъдат на пряко подчинение на премиера. Това добър вариант ли е и въобще какво да се направи в тази посока, за да се спре тази търговия, разнасяне на флашки...?
- Законът може да бъде добър или лош, въпросът е доколко се спазва. Аз не смятам, че ако те бъдат на пряко подчинение на премиера, това много ще промени нещата. По-скоро това, което трябва да се направи – да има изискване и то да е законово регламентирано към това, съдът да проверява доколко тези искания за подслушване са законосъобразни и доколко примерно поводът, по който се искат, е сериозен и смислен. Защото май както стана ясно, цялата история с подслушването на генерал Ваньо Танов е свързана с един анонимен донос и то донос, за който самият оперативен работник, който го получил, пише, че трябва да се гледа на него с ниска степен на доверие. Въпреки това обаче подобно нещо е заведено. Премиерът обичайно, ако трябва да се занимава с такива неща, той просто няма да има време да се занимава с друго, ще трябва по цял ден да стои над бумагите за подслушване. Той просто подписва тези неща, без да ги гледа, същото става и с вътрешния министър в момента. По този начин се реагира, тъй като вътрешният министър е човекът, с чийто подпис се разрешава подслушването, той се доверява на своите служители и подписва стотина бумаги накуп рано сутрин, за да може след това да си свърши другата работа – това е истината с подслушването.
- Добре, как да го решим този въпрос?
- Първо трябва законово да се ограничат случаите, в които е допустимо да се прилага тази мярка, и второ, да се въведе по-стриктен съдебен контрол, според мен, съдиите трябва много да внимават, когато дават разрешение, а не да гледат формално на това и да разрешават абсолютно всяко поискано подслушване.
- След този анализ, който направихте, бихте ли се ангажирали с някаква прогноза, поне за вас, която да споделите...какво да очакваме – нова флашка, нова бомба или нещо от съвсем други измерения?
- Вероятно ще се очакват действия от подобен тип, които ескалират с времето и които вероятно ще стигнат своя пик непосредствено преди изборите. Ще очакваме и по-силови варианти от флашките, аз не бих се учудил, ако се случи да речем неуспешен атентат срещу Алексей Петров. Не бих искал да правя прогнози, но това е една възможна версия.
- Не е тайна за никого, че вие сте човек с десни разбирания, винаги сте от този периметър на сцената. Много хора биха се зачудили – какво става, сега Едвин Сугарев излиза и като че ли сякаш защитава много яростно правителството.
- О, не, аз не защитавам правителството. Аз към това правителство имам доста сериозни естетически възражения. Но когато става дума за това, каква ще бъде ориентацията на България, пак казвам, целият този натиск е свързан с руските интереси в България, не с нещо друго. А когато става дума за битка между официалните власти и мафията, човек трябва да вземе позиция, а не да си следва теснопартийните десни интереси, както правят, за съжаление, моите бивши приятели от Синята коалиция.
неделя, 30 януари 2011 г.
Кой беше Стефан Гечев
vesti.bg
Стефан Гечев (1911-2000)
Значителна, но недооценена фигура в културния живот на България - така е представен Стефан Гечев в издадения през 1994 г. "Речник по нова българска литература". На 29 януари се навършиха 100 години от рождението на забележителния писател, преводач и драматург.
Роден е в Русе, учил в София, Париж и Атина. Работил в български дипломатически представителства в чужбина и преди, и след 1944 г.
Като редактор във в. "Стършел" през 1956 г. участва в създаването на Държавния сатиричен театър заедно с режисьора Стефан Сърчаджиев и поета Веселин Ханчев. След това е редактор в списанията "Пламък" и "Контакти".
През 1967 г. книгата му със стихове "Бележник", в която Стефан Гечев философски осмисля модерни европейски търсения, е посечена от официалните партийни критици, наречена е "отглас от съмнителни образци". Авторът е обвинен в "сюрреализъм и дадаизъм" и за дълги години е направо изгонен от литературния живот.
В продължение на 20 години той продължава да пише стихове и поеми, които има възможност да издаде едва след 1990 г.
Сред преводите му особено място заема поезията на Константинос Кавафис и на Георгиос Сеферис. Превел и съставил е книгите "Съвременна гръцка поезия", "Палатинска антология", "Антология на новата гръцка поезия", "Радостта да се живее" от Емил Зола, "Френски поети сюрреалисти" и др.
Гечев е направил първия превод на български език на любимата за поколения деца книга на Луис Карол "Алиса в огледалния свят".
Автор е на редица статии и есета, а под псевдонима Венцислав Диаватов е писал и криминални и приключенски романи: "Момичето и предателят", (в съавт. с К. Кюлюмов), "Човекът с табакерите", "Крадци на богородици" (в съавт. с М. Миланов), "Мостът".
След 1990 г. издава "Осъденият на Сеньора", (Разкази), "Въпроси" (Стихотворения в проза) "Виктория и нейните синове", "Човешкото приключение или мисли по повод сентенцията "Познай себе си". (Лъжефилософски роман), "Самобичуване" (Стихотворения, "Процес за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" (Драма), "Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман"
(Библиография - (slovo.bg)
Писателят Георги Данаилов казва: "Кой е Стефан Гечев? Големият непризнаван поет, забележителният преводач на гръцка и френска поезия, проникновеният есеист или драматурга, който посегна на евангелската тема. Или хумориста, или ерудита носителя на гръцкия "Златен кръст на почетния легион" или на френския "Кавалер на ордена за изкуство и култура"...
На неговото име в гръцкото посолство в София е отредена цяла зала, а Георги Чапкънов му е изваял прекрасен бюст...
Мога да изброявам още достойнства, но не ми дава мира, ако не спомена, че Стефан Гечев не е получил никакво отличие в родината си и не знам дали това е подтвърждение на библейската мъдрост или щастливо стечение на обстоятелствата, което още повече възвисява неговото благородство...
Да беше се задоволил само с подбора и превода на "Палатинската антология" пак трябваше да го засипят с почест..."
В Регионалната библиотека "Любен Каравелов" в Русе до 15 февруари подредена изложба, посветена на годишнината.
Стефан Гечев (1911-2000)Значителна, но недооценена фигура в културния живот на България - така е представен Стефан Гечев в издадения през 1994 г. "Речник по нова българска литература". На 29 януари се навършиха 100 години от рождението на забележителния писател, преводач и драматург.
Роден е в Русе, учил в София, Париж и Атина. Работил в български дипломатически представителства в чужбина и преди, и след 1944 г.
Като редактор във в. "Стършел" през 1956 г. участва в създаването на Държавния сатиричен театър заедно с режисьора Стефан Сърчаджиев и поета Веселин Ханчев. След това е редактор в списанията "Пламък" и "Контакти".
През 1967 г. книгата му със стихове "Бележник", в която Стефан Гечев философски осмисля модерни европейски търсения, е посечена от официалните партийни критици, наречена е "отглас от съмнителни образци". Авторът е обвинен в "сюрреализъм и дадаизъм" и за дълги години е направо изгонен от литературния живот.
В продължение на 20 години той продължава да пише стихове и поеми, които има възможност да издаде едва след 1990 г.
Сред преводите му особено място заема поезията на Константинос Кавафис и на Георгиос Сеферис. Превел и съставил е книгите "Съвременна гръцка поезия", "Палатинска антология", "Антология на новата гръцка поезия", "Радостта да се живее" от Емил Зола, "Френски поети сюрреалисти" и др.
Гечев е направил първия превод на български език на любимата за поколения деца книга на Луис Карол "Алиса в огледалния свят".
Автор е на редица статии и есета, а под псевдонима Венцислав Диаватов е писал и криминални и приключенски романи: "Момичето и предателят", (в съавт. с К. Кюлюмов), "Човекът с табакерите", "Крадци на богородици" (в съавт. с М. Миланов), "Мостът".
След 1990 г. издава "Осъденият на Сеньора", (Разкази), "Въпроси" (Стихотворения в проза) "Виктория и нейните синове", "Човешкото приключение или мисли по повод сентенцията "Познай себе си". (Лъжефилософски роман), "Самобичуване" (Стихотворения, "Процес за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" (Драма), "Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман"
(Библиография - (slovo.bg)
Писателят Георги Данаилов казва: "Кой е Стефан Гечев? Големият непризнаван поет, забележителният преводач на гръцка и френска поезия, проникновеният есеист или драматурга, който посегна на евангелската тема. Или хумориста, или ерудита носителя на гръцкия "Златен кръст на почетния легион" или на френския "Кавалер на ордена за изкуство и култура"...
