Стефан Лисицов: На Каймакчалан е бил ужасът на ужасите, а по тази тема и до днес – пълно мълчание

focus-news.net

Стефан Лисицов от Сливен, син и внук на офицери от 11-ти пехотен Сливенски полк, пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Г-н Лисицов, в статия на бюлетин на гимназия „Добри Чинтулов” – Сливен се казва, че вие сте внук и син на офицери от 11-ти Пехотен Сливенски полк. Какъв е споменът за Каймакчалан и за полка във Вашата фамилия?
Стефан Лисицов: Когато стават тези събития, моят баща е бил на 17 години и постъпва в един взвод с Христо Смирненски. Той не е участвал битката на Каймакчалан. Моят дядо по майчина линия (по котленска линия) загива там. В списъка, който е в първата книга „11-ти пехотен сливенски полк”, която е от 1934-та година, не му е отбелязано името, но във второто издание от 1940-а година, в написването на което участва и моят баща, което е много по-подробно и много по-актуално, е отбелязано името и на моя дядо. Той се казва поручик Стефан Събев, от Котел. Бил е на 30 години, когато стават събитията на Каймакчалан. Загива на 2-ри октомври 1916 г. Преди това той е бил ранен и е бил в болницата в Прилеп, на 40 - 50 км. северозападно от Каймакчалан. Без да му е заздравяла раната, той напуска болницата и отива на фронта, след като е разбрал, че става там ад. И когато го срещат ранени по пътя, когато се катери нагоре, го питат: „Къде отивате, господин поручик?”, казва: „Аз отивам при моите момчета! Не мога да ги оставя”. Отива горе, и умира в последния ден от сраженията, на 2-ри октомври, ударен или от куршум или от шрапнел на снаряд при рикошет, в главата. Един котленец с прякор Калинката, който го е познавал добре, го е изнесъл от окопа, вече агонизиращ. Това е било в последния ден, когато нашите изоставят Каймакчалан. Сраженията продължават приблизително 45 дни. От баща ми - много неща знам за Каймакчалан, имам литература, и все пак има някои въпросителни. Официалната история не пише, че 11-ти пехотен полк е участвал там. Действително, те са били там, с подробности знам борбата за Големия и Малкия Каймакчалан (по-малкият връх е на 1200 метра от него). 45 години, от 9-ти септември до 10-ти ноември, а и след това по инерция до ден-днешен, по тези въпроси нито се говори, нито се обсъжда, нито се споменават, все едно, че никога не е било. Това беше държавна политика - ние да забравим себе си, но това е друга тема. На Каймакчалан е бил ужасът на ужасите, моят баща, Георги Йорданов Лисицов, ми е казвал много неща.
Когато ние учихме история, за Първата Световна война и въобще за войните, почти нищо не се казваше; може би учителите не знаеха, може би, беше забранено да се говори по тези въпроси. Повече се говореше за позивите, за прокламациите на тесните социалисти против войната, за Войнишкото въстание, отколкото за самата нея. Говореше се за братския сръбски народ, за българската шовинистична буржоазия и т.н. и всичко това се изопачаваше тотално. Същото изучаване на събитията бе и в Университета „Климент Охридски”, който завърших през 1971 г.
Фокус: Какво друго знаете за Каймакчалан?
Стефан Лисицов: В Киноцентъра имаше една комисия от музеите, в която бях включен като председател, за костюмите, оръжията, униформите и т.н. от Двореца. Там се запознах с г-н Милев, който отговаряше за реквизита на Киноцентъра, който работи там с жена си. Този човек от Егейска Македония впоследствие го уволниха от Киноцентъра, защото той помогна много на музеите, и милееше за всичко българско. Той ми каза много интересни неща за Каймакчалан, където е служил като гръцки граничар. Служил е в гръцката армия през 1938, 1939, 1940 година, точно на Каймакчалан, на гръцко-югославската граница. Самият той е обикалял по тези места, заснемал ги е, интересувал се е. И той ми каза неща, които ги научавал от сръбски офицери, които са служили там като граничари. От него знам, че там, на всички сърби и на французи, костите са заделени в мемориал, докато нашите кости са пръснати по скалите, по храстите, изобщо от противника нито едно парче не е събрано от нашите убити войници. Само един-единствен българин е бил погребан, понеже го намират с един сръбски войник двамата нанизани с ножовете на карабините си един в друг. Можете ли да си представите тази гледка? И двамата ги слагат в един гроб, на който пишело: „Бугаро-сръбски гроб”. С два кръстосани щика, на самия гроб. Този гроб трябва да се намира горе на Каймакчалан; може би - в гръцка територия, защото окопите минават в гръцка територия. Само на Каймакчалан, от 11-ти пехотен полк, загиват близо 1000 души - 988 затова – българските гробове в Македония от войните и Илинденското въстание са над 100 000.
Фокус: Дядо Ви писал ли е нещо в писма от горе, съобщавал ли е на близките си нещо от фронта, от Каймакчалан?
