| 24 05 2008 Много по-задълбочено изследване в библиотеката на Ватикана направи нашият учен Трендафил Кръстанов. Той установи редица неизвестни факти за зората на българската християнска култура и политика, откри първите текстове българска литература, идентифицира българските посланици при папата и представи доказателства за първоначалното приемане на християнството и свещенослужители от Рим. Откритията му, макар подкрепени с неопровержими факти, не намират прием нито в научните среди, нито в църквата. | |
 Истината за братята Кирил и Методий тъне в мистерии и догадки. Известно е, че именно те създават „кирилицата", която заменя славянската писменост, популярна по онова време като „черти" и „резки" - примитивна руническа азбука. Известно е също, че двамата братя са превели на славянски език Светото писание и богослужебни книги. Знаем също, че са проповядвали духа на източното православие и са били негови представители. Но какво всъщност са извършили? Това е въпросът. Фактът, че двамата братя са със славянски произход, не подлежи на съмнение. Те действително са родени в македонския град Солун, но от това в никакъв случай не следва извода, че са адетпи на патриаршията. Освен това най-яркото им изобретение - Кирилицата, би трябвало да се нарича „константиница", тъй като е създадена, когато единият брат е Константин и чак след години, в края на живота си, приема монашеското име Кирил, постъпвайки в манастир. Това между другото. ГРУБА ГРЕШКА НА АВТОРА! Светите братя създават глаголицата, а едва техните ученици в Българи на нейна основа разработват кирилицата и са я нарекли напълно правилно с последното име на своя учител. Следва най-интересното. Братята дълго време са живяли в Константинопол, където дори не са били свещеници, а обикновени учени, занимаващи се с преписване на литература. В съдбата им обаче настъпва прелом. По време на посещението си при византийския император Михаил през 862 г. моравският княз Ростислав заявява, че в неговата Моравия хората са отхвърлили езичеството и се обръщат към истинската вяра. Поради тази причина той с дълбок поклон моли в моравските земи да бъдат изпратени учители, които да проповядват на славянски език. Но да оставим настрани подробностите около азбуките, тъй като те нямат отношение към темата на това писание. Много по-важни са други събития. Едва пристигнали в Моравия, двамата братя са принудени да зарежат проповедите си и да отпътуват спешно за Рим по заповед на понтифика Николай. Той бил възмутен от това, че в проповедите си те ползвали славянски, а не латински език. Именно тази случка предизвиква въпроса: ако братята са принадлежали към Констатинополската патриаршеска юристдикция то поради каква причина римската църква си пъха носа където не и е работа? В такъв случай би следвало Константин и Методий да не обръщат внимание на заповедта и да не се подчинят. Но нищо подобно не се случва, а тъкмо обратното! Братята не само тръгват спешно за Рим, но взимат със себе си и мощите на свети Климент. Най-любопитното в случая е това, че поемайки към Рим, братята дори не уведомяват своите в Констатинопол. Така че съвсем нормално е да се запитаме, кой все пак е бил началник на Константин и Методий? В Рим двата пристигат през 869 г. Докато пътували обаче понтифик Николай умрял. Наследилият го на поста Адриан ІІ от своя страна не само не се скарал на братята, както те вероятно са очаквали, а ги приел с почести и ги ръкоположил за свещеници. Съществува и до днес писмо на папата до моравския княз, в което се казва: „Ние, изпитвайки тройна радост, от решението да изпратим синът наш Методий, който бе ръкоположен и неговите ученици, във Вашата земя, за да учат Вас, както помолихте Вие, да прилагате Писанието на ваш език, да извършвате църковните обряди, светата литургия, сиреч службата Божия, и кръщението, заедно с философът Константин". Създава се впечаление, че тръгвайки към Моравия, Константин и Методий не са имали никакво съмнение, че тези земи са част от римския канон, затова и поведението им е било подобаващо. Доказателство за това е и фактът, че мощите на свети Климент те отнасят в Рим, а не в Констатинопол. За да е завършена картината, ще добавим, че папата след известно време направил Константин епископ, а за Методий се създава специално Сремската