На неговото име в гръцкото посолство в София е отредена цяла зала, а Георги Чапкънов му е изваял прекрасен бюст...
Мога да изброявам още достойнства, но не ми дава мира, ако не спомена, че Стефан Гечев не е получил никакво отличие в родината си и не знам дали това е подтвърждение на библейската мъдрост или щастливо стечение на обстоятелствата, което още повече възвисява неговото благородство...
Да беше се задоволил само с подбора и превода на "Палатинската антология" пак трябваше да го засипят с почест..."
В Регионалната библиотека "Любен Каравелов" в Русе до 15 февруари подредена изложба, посветена на годишнината.
неделя, 16 януари 2011 г.
Българо-турската граница и забравените южни покрайнини
16 януари 2011 | 14:17 | Агенция „Фокус”
Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени южни покрайнини, казват местните хора в Странджанско, които живеят на самата българо-турска граница. Българо-турската граница е дълга 259 километра. Започва от устието на р. Резовска, преминава по билото на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р. Тунджа и при Капитан Андреево достига р. Марица. България и Турция имат три гранични контролно-пропускателни пункта, като най-големият от тях е ГКПП Капитан Андреево – Капъкуле, откъдето е пътят за Одрин. Вторият е Лесово – Хамзабейли и най-малкият – Малко Търново – Дерекьой. През българо-турската граница преминават транзитните превози от Западна Европа за Близкия Изток, заради което тя често попада в новинарските емисии с опашките от ТИР-ове. Променящото се устие на р. Резовска пък е една от точките, по които заседава българо-турската смесена комисия. През годините се е родил и фолклорът, как в зависимост от коритото на реката, българо-турската граница може да се мести от Варна до Истанбул.
В последните месеци заради заявеното желание на България и Румъния да влязат в Шенгенското пространство, българо-турската граница попадна в европейските доклади с критики заради нелегалните емигранти. Прогнозите са, че притокът от нелегални емигранти ще се увеличи. Когато пък в село Кости, Община Царево, избухна взрив от заболяването шап по животните, се оказа, че липсата на телени преграждения по границата позволява свободното движение на животни, а с това расте и рискът от заразата. Заболяването шап в България досега обикновено е пренасяно от Турция, сочи практиката, тъй като изолираният вирус се среща по животните в Мала Азия. От НВМС препоръчаха общините и областните да се погрижат за възстановяването на откраднатите мрежи по българо-турската граница, за да спрат добитъка.
С годините са ликвидирани много от граничните поделения по българо-турската граница, като процесът се засилва особено след влизането на България в НАТО. За това как се е охранявала българо-турската граница, днес свидетелстват изоставените казарми, разбитите сгради на гранични войски, разкъртените складове и помещения, използвани от войската, старата и ръждясала техника, все още неопоскана от крадците на желязо, скромните паметници, най-често морени с плоча на загинали войници, затънали в храсти и трева, които са по-високи от тях. В последните години някогашните гранични зони се отварят и стават достъпни за исторически и археологически проучвания, но с изчезването на поминъка, изчезват и хората. Без хора не става нищо. В Странджанско са затворени всички цехове за работа, затворени са мините и рудниците, няма пътища, закрити са всички селски училища, ликвидирани са здравните пунктове. По морското крайбрежие залагат на туризъм и строителство, във вътрешността на планината обаче, се борят както могат. Как изглежда днес българо-турската граница, свидетелстват няколко истории от последните три години, по време на летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад”. Обходът на терен и пеша на различни обекти в района на българо-турската граница даде възможност за прекия досег с разрухата и обезлюдяването на този район.
В Звездец на пътя от Бургас за Малко Търново казармите и общежитията на военните са като декор от филм за най-бедните и пропаднали държави от Третия свят. В тях са се заселили цигани, които нямат преброяване. Сградите са разкъртени и разбити, площадът – също. Колите не спират в Звездец, хората ги е страх. На сградата на общината, с мръсна и разкъртена фасада, е каменната плоча с имената на Смъртната дружина на местните участници в Преображенското въстание през 1903 година. В най-силните години на Звездец, поделението е наброявало до 1200 войници от гранични войски, събрани от всички краища на България. Много от тях са били тук с жените и децата си, за тях е имало детска градина, училище, здравен пункт, както и цехове за работа. Днес казармите край пътя Звездец – Малко Търново са една от най-жалките картини. Няма здрав прозорец, няма греда от дограмите на прозорците, вратите зеят изкъртени, по терасите висят мръсни дрехи и всевъзможни боклуци. Поляната непосредствено зад общежитията е превърната на сметище. Разбити са долмените – един от символите на Странджа. До десет години, заради дейността на иманяри и ромските набези, в българска Странджа няма да остане здрав долмен, прогнозират специалистите.
В Малко Търново е пунктът на „Гранична полиция”, откъдето се взимат разрешенията за влизане до обекти като култовия комплекс „Мишкова нива”, основите на римската вила, както и светилищата Индипасха, пещерата на Света Марина, село Сливарово. Малко Търново. Възрастните помнят най-силните години на града, когато в училището е имало до 700 – 800 деца и как районът прогресивно обезлюдява, особено в последните 20 години.
Ликвидиран е кучкарникът в Малко Търново, където са били най-добрите следови кучета, в продължение на десетилетия. В края на града, към българо-турската граница, са останали няколко полуразрушени тухлени сгради, с избити прозорци и откраднати дограми. Местните разказват, че следовите кучета, които са си отглеждали в Малко Търново, са ги селектирали и обучавали сами. В най-добрите години на кучкарника кучетата са участвали и печелили и международни състезания. А когато граничарското куче се пенсионира, имало опашка пред поделението - кой ще си го вземе за домашен любимец. Най-често кучето отивало при неговия водач, който работил с него. За останалите, които са се сдобили с пенсионирано граничарско куче, помощта им и при отглеждането на добитък била неоценима.
Вместо следови кучета, за да пазят границата, получили бинокли за нощно виждане. На практика – неизползваеми в гората на Странджа, където заради преплетените храсти и тръни, се виждат трънките едва на няколко метра. Но с биноклите - в червено. Историите за кучета, помогнали за разкриване на нарушители на границата, са безброй. За много от по-младите, особено тези, които никога не са виждали границата, те днес са в графата на подигравките за казармения фолклор.
В Сливарово, най-южното село в тази част на българо-турската граница, някога Кладъра, живеят без български мобилни телефони, без българско радио и телевизия. Границата е на 500 метра от последните къщи на селото, ниско в дерето. На хълма срещу Сливарово е турското село, някога Камила. Най-голямата забележителност, която се вижда от българска страна в турско, е местният краварник, новоизграден, с огромни помещения, обори, пасища. Виждат се хората, които работят в него. От другата страна нашето село умира и е само въпрос на административна реформа, да се заличи от картата. Огромните някога сгради на казармите са разрушени и окрадени до степен в тях да няма нищо. От българи или от цигани, никой не коментира.
В Сливарово постоянните жители са около 11 – 12 старци. Повечето от тях са потомци на тракийските българи, преселени от тази страна на българо-турската граница след войните за национално обединение през 1912 – 1913 година и Първата световна война. Децата им пък са отишли по-навътре в страната – най-често Бургас, Царево, Ахтопол и Малко Търново. Сливарово, чието старо име е Кладъра, е имало застава с до сто души граничари. Днес няма никой. В селото магазинът работи само през лятото и продава лимонада и още два – три вида стоки. Циганите – дървосекачи, за които винаги се подчертава, че не са местни, а са пришълци от Северна България, влизат в магазина и си взимат каквото искат, без да плащат. В края на месеца, старците събират пари от пенсията си и плащат на продавачката и техните сметки, за да имат все пак магазин. Никой не смее да им каже да си платят – ще го пребият.
