Интервю на Владимир Савов, Информационна агенция КРОСС
Г-н Александров, в края на годината е актуална темата за равносметката. Появяват се всякакви класации и анкети за най-важните събития през изминалите 12 месеца. Интересно е обаче как всички тези събития се отразяват върху хората, върху всички нас и по какъв начин реагираме на онова, което се случва в обществото ни. Успяхме ли през 2010 г. да се доближим до онзи малко клиширан и поизтъркан вече модел на колективно поведение, който наричаме Гражданско общество, или продължаваме да сме апатични към ставащото наоколо, най-вече в социален и политически аспект. Помъдряхме ли?
Така както ми поставяте въпроса, трябва да приемем, че сме в състояние да се учим от опита си и че нашето общество има капацитет да помъдрява, т.е. да извлича поуки от успехите и провалите, които имат практическо приложение в живота. Това е дефиницията за мъдрост. Аз лично смятам, че капацитетът на българското общество да се учи от грешките е много малък и в този смисъл много от възможностите да бъдат извлечени поуки се пропускат. Съвсем ясно е, че обществото ни обича да повтаря своите грешки. Най-видимата от тях е да се свръхдоверява на политически авантюристи, които в момента, в който попаднат във властта неизбежно стават политически реалисти и общо взето започват да правят това, което трябва да се прави. Това го видяхме и с управлението на НСДВ преди години, после на тройната коалиция и сега много ясно при ГЕРБ. Свръхочакванията, които бяха напомпани от Борисов и неговия екип в началото на управлението, са неосъществими. Ясно е, че няма лесен изход от икономическата криза и ще живеем в режим на устойчива бедност през следващите години. Ясно е също така, че безкомпромисната борба срещу корупцията и престъпността не се увенчава с успеха, който трябваше да има. И въпреки това високите очаквания продължават да са факт, и фантазиите, че могат да се намерят лесни решения продължават да са с нас.
Трудно е да се изброят събитията, които конкретно маркираха тези развития. По-скоро тенденциите са видими – те са към депресия. Ние отговаряме като общност на провала на собствените ни фантазии при тяхната неизбежна среща с реалността, чрез потискане – депресираме се, натъжаваме се и сме склонни да обвиняваме управляващите за очевидната ни неспособност да се организираме като общност.
Страхувам се, че поредицата от прекрасни възможности за учене, развитие и помъдряване ще бъде пропусната отново и че ще продължаваме да живеем по този начин, между небето и земята, между реалността и фантазиите.
През годината обаче имаше много протести и протестни акции под различни форми и по различни поводи. На улицата излязоха съсловия, които от доста време не бяха го правили – студенти, преподаватели, учени, еколози, хора на изкуството, хора с увреждания, лекари, отделно и синдикатите. Това не е ли признак все пак на едно будно обществено съзнание?
Основните искания, с кои излязоха тези съсловия, бяха именно съсловни. Тоест, те се опитват да решат най-често краткосрочни, материални проблеми на своята група. Има тенденция, много крехка обаче, към някакво гражданско действие на неподчинение, но то е краткосрочно и изцяло насочено към разпределението на ресурсите на държавата. Общо взето винаги се очаква държавата, чрез своите възможности, да облагодетелства една група за сметка на всички останали и в този смисъл е доста незряло.
Единственият протест, който аз смятам, че беше в по-голяма степен граждански и със сигурност беше много креативен от гледна точка на организацията беше срещу промените в закона за ГМО. Смятам, че това бе един от първите примери в България за изключително успешно проведена кампания, която се изправи срещу огромни интереси. От едната страна бяха част от българската олигархия, световни компании като „Монсанто”, американското посолство и първоначално правителството, а от другата – част от група майки, свързани от форума на „БГ-мама”, които след това бяха подкрепени и от други влиятелни фактори и които успяха да удържат победа, поне в средносрочен план. успяха да съхранят правото да знаят с какво се хранят и да има контрол върху качеството на биологично ниво на храната. Това е някакъв повод за оптимизъм, но не смятам, че като цяло протестите изразяват помъдряване. Те изразяват разтревожване. Към тях се прибягва като последна мярка, когато всичко друго се е провалило.
Ако погледнем към управляващите, там виждате ли нещо по-различно като стил и маниер на управление, в сравнение с предишните няколко правителства – и на НДСВ, и на тройната коалиция?