Стефан Лисицов: Той е бил и по други фронтове, но 11-ти полк през лятото и есента на 1916 година е бил точно там, на Каймакчалан. Писма от него няма останали, но той през лятото същата година е бил в отпуска в Котел, две седмици. Видял се е с жена си, майка ми тогава е била на 2 години, малко дете, брат й – на четири години. Дядо ми е бил в Котел, някъде към края на август се връща на фронта, раняват го, карат го в Прилеп, бяга от болницата, отново отива на Каймакчалан, и го убиват на 2 октомври. След това са пренесли трупа му до село Будимирци; където има някакъв манастир, единствен в района на Каймакчалан, където са погребани и други български войници и офицери. Аз имах голямо желание - да отида да намеря това място. Моята майка казваше, че има един грях през живота си - че от април 1941 година, до 9 септември 1944 година, 3,5 години, когато този район е част от България, не е отишла на това място, да намери гроба на баща си. Можело е да отиде, още повече, че сме имали наш роднина, електроинженер, който е отговарял за електрификацията в Битоля, а това е на 20 – 25 км. изток - югоизточно от Битоля. Тези гробища, са на няколко десетки метри, от десния бряг на река Черна, където е погребан моят дядо, заедно с други. Какво е състоянието на тези гробища - не знам! Аз съм говорил с един наш роднина, който смътно си спомня, че в 1942 година отива на гости при електроинженера в Битоля, и с джипка са отишли на тези гробища. Той ги помни; те са били на около половин километър от манастира „Свети Трифон”, в района на село Будимирци. Помни, че е имало някакви орехи нагоре към манастира, и на няколко десетки метра от брега на река Черна, са гробищата. Там е погребан моят дядо, вероятно на 3-ти октомври, последния ден от сраженията на Каймакчалан. Неговият брат е бил извикан от друг участък от фронта, за да присъства на погребението.
Още нещо: Генерал Жеков, който е главнокомандващ на Българската армия, хладнокръвно е наблюдавал как полкът загива, но, за да не бъде упрекнат, че помага на съгражданите си от Сливен, той до последният момент оставя полкът сам да се бие на върховете. Срещу полка има няколко сръбски полка, от Дринската дивизия, които са били по-добре въоръжени, и които са се сражавали със съзнанието, че имат голямо надмощие както в жива сила, така и в техника и снабдяване.
Фокус: Много мъже от Котел, от Жеравна и от селата около Сливен са служили в 11-ти пехотен Сливенски полк, и участват в това сражение. В Котел например, има ли някакъв по-специален спомен за Каймакчалан; улица да е кръстена на някой, площад?
Стефан Лисицов: По тези въпроси - 50 – 60 години гробно мълчание. В Котел имената на тези хора са отбелязани на южната фасада на общината, където имената на всички тези убити, включително и на моя дядо, са поставени на плоча. Има и много други котленци, които са загинали там. От Военна академия по-миналата година ми дадоха доста картички, които са осветени от сливенския владика, с изглед на Каймакчалан, аз раздадох на много хора, но, пак ви казвам, всички тези събития са в пълна забрава. Ще е интересно да направите една анкета, да тръгнете по улица „Каймакчалан”, която се намира зад Военното училище в София, да попитате хората по нея и съм сигурен, че резултатите ще бъдат потресаващи – едва ли ще се намери на 100 човека, един сносно да каже - защо се казва „Каймакчалан”.
Фокус: Как са изглеждали тогава географските условия; знаем как изглежда Каймакчалан днес?
Стефан Лисицов: На Каймакчалан те са заемали позиция от есента на 1915 година. Нашите са искали да влязат в Солун, но германците са били против понеже Гърция е неутрална в този период, и хитрува до 1917 година, когато вече е ясно нещата накъде отиват, Гърция търпи на територията си войски на Съглашението, тоест - англичани и французи, главно. Сърбите още не са дошли на фронта, по това време те са изгонени на остров Корфу. В края на октомври и през ноември нашите стигат до Каймакчалан, изкарват зимата там, и мирната обстановка продължава до 17 август 1916 година. До тогава нашите стоят на позиция, а войските на Съглашенството отсреща се готвят, идват сърбите, които са въоръжени, нахранени, облечени и т.н. Останките от сръбската армия ги стоварват точно на Каймакчалан, в централната част от фронта. От ноември 1915 година, до 17 август 1916 година има затишие на Каймакчалан, на 17-ти август нашите тръгват в настъпление, защото са разбрали, че фалшивия неутралитет на Гърция вече не ги задоволява. Спущат се от планината на юг, започват много тежки сражения. Около град Лерин (Флорина), 6-ти и 7-ми конен полк нанасят много тежки поражения на французите, но англичани, французи и сърби се подсилват, идват много нови дивизии от Солун. Укрепват фронта с много оръжие и боеприпаси и връщат нашите обратно, на изходните им позиции; нашите дават много жертви, ония също. Разразява се 45-дневната битка до първите дни на октомври, когато продължават сраженията на Каймакчалан. Накрая, по заповед на Главното командване, последните наши останки напускат върха, и се изтеглят зад река Черна.