В Сливарово няма покритие на български мобилни оператори. Местните хора не дават да се звъни от мобилния телефон – „няма да им плащаме по 7 лева на минута на турския оператор”. Един кабелен оператор от Бургас е опитал да им прекара кабелна телевизия, за да гледат програмите на БНТ и БТВ, но сигнал има само при хубаво време и за кратко. Когато прекъсне програмата на БНТ и се включи телевизия Анкара и днес възрастните казват „помислих, че е станал преврат и тук вече е турско”.
По инициатива на местни родолюбци, преди 15 години е възстановена църквата „Свети Лука” в Сливарово. След филма за рушащия се храм по БНТ, са се обадили потомци на сливаровци чак от Австралия, за да изявят желание да дадат пари за храма. Тогава е изградена и камбанария – преди това камбаната е била закачена на едно дърво. Когато дойдат гости, удрят камбаната, както казват местните хора – да ни чуят отсреща, че още сме живи, че не сме умрели, че гости са ни дошли. На къщата на някогашното кметство, на прозореца, е сложено българското и европейското знаме. На един кол до къщата също се издига българското знаме, кметският наместник Мара Жекова разказва как допреди няколко години, когато са имали граничари, знамето се е веело на петметров пилон. Сега вече нито има кой да го постави, нито кой да го поддържа.
В село Визица минава училищният жълт автобус, който вече кара децата на училище в Малко Търново. Никъде в Малкотърновската община не е останало училище по селата – всички са в зеленото училище в Малко Търново и ходят на училище в града, или сутрин ги кара училищният автобус, даден на общината. При спирането на жълтия училищен автобус в центъра на Визица, с който се придвижваме, две циганчета на по 8 – 9 години идват до автобуса. Познали са си и шофьора, и автобуса. Той ги пита – тази година ще те карам ли пак на училище. Отговорът е не. Другите – поне 20 ромски деца – се кривят и плезят встрани от пътя. Някои от тях въобще не са ходили на училище, няма и да отидат. Не говорят български. На някои от тях родителите им са наети от дървосекаческите фирми. В Странджа в последните години дейността на турските дървосекачески фирми е пагубна. Никой не знае откъде дойдоха и кой ги пусна, но през 2010 г. турски дървосекачески фирми са на път да направят планината „да отглеждаме слонове в нея”, както казват местните пенсионирани граничари.
Порталът на българо-турската граница, през който се отива до кльона, е толкова живописен, какъвто сме свикнали да го възприемаме от книги и филми от `80-те години. Телени мрежи, телени заграждения, ръждясал портал, два катинара, ключът се взима от „Гранична полиция”, влиза се по списък с разрешение и т.н. В миналото е трябвало групите да бъдат придружавани задължително от гранични войски. Заради набезите на крадци, атмосферните условия и преминаването на диви животни, е разкъсана телената мрежа по границата. На практика изглежда, че няма никакъв проблем да се преминава българо-турската граница, не само от животни. На въпроси като има ли каналджии, никой не би отговорил никак.
Сред стотиците устни истории на местните хора са и тези как в най-горещите години на Студената война и при най-лошите отношения между България и Турция, буквално всеки ден им се е внушавало, че трябва да бъдат бдителни, че трябва да следят за преминаващи границата, че трябва веднага да сигнализират на граничните войски. Има стотици истории – някога смятани за героични, а днес от тези, на които най-често съвременниците ни се подиграват, за граничарите, които са спрели незаконно преминаващите границата, за хора, които са платили с живота си охраната на границата. Има няколко паметника на граничари – затънали в храсти и трева, с едва четящи се букви. Днес няма кой да следи за незаконно преминаващите границата – не са останали хора. Малко Търново е имало до 14 000 жители в цялата община, градът със селата, пише в книгите си местният краевед Илия Петков, който си отиде преди година и половина. Днес населението на общината е около 4500 души. За сравнение – на около 47 километра от Малко Търново в Турция е другият град Къркларели (някогашният Лозенград), който от по-малък град, днес е с 64 000 души население и става университетски център.
Пътят от граничния контролнопропускателен пункт на Малко Търново до града е в отчайващо състояние. Още стоят табелите за европейската програма, по която е трябвало да бъде възстановен, и не е завършен. От турска страна е направен чисто нов път, с нова маркировка, с дренаж за оттичане на водата, с укрепления на пътя, за да се предпази от свлачища и срутища. От българска страна пътят е с разбит асфалт, огромни дупки, извива се в гората. Турските казарми край пътя за селото Дерекьой стоят. Според местните, които са преминавали и преди години тук, премахнати са някои поделения и са разредени военните сгради и складове. Край пътя обаче често се виждат казарми с войници, които дават наряд край порталите. На самата българо-турска граница, от турска страна постовете на войниците са на видно място, покрай пътя, с пълно въоръжение и униформа. От българска страна тази гледка е напълно забравена.
Царевското село Кости не е само шап. Прочуло се печално с шапа, заради който изтребиха всичкия добитък в селото, Кости има една от най-красивите църкви в този край на Странджа – църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Храмът е огромен, с великолепна дърворезба, с уникални икони. Заради малкото хора и липсата на свещеник, църквата се отваря от местните при молба на преминаващите туристи. Кости, което всички съжалиха заради драмата със заразното заболяване, е нестинарско село. В него има нестинарски конак „Свети Константин”, където се съхраняват иконитена нестинарите на Свети Константин и Елена. Още са живи и спомените за баба Злата, най-известната нестинарка в този край, починала през `60-те години, спомените за виденията й, за нестинарските танци, крайно различни от днешните огнеходци в хотелите пред дъвчещите кебапчета туристи. В коначето иконите са подредени на столнина на източната стена. В него се намира аязмото, като сега водата е каптирана и отива в селото, а преди е минавала под прага като поточе. На североизток от конака се намирало хорището, където се кладял огънят и се играело върху жаравата. През `80-те години още се правели жертвоприношения на бик. В коначето са иконите на Свети Свети Константин и Елена и Света Марина, които през годината не се изнасят. Под тавана е и въжето, с което се връзва жертвеното животно – бикът. Селото Кости е едно от гръцките села в Странджа, населено с гърци до Балканската война. От тях са останали самобитните постройки на къщите, които са осигурявали осветление чрез т.нар. „подвижна керемида” на покрива.
В последните десет години Летен университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад” прави опит да бъде своеобразно продължение на изследванията, започнали по време на експедициите в рамките на програма „Странджа – Сакар” от `70-те и `80-те години на миналия век. Тогава са направени комплексни проучвания в българската територия на Странджа планина от геолози, биолози, историци, специалисти по хидрология, етнолози и много други. Територията на турска Странджа и територията около българо-турската граница, дълги години беше недостъпна за проучвания, до влизането на България в НАТО. Много от обектите, които посещават сега студенти и преподаватели, за първи път се виждат и от турски историци, тъй като това е било военна зона. Летният университет се появи като едно своеобразно продължение на нашите изследвания по време на експедициите Странджа и Сакар. „Ние стигахме до границата, не знаехме какво има от другата страна, четяхме Шкорпил и Богдан Филов и си представяхме. Турските колеги също не можеха да влизат в тази територия, обявена за „изгорена земя”. Тогавашната доктрина гласеше – при един сблъсък между военните сили на Варшавския договор и НАТО, територията, която обхожда маршрутът на Летния университет, трябваше да бъде ликвидирана заедно с населението. Тези хора, които са тук, граничарите и войските от Звездец, където днес е една тъжна картина, заедно с населението на Малко Търново, трябваше да задържат войските два часа. Тогава ходихме тук и знаехме, че тези хора живеят, чувствайки се обречени - войниците на границата и тези в Звездец. Нямаше пътищаи до ден-днешен ги няма, а тогава ги нямаше, за да не могат танковете да минат бързо, както и камионите на войските”, разказва проф. Валерия Фол, един от участниците в експедициите през `80-те години на ХХ век и днес основен организатор на летния университет заедно с общините Малко Търново и Къркларели.