Това правителство е белязано с много енергично действие, т.е. в някакъв смисъл то е хиперактивно. Разбира се, този стил е зададен от премиера, който беше носителят на общественото доверие. Той обаче няма къде да ходи освен да се държи по този начин, тъй като вече е създал такива очаквания и както виждаме с всички сили се бори да ги посрещне. Драмата тук е, че природата на управлението е такава, че не е по силите на никого, дори на много енергичен политик като Бойко Борисов, да поеме сам всички тези предизвикателства. Оттук следват няколко неща: силно персонализиране на управлението, свръхангажиране в морален план с неговите успехи и провали, някак си винаги той е говорителят, който трябва да каже „да, тези хора ме разочароваха, разделяме се с тях” или „не, аз давам още кредит на доверие на този или онзи министър”. Това е много повече от колкото е здравословно за един човек, да се натоварва с морална проблематика, която е много отвъд политиката, тя има културални корени. Другото, което се случва е неизбежното текучество и неизбежната непредсказуемост. Когато бъде оставено на един човек, независимо от качествата и добрата му воля, да се справя с такива предизвикателства, ще-неще промените в настроението, промените в конюнктурата водят до много резки обрати. Имаше доста такива примери – днес едно, утре друго, министърът не знае какво е казал премиерът и т.н. Това, което действа като стабилизиращ фактор е общо взето едрата рамка, която за щастие я има в България. Ясно е в каква посока трябва да се движат нещата, ясно е, че има някакви репери, които са много устойчиви, като Валутния борд. Има и един министър, който е много мразен – на финансите, но аз все повече започвам да го харесвам, макар че това е непопулярна позиция. Дянков е човек, на който очевидно не му пука за рейтинга и това го прави много полезен – той просто трябва да ограничава и контролира разходите на държавата. Няма как да не бъде мразен, защото всички искат да харчат, а той казва, че не може. Това е истината: бедно общество, няма пари за всичко. Имаме един доста успешен министър на икономиката и енергетиката – Плевнелиев се справя много добре.
Останалите сектори обаче... очевидно здравеопазването е в развалини, има драматични проблеми с образованието, напоследък имаме и зловещ скандал във външно министерство, но това са неща, които ще продължават да се случват. Въпросът е на какво ниво ще бъде справянето с тях, дали на нивото на реториката и на героичните жестове на Борисов, или на нивото на политиките и технологиите. Аз продължавам да смятам, че в България има твърде много политика, в партиен и идеологически смисъл и твърде малко – в смисъла на технократско знание. Там където повече присъстват първите, нещата вървят доста зле и обратно.
Какви са Вашите очаквания, казахте за моралното бреме, с което се е натоварило правителството, ще успеят ли управляващите до край да следват този курс? И каква е прогнозата Ви за развитието на социално-политическата ситуация у нас през 2011 г.?
Аз лично смятам, че ще продължи потъването, депресията и ерозията на доверието. Големите неща, които могат да разклатят или да съборят управлението, което няма да е никак здравословно за държавата в момента, тъй като няма ясна опозиция, няма алтернативна оферта, са моралните скандали. Хората са свръхчувствителни към този тип неща и рейтингите пряко се влияят от тях. Тоест поддържането на образа на общо взето пристойно и порядъчно управление, защото вече идеално порядъчно никой не очаква, се оказва много важно. Тук обаче няма да е достатъчна моралната ангажираност на премиера, защото той не може да огрее навсякъде. Необходимо е много конкретно професионално знание във всеки от отделните сектори, защото със свиването на ресурсите, различните заинтересовани групи и свързаните с тях бизнеси и олигархии ще освирепяват все повече, и битката за разпределяне на свиващия се ресурс ще става ужасна. Това е ясно, то се чувства. И има много голяма опасност да бъде злоупотребено политически с настроението, тенденциите и изострящите се противоречия в обществото за целите на властта. Ако такива неща се случат, това може да доведе до сериозно дестабилизиране. Казано по-конкретно, например, за целите на местните и президентските избори, които предстоят, да бъде мобилизирана държавната репресия. Нещо което е основен страх в момента у опозицията, че малко преди местните избори повечето кметове ще осъмнат с обвинения. Драмата е там, че е много вероятно да има основания за тези обвинения. Ако се тръгне в тази посока, остатъчното доверие в българската политическа класа може много лесно да ерозира. Нанасяйки си удари едни на други, а те вече започнаха (свидетели сме на безогледни компроматни битки), политиците напълно дезорганизират и дезориентират хората в морално отношение. Така да се каже, фактите от реалността спират да имат отношение към преценката за дадения политик. Хората си казват: „Всички са маскари, всички са набъркани в далавери, затова ще изберем този, който към момента ни е по-симпатичен”, което никак не е здравословно. Винаги съм съветвал моите познати от политическите среди да се опитват да сдържат порива си да се поддадат на огромното изкушение за взаимно омаскаряване, тъй като той отговаря на една доста примитивна нагласа, която все още е силно изразена в българското общество – да бъдат мразени хората, които са успели и хората, които са във властта. Тоест, трябва да има някакъв минимален стандарт за удържане на едно равнище на нормален дебат.
Понеже споменахте страховете на опозицията, бих Ви попитал, всъщност каква опозиция имат управляващите в момента?
Общо взето дезорганизирана, уплашена и силно разстроена опозиция, която има голям проблем със собствената си идентичност. В България политическите организации или възникват набързо, защото се е отворил политически вакуум – примери имаме доста в последно време, или се мобилизират по повод на това, че властимащите започват да губят подкрепа и се налага някой друг да поеме управлението. И в двата случая преобладават конюнктурните фактори, вместо прагматически и ценностни.
Българската опозиция е функция на управлението, а не на някаква собствена логика етика или идеология.
Интересното в случая е, че през последните месеци неизбежният спад в подкрепата за това управление не води до директно преливане на подкрепа към опозицията. Това може да означава две неща – първото, и това е оптимистичният вариант, е, че наистина има помъдряване и хората са станали реалисти, второто, което е по-вярно, е, че просто не се е появил ярък и харизматичен спасител, който да се конкурира с Борисов.