Фокус: Какво се случва с тези, които са оцелели на върха, в следващите дни, знаете ли?
Стефан Лисицов: Оцелелите от целия този ад отстъпват на Селечката планина, на левия бряг на река Черна и на Добро поле. Там се установяват на позиция и престояват доста време, но вече без сражения. В Сърбо-Хърватската енциклопедия, която е издадена в Загреб през 1928 година и която описва всички тези събития, накрая резюмира следното: този успех, който имат сърбите, не е бил експлоатиран, както трябва. Не е бил експлоатиран – т.е. те не са продължили след Каймакчалан, не е пробит фронтът, на практика, тъй като Дринската и Нишавската дивизия са били много разредени, много изтощени, с големи загуби. Фактически войната продължава още 2 години на същата позиция, на Селечката планина и Добро поле.
Фокус: В Сливен и в региона, когато са се върнали някои от войниците от 11-ти пехотен сливенски полк след края на Първата Световна война, разказвали ли са нещо, има ли нещо отразено в местната преса? Някакви годишнини, панихиди, юбилейни издания - има ли нещо подобно правено?
Стефан Лисицов: Нямам данни за тези неща. Явно е, че се е оказвало почит, имало е панахиди и т.н., но това е било до 9-ти септември. След това абсолютно мълчание.
Фокус: Как се е справила баба Ви, след смъртта на съпруга й?
Стефан Лисицов: Баба ми получава след няколко дни телеграма за гибелта му. 10 години в къщи не се е пеело, не се е танцувало, не се е веселяло - това го знам от баба ми. 10 години въобще е било трагедия в къщи. Майка ми е била на 2,5 години, когато е загинал нейният баща; тя има и брат, който е починал от костна туберкулоза през 1930 г. Баба ми беше вечно угрижена, вечно беше замислена. Повторно не е сключвала брак. А дядо ми е можело да бъде освободен да не служи, защото той е бил глава на семейство, най-големият от братята. Били са шестима братя и една сестра. Можело е да се освободи и да не отиде на война, но той не само, че отива, но бяга от болницата, за да се върне отново на фронта. Така са разсъждавали те, и така са мислили; без да се бият в гърдите - да казват, че са патриоти и т.н. За тях България е било всичко, повече от семейството. И другите братя на моя дядо са били на фронта, вероятно и те са били в 11-ти пехотен полк. Говорил съм с неговия брат, който също има интересни спомени; той не е бил точно на Каймакчалан. Почти всички са били на фронта, все в този участък. Говорил съм с неговия брат, който е завършил във Франция електроинженерство; той е бил преводач, и когато са пленявали французи, той е бил връзката между пленените французи и нашите началници - обяснявал им е, че ще отидат в пленнически лагер и т.н.
Фокус: Какво разказва?
Стефан Лисицов: Той ми разказа интересен случай. Прекъсва следването си, за да дойде в България по собствено желание, да отиде на фронта, където е офицер, и когато се връща във Франция, за да завърши висшето си образование като електроинженер, неговият професор, който го изпитва, се оказва, че е бил от другата страна на фронта. Те са стояли един срещу друг две години. По време на изпит са обсъждали тези неща – на фронта професорът - французин е бил отсреща. Били са в района на Каймакчалан. По целия фронт от Орфанския залив, който е сега в Гърция (западно от Кавала) до Албания, един много дълъг фронт, през планините в центъра и на запад са били французите; там е била френската армия; на изток са били англичаните, при Дойран, италианците и руснаците са стояли на фронта към Битоля. Негрите са били също във френската армия, гръцката армия е била в района на Сереси в района южно от Беласица. Срещу нас е стояла една стоглава хидра. В центъра на целия този фронт са били и тези 106 хиляди, доколкото знам, сръбски войници и офицери; това са остатъците от сръбската армия, след като Сърбия е изцяло разгромена. През 1915 година точно в центъра на този фронт, в района на Каймакчалан, на Битоля, където е бил моят чичо Ганчо Събев, отсреща е бил и френският професор от Нанси, с когото две години по-късно обменяли мисли кой къде е бил, защо е бил и какви намерения е имал.
Фокус: Споменахте, че баща ви е един от авторите на второто издание на книгата за 11-ти пехотен Сливенски полк. Нещо повече може ли да ни кажете, как е била съставена самата книга?
Стефан Лисицов: Самата книга е съставена от няколко автора. Подробности не знам от баща ми, защото баща ми не обичаше да говори точно за това, тъй като на тези неща в най-добрия случай се гледаше негативно. Не, че беше забранена книгата, но се гледаше като нещо остаряло, ретроградно, едва ли не консервативно и назадничаво, в най-добрия случай.