Освен ловджийския фолклор в Странджанско, хиляди са историите от този период – разказвани само устно – за живота край границата. Имало е случаи на нарочно пуснати кучета, заразени с бяс, на нарочно пускани животни, заразени с шап. Местните са били толкова наблюдателни, че са разпознавали дори и добитъка си, който са срещали в гората, както и бездомните кучета, които са се скитали. „Това куче не е българско”, казва бай Илия, който придружава археолози и историци по пътя за Мишкова нива, когато по пътя си в гората срещат бездомен пес. Пенсионираните преди десетилетия служители на гранична полиция и на гранични войски си разказват историите – какво е трябвало да направи войската, в случай на нападение, за колко време – докъде се стига, и коя част – как реагира. Спомените на някои от тях са събрани в книги, които излизат от местни издателства и в ограничени бройки.
Денка КАЦАРСКА
Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени южни покрайнини, казват местните хора в Странджанско, които живеят на самата българо-турска граница. Българо-турската граница е дълга 259 километра. Започва от устието на р. Резовска, преминава по билото на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р. Тунджа и при Капитан Андреево достига р. Марица. България и Турция имат три гранични контролно-пропускателни пункта, като най-големият от тях е ГКПП Капитан Андреево – Капъкуле, откъдето е пътят за Одрин. Вторият е Лесово – Хамзабейли и най-малкият – Малко Търново – Дерекьой. През българо-турската граница преминават транзитните превози от Западна Европа за Близкия Изток, заради което тя често попада в новинарските емисии с опашките от ТИР-ове. Променящото се устие на р. Резовска пък е една от точките, по които заседава българо-турската смесена комисия. През годините се е родил и фолклорът, как в зависимост от коритото на реката, българо-турската граница може да се мести от Варна до Истанбул.
В последните месеци заради заявеното желание на България и Румъния да влязат в Шенгенското пространство, българо-турската граница попадна в европейските доклади с критики заради нелегалните емигранти. Прогнозите са, че притокът от нелегални емигранти ще се увеличи. Когато пък в село Кости, Община Царево, избухна взрив от заболяването шап по животните, се оказа, че липсата на телени преграждения по границата позволява свободното движение на животни, а с това расте и рискът от заразата. Заболяването шап в България досега обикновено е пренасяно от Турция, сочи практиката, тъй като изолираният вирус се среща по животните в Мала Азия. От НВМС препоръчаха общините и областните да се погрижат за възстановяването на откраднатите мрежи по българо-турската граница, за да спрат добитъка.
С годините са ликвидирани много от граничните поделения по българо-турската граница, като процесът се засилва особено след влизането на България в НАТО. За това как се е охранявала българо-турската граница, днес свидетелстват изоставените казарми, разбитите сгради на гранични войски, разкъртените складове и помещения, използвани от войската, старата и ръждясала техника, все още неопоскана от крадците на желязо, скромните паметници, най-често морени с плоча на загинали войници, затънали в храсти и трева, които са по-високи от тях. В последните години някогашните гранични зони се отварят и стават достъпни за исторически и археологически проучвания, но с изчезването на поминъка, изчезват и хората. Без хора не става нищо. В Странджанско са затворени всички цехове за работа, затворени са мините и рудниците, няма пътища, закрити са всички селски училища, ликвидирани са здравните пунктове. По морското крайбрежие залагат на туризъм и строителство, във вътрешността на планината обаче, се борят както могат. Как изглежда днес българо-турската граница, свидетелстват няколко истории от последните три години, по време на летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад”. Обходът на терен и пеша на различни обекти в района на българо-турската граница даде възможност за прекия досег с разрухата и обезлюдяването на този район.
В Звездец на пътя от Бургас за Малко Търново казармите и общежитията на военните са като декор от филм за най-бедните и пропаднали държави от Третия свят. В тях са се заселили цигани, които нямат преброяване. Сградите са разкъртени и разбити, площадът – също. Колите не спират в Звездец, хората ги е страх. На сградата на общината, с мръсна и разкъртена фасада, е каменната плоча с имената на Смъртната дружина на местните участници в Преображенското въстание през 1903 година. В най-силните години на Звездец, поделението е наброявало до 1200 войници от гранични войски, събрани от всички краища на България. Много от тях са били тук с жените и децата си, за тях е имало детска градина, училище, здравен пункт, както и цехове за работа. Днес казармите край пътя Звездец – Малко Търново са една от най-жалките картини. Няма здрав прозорец, няма греда от дограмите на прозорците, вратите зеят изкъртени, по терасите висят мръсни дрехи и всевъзможни боклуци. Поляната непосредствено зад общежитията е превърната на сметище. Разбити са долмените – един от символите на Странджа. До десет години, заради дейността на иманяри и ромските набези, в българска Странджа няма да остане здрав долмен, прогнозират специалистите.
В Малко Търново е пунктът на „Гранична полиция”, откъдето се взимат разрешенията за влизане до обекти като култовия комплекс „Мишкова нива”, основите на римската вила, както и светилищата Индипасха, пещерата на Света Марина, село Сливарово. Малко Търново. Възрастните помнят най-силните години на града, когато в училището е имало до 700 – 800 деца и как районът прогресивно обезлюдява, особено в последните 20 години.
Ликвидиран е кучкарникът в Малко Търново, където са били най-добрите следови кучета, в продължение на десетилетия. В края на града, към българо-турската граница, са останали няколко полуразрушени тухлени сгради, с избити прозорци и откраднати дограми. Местните разказват, че следовите кучета, които са си отглеждали в Малко Търново, са ги селектирали и обучавали сами. В най-добрите години на кучкарника кучетата са участвали и печелили и международни състезания. А когато граничарското куче се пенсионира, имало опашка пред поделението - кой ще си го вземе за домашен любимец. Най-често кучето отивало при неговия водач, който работил с него. За останалите, които са се сдобили с пенсионирано граничарско куче, помощта им и при отглеждането на добитък била неоценима.
Вместо следови кучета, за да пазят границата, получили бинокли за нощно виждане. На практика – неизползваеми в гората на Странджа, където заради преплетените храсти и тръни, се виждат трънките едва на няколко метра. Но с биноклите - в червено. Историите за кучета, помогнали за разкриване на нарушители на границата, са безброй. За много от по-младите, особено тези, които никога не са виждали границата, те днес са в графата на подигравките за казармения фолклор.
В Сливарово, най-южното село в тази част на българо-турската граница, някога Кладъра, живеят без български мобилни телефони, без българско радио и телевизия. Границата е на 500 метра от последните къщи на селото, ниско в дерето. На хълма срещу Сливарово е турското село, някога Камила. Най-голямата забележителност, която се вижда от българска страна в турско, е местният краварник, новоизграден, с огромни помещения, обори, пасища. Виждат се хората, които работят в него. От другата страна нашето село умира и е само въпрос на административна реформа, да се заличи от картата. Огромните някога сгради на казармите са разрушени и окрадени до степен в тях да няма нищо. От българи или от цигани, никой не коментира.
В Сливарово постоянните жители са около 11 – 12 старци. Повечето от тях са потомци на тракийските българи, преселени от тази страна на българо-турската граница след войните за национално обединение през 1912 – 1913 година и Първата световна война. Децата им пък са отишли по-навътре в страната – най-често Бургас, Царево, Ахтопол и Малко Търново. Сливарово, чието старо име е Кладъра, е имало застава с до сто души граничари. Днес няма никой. В селото магазинът работи само през лятото и продава лимонада и още два – три вида стоки. Циганите – дървосекачи, за които винаги се подчертава, че не са местни, а са пришълци от Северна България, влизат в магазина и си взимат каквото искат, без да плащат. В края на месеца, старците събират пари от пенсията си и плащат на продавачката и техните сметки, за да имат все пак магазин. Никой не смее да им каже да си платят – ще го пребият.
В Сливарово няма покритие на български мобилни оператори. Местните хора не дават да се звъни от мобилния телефон – „няма да им плащаме по 7 лева на минута на турския оператор”. Един кабелен оператор от Бургас е опитал да им прекара кабелна телевизия, за да гледат програмите на БНТ и БТВ, но сигнал има само при хубаво време и за кратко. Когато прекъсне програмата на БНТ и се включи телевизия Анкара и днес възрастните казват „помислих, че е станал преврат и тук вече е турско”.
По инициатива на местни родолюбци, преди 15 години е възстановена църквата „Свети Лука” в Сливарово. След филма за рушащия се храм по БНТ, са се обадили потомци на сливаровци чак от Австралия, за да изявят желание да дадат пари за храма. Тогава е изградена и камбанария – преди това камбаната е била закачена на едно дърво. Когато дойдат гости, удрят камбаната, както казват местните хора – да ни чуят отсреща, че още сме живи, че не сме умрели, че гости са ни дошли. На къщата на някогашното кметство, на прозореца, е сложено българското и европейското знаме. На един кол до къщата също се издига българското знаме, кметският наместник Мара Жекова разказва как допреди няколко години, когато са имали граничари, знамето се е веело на петметров пилон. Сега вече нито има кой да го постави, нито кой да го поддържа.
В село Визица минава училищният жълт автобус, който вече кара децата на училище в Малко Търново. Никъде в Малкотърновската община не е останало училище по селата – всички са в зеленото училище в Малко Търново и ходят на училище в града, или сутрин ги кара училищният автобус, даден на общината. При спирането на жълтия училищен автобус в центъра на Визица, с който се придвижваме, две циганчета на по 8 – 9 години идват до автобуса. Познали са си и шофьора, и автобуса. Той ги пита – тази година ще те карам ли пак на училище. Отговорът е не. Другите – поне 20 ромски деца – се кривят и плезят встрани от пътя. Някои от тях въобще не са ходили на училище, няма и да отидат. Не говорят български. На някои от тях родителите им са наети от дървосекаческите фирми. В Странджа в последните години дейността на турските дървосекачески фирми е пагубна. Никой не знае откъде дойдоха и кой ги пусна, но през 2010 г. турски дървосекачески фирми са на път да направят планината „да отглеждаме слонове в нея”, както казват местните пенсионирани граничари.
Порталът на българо-турската граница, през който се отива до кльона, е толкова живописен, какъвто сме свикнали да го възприемаме от книги и филми от `80-те години. Телени мрежи, телени заграждения, ръждясал портал, два катинара, ключът се взима от „Гранична полиция”, влиза се по списък с разрешение и т.н. В миналото е трябвало групите да бъдат придружавани задължително от гранични войски. Заради набезите на крадци, атмосферните условия и преминаването на диви животни, е разкъсана телената мрежа по границата. На практика изглежда, че няма никакъв проблем да се преминава българо-турската граница, не само от животни. На въпроси като има ли каналджии, никой не би отговорил никак.
Сред стотиците устни истории на местните хора са и тези как в най-горещите години на Студената война и при най-лошите отношения между България и Турция, буквално всеки ден им се е внушавало, че трябва да бъдат бдителни, че трябва да следят за преминаващи границата, че трябва веднага да сигнализират на граничните войски. Има стотици истории – някога смятани за героични, а днес от тези, на които най-често съвременниците ни се подиграват, за граничарите, които са спрели незаконно преминаващите границата, за хора, които са платили с живота си охраната на границата. Има няколко паметника на граничари – затънали в храсти и трева, с едва четящи се букви. Днес няма кой да следи за незаконно преминаващите границата – не са останали хора. Малко Търново е имало до 14 000 жители в цялата община, градът със селата, пише в книгите си местният краевед Илия Петков, който си отиде преди година и половина. Днес населението на общината е около 4500 души. За сравнение – на около 47 километра от Малко Търново в Турция е другият град Къркларели (някогашният Лозенград), който от по-малък град, днес е с 64 000 души население и става университетски център.
Пътят от граничния контролнопропускателен пункт на Малко Търново до града е в отчайващо състояние. Още стоят табелите за европейската програма, по която е трябвало да бъде възстановен, и не е завършен. От турска страна е направен чисто нов път, с нова маркировка, с дренаж за оттичане на водата, с укрепления на пътя, за да се предпази от свлачища и срутища. От българска страна пътят е с разбит асфалт, огромни дупки, извива се в гората. Турските казарми край пътя за селото Дерекьой стоят. Според местните, които са преминавали и преди години тук, премахнати са някои поделения и са разредени военните сгради и складове. Край пътя обаче често се виждат казарми с войници, които дават наряд край порталите. На самата българо-турска граница, от турска страна постовете на войниците са на видно място, покрай пътя, с пълно въоръжение и униформа. От българска страна тази гледка е напълно забравена.
Царевското село Кости не е само шап. Прочуло се печално с шапа, заради който изтребиха всичкия добитък в селото, Кости има една от най-красивите църкви в този край на Странджа – църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Храмът е огромен, с великолепна дърворезба, с уникални икони. Заради малкото хора и липсата на свещеник, църквата се отваря от местните при молба на преминаващите туристи. Кости, което всички съжалиха заради драмата със заразното заболяване, е нестинарско село. В него има нестинарски конак „Свети Константин”, където се съхраняват иконитена нестинарите на Свети Константин и Елена. Още са живи и спомените за баба Злата, най-известната нестинарка в този край, починала през `60-те години, спомените за виденията й, за нестинарските танци, крайно различни от днешните огнеходци в хотелите пред дъвчещите кебапчета туристи. В коначето иконите са подредени на столнина на източната стена. В него се намира аязмото, като сега водата е каптирана и отива в селото, а преди е минавала под прага като поточе. На североизток от конака се намирало хорището, където се кладял огънят и се играело върху жаравата. През `80-те години още се правели жертвоприношения на бик. В коначето са иконите на Свети Свети Константин и Елена и Света Марина, които през годината не се изнасят. Под тавана е и въжето, с което се връзва жертвеното животно – бикът. Селото Кости е едно от гръцките села в Странджа, населено с гърци до Балканската война. От тях са останали самобитните постройки на къщите, които са осигурявали осветление чрез т.нар. „подвижна керемида” на покрива.
В последните десет години Летен университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад” прави опит да бъде своеобразно продължение на изследванията, започнали по време на експедициите в рамките на програма „Странджа – Сакар” от `70-те и `80-те години на миналия век. Тогава са направени комплексни проучвания в българската територия на Странджа планина от геолози, биолози, историци, специалисти по хидрология, етнолози и много други. Територията на турска Странджа и територията около българо-турската граница, дълги години беше недостъпна за проучвания, до влизането на България в НАТО. Много от обектите, които посещават сега студенти и преподаватели, за първи път се виждат и от турски историци, тъй като това е било военна зона. Летният университет се появи като едно своеобразно продължение на нашите изследвания по време на експедициите Странджа и Сакар. „Ние стигахме до границата, не знаехме какво има от другата страна, четяхме Шкорпил и Богдан Филов и си представяхме. Турските колеги също не можеха да влизат в тази територия, обявена за „изгорена земя”. Тогавашната доктрина гласеше – при един сблъсък между военните сили на Варшавския договор и НАТО, територията, която обхожда маршрутът на Летния университет, трябваше да бъде ликвидирана заедно с населението. Тези хора, които са тук, граничарите и войските от Звездец, където днес е една тъжна картина, заедно с населението на Малко Търново, трябваше да задържат войските два часа. Тогава ходихме тук и знаехме, че тези хора живеят, чувствайки се обречени - войниците на границата и тези в Звездец. Нямаше пътищаи до ден-днешен ги няма, а тогава ги нямаше, за да не могат танковете да минат бързо, както и камионите на войските”, разказва проф. Валерия Фол, един от участниците в експедициите през `80-те години на ХХ век и днес основен организатор на летния университет заедно с общините Малко Търново и Къркларели.
Освен ловджийския фолклор в Странджанско, хиляди са историите от този период – разказвани само устно – за живота край границата. Имало е случаи на нарочно пуснати кучета, заразени с бяс, на нарочно пускани животни, заразени с шап. Местните са били толкова наблюдателни, че са разпознавали дори и добитъка си, който са срещали в гората, както и бездомните кучета, които са се скитали. „Това куче не е българско”, казва бай Илия, който придружава археолози и историци по пътя за Мишкова нива, когато по пътя си в гората срещат бездомен пес. Пенсионираните преди десетилетия служители на гранична полиция и на гранични войски си разказват историите – какво е трябвало да направи войската, в случай на нападение, за колко време – докъде се стига, и коя част – как реагира. Спомените на някои от тях са събрани в книги, които излизат от местни издателства и в ограничени бройки.
Денка КАЦАРСКА
неделя, 9 януари 2011 г.
Л. Канов: Цялата ни държава е просмукана от Държавна сигурност
Писателят и психиатър Любомир Канов в интервю за БГНЕСВ качеството си на психиатър той заяви за времето на комунизма: "да си по "оруелски" следен, както бяхме ние – това е смазващо за психиката". Канов отбеляза, че е интересно да се наблюдават наследниците на комунистическата партия – политически и биологически, които с реакциите си се оказват "изключителни защитници" на правата и свободите на хората. "Те скочиха като ужилени от това, че се подслушва и че се нарушават права. Фактически комунистическата държава беше най-големият потисник и потъкваща човешките права на целия народ, на мнозинството", заяви той. Самият лекар е един от многото следени и подслушвани, а след това и арестувани, по време на тоталитарния режим. Тогава тези операции са носели имена от типа "Мероприятие "Родопи", "Мероприятие "Стара Планина". "Наследниците на тази партия, която правеше това, на тази могъща "Държавна сигурност", която подслушваше всички тогава, сега се явяват защитници на права. Това е смешно, това е просто толкова лицемерно и подло, че нямам думи", добави той.
Любомир Канов смята, че България не е успяла да се отърве от тези структури – подслушващи и следящи, затварящи и тероризиращи, т. е. репресивни. "Държавната сигурност", добавя Канов, е преминала през метаморфози като НСС, като ДАНС, практически със същите хора и с главно "кадесари" на ръководни позиции и функции. Тоест и сега те събират информация за компромати и изнудване. "На мене това изохкване "Ах, боже, подслушват ни сега!" ми се струва лицемерно и даже някак си плиткоумно. Нима не знаехте досега тези подслушвачи къде отидоха, какво правят, какво работят?, добави той. За него скандалът с огласената стенограма от разговора между Симеон Дянков и директора на митниците ген. Ваньо Танов е по-скоро "буря в чаша вода", защото това, че те се подслушват е унаследено като маниер от старата служба на КДС.
Любомир Канов допуска, че вероятно това подслушване е направено като частна инициатива на кадесари и вероятно е поръчка на криминални картели. "Тая държава цялата е просмукана от Държавна сигурност", тя изобщо не е ремонтирана, не е оздравена, не е почистена и такава ще бъде, докато не се прочисти един път завинаги", категоричен бе той.
По неговите думи, огласяването на посланиците ни, сътрудничели на ДС е ужасен скандал, видим за света, но по-големият проблем е "неразкритото зло", което действа у нас в последните 20 години. Той не приема аргумента дипломатите ни да са оправдани от това, че са работили, спазвайки тогавашната конституция. "Да, ами същото могат да кажат нацистите, разбира се - "изпълнявахме заповеди и пр. и пр.", каза той и допълни, че тези посланици нямат в място в съвременна България, членуваща в ЕС и НАТО. "Те доброволно са служили на една нечовешка, репресивна система и трябва да имат достойнството...не непременно да отидат на Нюрнбергски съд, какъвто заслужаваха, но да се отстранят от такива позиции, те нямат място там", е позицията на Канов. Той смята, че тези наши дипломати не вършат никаква работа, а посолствата, в които работят представляват "ужасяващо зле поддържани дупки, в които мирише на Вълко Червенков".
Писателят обобщава, че живеем в "Оруелски свят", от който никога не сме излизали. Въпреки това обаче, той не вижда нищо скандално в това да се подслушват хора на високо ниво, особено там, където "мирише на корупция", както в митниците. "Ако законът го позволява аз се солидаризирам с Дянков, че ако има основание – какво лошо има да бъдеш подслушван", подчерта той, макар да признава, че подслушването може би не е най-правилният начин. Самият той признава, че се е чувствал унижен, когато е бил подслушван, като обикновен човек, лекар на бедните и душевно болните и след това арестуван като враг на народа.
Любомир Канов живее и работи в САЩ като психиатър от години. А на въпроса как ще ги стигнем американците, той отговаря така: "В Америка има два важни принципа – че над всичко е законът, и второто е, че има бог. Това е, което, е необходимо на България, за да настигне американците".
неделя, 2 януари 2011 г.
Харалан Александров: И през 2010 г. обществото ни продължи да повтаря своите грешки
Интервю на Владимир Савов, Информационна агенция КРОСС
Г-н Александров, в края на годината е актуална темата за равносметката. Появяват се всякакви класации и анкети за най-важните събития през изминалите 12 месеца. Интересно е обаче как всички тези събития се отразяват върху хората, върху всички нас и по какъв начин реагираме на онова, което се случва в обществото ни. Успяхме ли през 2010 г. да се доближим до онзи малко клиширан и поизтъркан вече модел на колективно поведение, който наричаме Гражданско общество, или продължаваме да сме апатични към ставащото наоколо, най-вече в социален и политически аспект. Помъдряхме ли?
Така както ми поставяте въпроса, трябва да приемем, че сме в състояние да се учим от опита си и че нашето общество има капацитет да помъдрява, т.е. да извлича поуки от успехите и провалите, които имат практическо приложение в живота. Това е дефиницията за мъдрост. Аз лично смятам, че капацитетът на българското общество да се учи от грешките е много малък и в този смисъл много от възможностите да бъдат извлечени поуки се пропускат. Съвсем ясно е, че обществото ни обича да повтаря своите грешки. Най-видимата от тях е да се свръхдоверява на политически авантюристи, които в момента, в който попаднат във властта неизбежно стават политически реалисти и общо взето започват да правят това, което трябва да се прави. Това го видяхме и с управлението на НСДВ преди години, после на тройната коалиция и сега много ясно при ГЕРБ. Свръхочакванията, които бяха напомпани от Борисов и неговия екип в началото на управлението, са неосъществими. Ясно е, че няма лесен изход от икономическата криза и ще живеем в режим на устойчива бедност през следващите години. Ясно е също така, че безкомпромисната борба срещу корупцията и престъпността не се увенчава с успеха, който трябваше да има. И въпреки това високите очаквания продължават да са факт, и фантазиите, че могат да се намерят лесни решения продължават да са с нас.
Трудно е да се изброят събитията, които конкретно маркираха тези развития. По-скоро тенденциите са видими – те са към депресия. Ние отговаряме като общност на провала на собствените ни фантазии при тяхната неизбежна среща с реалността, чрез потискане – депресираме се, натъжаваме се и сме склонни да обвиняваме управляващите за очевидната ни неспособност да се организираме като общност.
Страхувам се, че поредицата от прекрасни възможности за учене, развитие и помъдряване ще бъде пропусната отново и че ще продължаваме да живеем по този начин, между небето и земята, между реалността и фантазиите.
През годината обаче имаше много протести и протестни акции под различни форми и по различни поводи. На улицата излязоха съсловия, които от доста време не бяха го правили – студенти, преподаватели, учени, еколози, хора на изкуството, хора с увреждания, лекари, отделно и синдикатите. Това не е ли признак все пак на едно будно обществено съзнание?
Основните искания, с кои излязоха тези съсловия, бяха именно съсловни. Тоест, те се опитват да решат най-често краткосрочни, материални проблеми на своята група. Има тенденция, много крехка обаче, към някакво гражданско действие на неподчинение, но то е краткосрочно и изцяло насочено към разпределението на ресурсите на държавата. Общо взето винаги се очаква държавата, чрез своите възможности, да облагодетелства една група за сметка на всички останали и в този смисъл е доста незряло.
Единственият протест, който аз смятам, че беше в по-голяма степен граждански и със сигурност беше много креативен от гледна точка на организацията беше срещу промените в закона за ГМО. Смятам, че това бе един от първите примери в България за изключително успешно проведена кампания, която се изправи срещу огромни интереси. От едната страна бяха част от българската олигархия, световни компании като „Монсанто”, американското посолство и първоначално правителството, а от другата – част от група майки, свързани от форума на „БГ-мама”, които след това бяха подкрепени и от други влиятелни фактори и които успяха да удържат победа, поне в средносрочен план. успяха да съхранят правото да знаят с какво се хранят и да има контрол върху качеството на биологично ниво на храната. Това е някакъв повод за оптимизъм, но не смятам, че като цяло протестите изразяват помъдряване. Те изразяват разтревожване. Към тях се прибягва като последна мярка, когато всичко друго се е провалило.
Ако погледнем към управляващите, там виждате ли нещо по-различно като стил и маниер на управление, в сравнение с предишните няколко правителства – и на НДСВ, и на тройната коалиция?
Това правителство е белязано с много енергично действие, т.е. в някакъв смисъл то е хиперактивно. Разбира се, този стил е зададен от премиера, който беше носителят на общественото доверие. Той обаче няма къде да ходи освен да се държи по този начин, тъй като вече е създал такива очаквания и както виждаме с всички сили се бори да ги посрещне. Драмата тук е, че природата на управлението е такава, че не е по силите на никого, дори на много енергичен политик като Бойко Борисов, да поеме сам всички тези предизвикателства. Оттук следват няколко неща: силно персонализиране на управлението, свръхангажиране в морален план с неговите успехи и провали, някак си винаги той е говорителят, който трябва да каже „да, тези хора ме разочароваха, разделяме се с тях” или „не, аз давам още кредит на доверие на този или онзи министър”. Това е много повече от колкото е здравословно за един човек, да се натоварва с морална проблематика, която е много отвъд политиката, тя има културални корени. Другото, което се случва е неизбежното текучество и неизбежната непредсказуемост. Когато бъде оставено на един човек, независимо от качествата и добрата му воля, да се справя с такива предизвикателства, ще-неще промените в настроението, промените в конюнктурата водят до много резки обрати. Имаше доста такива примери – днес едно, утре друго, министърът не знае какво е казал премиерът и т.н. Това, което действа като стабилизиращ фактор е общо взето едрата рамка, която за щастие я има в България. Ясно е в каква посока трябва да се движат нещата, ясно е, че има някакви репери, които са много устойчиви, като Валутния борд. Има и един министър, който е много мразен – на финансите, но аз все повече започвам да го харесвам, макар че това е непопулярна позиция. Дянков е човек, на който очевидно не му пука за рейтинга и това го прави много полезен – той просто трябва да ограничава и контролира разходите на държавата. Няма как да не бъде мразен, защото всички искат да харчат, а той казва, че не може. Това е истината: бедно общество, няма пари за всичко. Имаме един доста успешен министър на икономиката и енергетиката – Плевнелиев се справя много добре.
Останалите сектори обаче... очевидно здравеопазването е в развалини, има драматични проблеми с образованието, напоследък имаме и зловещ скандал във външно министерство, но това са неща, които ще продължават да се случват. Въпросът е на какво ниво ще бъде справянето с тях, дали на нивото на реториката и на героичните жестове на Борисов, или на нивото на политиките и технологиите. Аз продължавам да смятам, че в България има твърде много политика, в партиен и идеологически смисъл и твърде малко – в смисъла на технократско знание. Там където повече присъстват първите, нещата вървят доста зле и обратно.
Какви са Вашите очаквания, казахте за моралното бреме, с което се е натоварило правителството, ще успеят ли управляващите до край да следват този курс? И каква е прогнозата Ви за развитието на социално-политическата ситуация у нас през 2011 г.?
Аз лично смятам, че ще продължи потъването, депресията и ерозията на доверието. Големите неща, които могат да разклатят или да съборят управлението, което няма да е никак здравословно за държавата в момента, тъй като няма ясна опозиция, няма алтернативна оферта, са моралните скандали. Хората са свръхчувствителни към този тип неща и рейтингите пряко се влияят от тях. Тоест поддържането на образа на общо взето пристойно и порядъчно управление, защото вече идеално порядъчно никой не очаква, се оказва много важно. Тук обаче няма да е достатъчна моралната ангажираност на премиера, защото той не може да огрее навсякъде. Необходимо е много конкретно професионално знание във всеки от отделните сектори, защото със свиването на ресурсите, различните заинтересовани групи и свързаните с тях бизнеси и олигархии ще освирепяват все повече, и битката за разпределяне на свиващия се ресурс ще става ужасна. Това е ясно, то се чувства. И има много голяма опасност да бъде злоупотребено политически с настроението, тенденциите и изострящите се противоречия в обществото за целите на властта. Ако такива неща се случат, това може да доведе до сериозно дестабилизиране. Казано по-конкретно, например, за целите на местните и президентските избори, които предстоят, да бъде мобилизирана държавната репресия. Нещо което е основен страх в момента у опозицията, че малко преди местните избори повечето кметове ще осъмнат с обвинения. Драмата е там, че е много вероятно да има основания за тези обвинения. Ако се тръгне в тази посока, остатъчното доверие в българската политическа класа може много лесно да ерозира. Нанасяйки си удари едни на други, а те вече започнаха (свидетели сме на безогледни компроматни битки), политиците напълно дезорганизират и дезориентират хората в морално отношение. Така да се каже, фактите от реалността спират да имат отношение към преценката за дадения политик. Хората си казват: „Всички са маскари, всички са набъркани в далавери, затова ще изберем този, който към момента ни е по-симпатичен”, което никак не е здравословно. Винаги съм съветвал моите познати от политическите среди да се опитват да сдържат порива си да се поддадат на огромното изкушение за взаимно омаскаряване, тъй като той отговаря на една доста примитивна нагласа, която все още е силно изразена в българското общество – да бъдат мразени хората, които са успели и хората, които са във властта. Тоест, трябва да има някакъв минимален стандарт за удържане на едно равнище на нормален дебат.
Понеже споменахте страховете на опозицията, бих Ви попитал, всъщност каква опозиция имат управляващите в момента?
Общо взето дезорганизирана, уплашена и силно разстроена опозиция, която има голям проблем със собствената си идентичност. В България политическите организации или възникват набързо, защото се е отворил политически вакуум – примери имаме доста в последно време, или се мобилизират по повод на това, че властимащите започват да губят подкрепа и се налага някой друг да поеме управлението. И в двата случая преобладават конюнктурните фактори, вместо прагматически и ценностни.
Българската опозиция е функция на управлението, а не на някаква собствена логика етика или идеология.
Интересното в случая е, че през последните месеци неизбежният спад в подкрепата за това управление не води до директно преливане на подкрепа към опозицията. Това може да означава две неща – първото, и това е оптимистичният вариант, е, че наистина има помъдряване и хората са станали реалисти, второто, което е по-вярно, е, че просто не се е появил ярък и харизматичен спасител, който да се конкурира с Борисов.
Г-н Александров, в края на годината е актуална темата за равносметката. Появяват се всякакви класации и анкети за най-важните събития през изминалите 12 месеца. Интересно е обаче как всички тези събития се отразяват върху хората, върху всички нас и по какъв начин реагираме на онова, което се случва в обществото ни. Успяхме ли през 2010 г. да се доближим до онзи малко клиширан и поизтъркан вече модел на колективно поведение, който наричаме Гражданско общество, или продължаваме да сме апатични към ставащото наоколо, най-вече в социален и политически аспект. Помъдряхме ли?
Така както ми поставяте въпроса, трябва да приемем, че сме в състояние да се учим от опита си и че нашето общество има капацитет да помъдрява, т.е. да извлича поуки от успехите и провалите, които имат практическо приложение в живота. Това е дефиницията за мъдрост. Аз лично смятам, че капацитетът на българското общество да се учи от грешките е много малък и в този смисъл много от възможностите да бъдат извлечени поуки се пропускат. Съвсем ясно е, че обществото ни обича да повтаря своите грешки. Най-видимата от тях е да се свръхдоверява на политически авантюристи, които в момента, в който попаднат във властта неизбежно стават политически реалисти и общо взето започват да правят това, което трябва да се прави. Това го видяхме и с управлението на НСДВ преди години, после на тройната коалиция и сега много ясно при ГЕРБ. Свръхочакванията, които бяха напомпани от Борисов и неговия екип в началото на управлението, са неосъществими. Ясно е, че няма лесен изход от икономическата криза и ще живеем в режим на устойчива бедност през следващите години. Ясно е също така, че безкомпромисната борба срещу корупцията и престъпността не се увенчава с успеха, който трябваше да има. И въпреки това високите очаквания продължават да са факт, и фантазиите, че могат да се намерят лесни решения продължават да са с нас.
Трудно е да се изброят събитията, които конкретно маркираха тези развития. По-скоро тенденциите са видими – те са към депресия. Ние отговаряме като общност на провала на собствените ни фантазии при тяхната неизбежна среща с реалността, чрез потискане – депресираме се, натъжаваме се и сме склонни да обвиняваме управляващите за очевидната ни неспособност да се организираме като общност.
Страхувам се, че поредицата от прекрасни възможности за учене, развитие и помъдряване ще бъде пропусната отново и че ще продължаваме да живеем по този начин, между небето и земята, между реалността и фантазиите.
През годината обаче имаше много протести и протестни акции под различни форми и по различни поводи. На улицата излязоха съсловия, които от доста време не бяха го правили – студенти, преподаватели, учени, еколози, хора на изкуството, хора с увреждания, лекари, отделно и синдикатите. Това не е ли признак все пак на едно будно обществено съзнание?
Основните искания, с кои излязоха тези съсловия, бяха именно съсловни. Тоест, те се опитват да решат най-често краткосрочни, материални проблеми на своята група. Има тенденция, много крехка обаче, към някакво гражданско действие на неподчинение, но то е краткосрочно и изцяло насочено към разпределението на ресурсите на държавата. Общо взето винаги се очаква държавата, чрез своите възможности, да облагодетелства една група за сметка на всички останали и в този смисъл е доста незряло.
Единственият протест, който аз смятам, че беше в по-голяма степен граждански и със сигурност беше много креативен от гледна точка на организацията беше срещу промените в закона за ГМО. Смятам, че това бе един от първите примери в България за изключително успешно проведена кампания, която се изправи срещу огромни интереси. От едната страна бяха част от българската олигархия, световни компании като „Монсанто”, американското посолство и първоначално правителството, а от другата – част от група майки, свързани от форума на „БГ-мама”, които след това бяха подкрепени и от други влиятелни фактори и които успяха да удържат победа, поне в средносрочен план. успяха да съхранят правото да знаят с какво се хранят и да има контрол върху качеството на биологично ниво на храната. Това е някакъв повод за оптимизъм, но не смятам, че като цяло протестите изразяват помъдряване. Те изразяват разтревожване. Към тях се прибягва като последна мярка, когато всичко друго се е провалило.
Ако погледнем към управляващите, там виждате ли нещо по-различно като стил и маниер на управление, в сравнение с предишните няколко правителства – и на НДСВ, и на тройната коалиция?
Това правителство е белязано с много енергично действие, т.е. в някакъв смисъл то е хиперактивно. Разбира се, този стил е зададен от премиера, който беше носителят на общественото доверие. Той обаче няма къде да ходи освен да се държи по този начин, тъй като вече е създал такива очаквания и както виждаме с всички сили се бори да ги посрещне. Драмата тук е, че природата на управлението е такава, че не е по силите на никого, дори на много енергичен политик като Бойко Борисов, да поеме сам всички тези предизвикателства. Оттук следват няколко неща: силно персонализиране на управлението, свръхангажиране в морален план с неговите успехи и провали, някак си винаги той е говорителят, който трябва да каже „да, тези хора ме разочароваха, разделяме се с тях” или „не, аз давам още кредит на доверие на този или онзи министър”. Това е много повече от колкото е здравословно за един човек, да се натоварва с морална проблематика, която е много отвъд политиката, тя има културални корени. Другото, което се случва е неизбежното текучество и неизбежната непредсказуемост. Когато бъде оставено на един човек, независимо от качествата и добрата му воля, да се справя с такива предизвикателства, ще-неще промените в настроението, промените в конюнктурата водят до много резки обрати. Имаше доста такива примери – днес едно, утре друго, министърът не знае какво е казал премиерът и т.н. Това, което действа като стабилизиращ фактор е общо взето едрата рамка, която за щастие я има в България. Ясно е в каква посока трябва да се движат нещата, ясно е, че има някакви репери, които са много устойчиви, като Валутния борд. Има и един министър, който е много мразен – на финансите, но аз все повече започвам да го харесвам, макар че това е непопулярна позиция. Дянков е човек, на който очевидно не му пука за рейтинга и това го прави много полезен – той просто трябва да ограничава и контролира разходите на държавата. Няма как да не бъде мразен, защото всички искат да харчат, а той казва, че не може. Това е истината: бедно общество, няма пари за всичко. Имаме един доста успешен министър на икономиката и енергетиката – Плевнелиев се справя много добре.
Останалите сектори обаче... очевидно здравеопазването е в развалини, има драматични проблеми с образованието, напоследък имаме и зловещ скандал във външно министерство, но това са неща, които ще продължават да се случват. Въпросът е на какво ниво ще бъде справянето с тях, дали на нивото на реториката и на героичните жестове на Борисов, или на нивото на политиките и технологиите. Аз продължавам да смятам, че в България има твърде много политика, в партиен и идеологически смисъл и твърде малко – в смисъла на технократско знание. Там където повече присъстват първите, нещата вървят доста зле и обратно.
Какви са Вашите очаквания, казахте за моралното бреме, с което се е натоварило правителството, ще успеят ли управляващите до край да следват този курс? И каква е прогнозата Ви за развитието на социално-политическата ситуация у нас през 2011 г.?
Аз лично смятам, че ще продължи потъването, депресията и ерозията на доверието. Големите неща, които могат да разклатят или да съборят управлението, което няма да е никак здравословно за държавата в момента, тъй като няма ясна опозиция, няма алтернативна оферта, са моралните скандали. Хората са свръхчувствителни към този тип неща и рейтингите пряко се влияят от тях. Тоест поддържането на образа на общо взето пристойно и порядъчно управление, защото вече идеално порядъчно никой не очаква, се оказва много важно. Тук обаче няма да е достатъчна моралната ангажираност на премиера, защото той не може да огрее навсякъде. Необходимо е много конкретно професионално знание във всеки от отделните сектори, защото със свиването на ресурсите, различните заинтересовани групи и свързаните с тях бизнеси и олигархии ще освирепяват все повече, и битката за разпределяне на свиващия се ресурс ще става ужасна. Това е ясно, то се чувства. И има много голяма опасност да бъде злоупотребено политически с настроението, тенденциите и изострящите се противоречия в обществото за целите на властта. Ако такива неща се случат, това може да доведе до сериозно дестабилизиране. Казано по-конкретно, например, за целите на местните и президентските избори, които предстоят, да бъде мобилизирана държавната репресия. Нещо което е основен страх в момента у опозицията, че малко преди местните избори повечето кметове ще осъмнат с обвинения. Драмата е там, че е много вероятно да има основания за тези обвинения. Ако се тръгне в тази посока, остатъчното доверие в българската политическа класа може много лесно да ерозира. Нанасяйки си удари едни на други, а те вече започнаха (свидетели сме на безогледни компроматни битки), политиците напълно дезорганизират и дезориентират хората в морално отношение. Така да се каже, фактите от реалността спират да имат отношение към преценката за дадения политик. Хората си казват: „Всички са маскари, всички са набъркани в далавери, затова ще изберем този, който към момента ни е по-симпатичен”, което никак не е здравословно. Винаги съм съветвал моите познати от политическите среди да се опитват да сдържат порива си да се поддадат на огромното изкушение за взаимно омаскаряване, тъй като той отговаря на една доста примитивна нагласа, която все още е силно изразена в българското общество – да бъдат мразени хората, които са успели и хората, които са във властта. Тоест, трябва да има някакъв минимален стандарт за удържане на едно равнище на нормален дебат.
Понеже споменахте страховете на опозицията, бих Ви попитал, всъщност каква опозиция имат управляващите в момента?
Общо взето дезорганизирана, уплашена и силно разстроена опозиция, която има голям проблем със собствената си идентичност. В България политическите организации или възникват набързо, защото се е отворил политически вакуум – примери имаме доста в последно време, или се мобилизират по повод на това, че властимащите започват да губят подкрепа и се налага някой друг да поеме управлението. И в двата случая преобладават конюнктурните фактори, вместо прагматически и ценностни.
Българската опозиция е функция на управлението, а не на някаква собствена логика етика или идеология.
Интересното в случая е, че през последните месеци неизбежният спад в подкрепата за това управление не води до директно преливане на подкрепа към опозицията. Това може да означава две неща – първото, и това е оптимистичният вариант, е, че наистина има помъдряване и хората са станали реалисти, второто, което е по-вярно, е, че просто не се е появил ярък и харизматичен спасител, който да се конкурира с Борисов.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