митрополия... И с невъоръжено око се вижда, че християнството в земите на западните славяни се разпространява с благословията на папата в Рим, което означава и по римските канони. От това следва извода, че дейността на Константин и Методий не се е ограничавала само с Моравия и Чехия. Което пък означава, че християнските храмове в Киев, издигнати по онова време от княгиня Олга, са нищо повече от прилагане на християнство от западен тип. Дали има доказателства за това? Да, има. Това обаче не означава, че подлагаме на съмнение християнизирането на Русия по образец на гръцкото православие. Но голи твърдения и липса на дискусия не са довели никога до нещо добро. Не е съвсем редно поддръжниците на тезата за византийския произход на християнството в Русия да се възприемат като последна инстанция. Затова не е лошо да се чуят и гласовете, които защитават версията за римски корени на християнизацията на славяните и в частност на Русия. А аргументи в тази посока има. Да започнем оттам, че календарът, който е основа на богослужението, по онова време е латински, а не гръцки. В наши дни се счита, че Нова година настъпва през януари. Но това е нововъведение от времето на Петър Първи, т.е. някъде през 1700 г. Дотогава годината е свършвала през септември, както е според византийския календар. Пак според него преди това годината е започвала през март. През март е започвала и на запад. От този факт произтичат и безбройните трудности, когато се изследват летописи от онези времена - не се знае летописецът по кой календар се е ръководил. От всичко това понякога се заплитат такива сложни казуси, че често самите историци вдигат безпомощно ръце. Затова ще изоставим тази математическа главоблъсканица на учените. Достатъчно е да припомним, че и до ден днешен използваме римските имена на месеците, а не византийските, които нямат нищо общо с познатите ни и до днес септември, октомври, ноември и декември. Което също е странно. Второ. Щом християнизирането на славяните е дошло от Византия, би следвало наименованието на църковните обряди и култ да имат гръцки произход. Но на практика не е така. Съдете сами.
Разбира се списъкът е много по-дълъг, но и този е достатъчен. Така че е време да се запитаме на кого всъщност са служили двамата братя просветители - на Византия или Рим? Отговорът е: по-скоро на Рим. И щом е така, не е ли време да преосмислим тяхната дейност, с всички произтичащи от това последици.
Горният текст е откъс от скандалната книга на Лев Шилник „А был ли мальчик?", която все още не е преведена на български език. В нея авторът развенчава възприети от векове митове в световната история като покръстването на славяните от Цариград; известни събития от древността, свързани с Рим и Гърция; датирането на исторически събития; преиначаването на изходите от водени войни от хроникьорите; писанията на Омир и Аристотел и др. Шилник нарича своята книга „скептичен анализ на традиционната история". В Русия написаното от него се издава в огромни тиражи и предизвиква бурни научни и обществени спорове. |
неделя, 25 май 2008 г.
Азбучните истини на Кирил и Методий - скандалните разкрития на Лев Шилник
Проф. Х. Миклас: Различни славянски народи секат част от Кирило-Методиевото дело за себе си.
| 24 05 2008 | |
| Старобългарският фактически е основата за писмения език, който се нарича по различни начини: старобългарски, староцърковнославянски, казва за Frognews.bg един от най-големите съвременни слависти. Проф. Хайнц Миклас е преподавател по славистика и българистика във Виенския университет, специалист по старобългарски език и сравнително езикознание. Той е доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски”. интервю на Ана Кочева - Проф. Миклас, в Австрия 24 май не е празник, но лично Вие как го усещате? - Аз го усещам като голям празник, европейски по-скоро, отколкото като нещо друго. Това е така, защото смятам, че делото на двамата братя се отнася не само към България и околните страни, а към развитието на цяла Европа. - Терминологията, свързана с тяхното дело, обаче е много полемична – старобългарският език, чиято азбука двамата създават, се определя по много различни начини, но не и с народностното му име – говори се за старославянски, староцърковнославянски. Защо е намесена толкова много политика в едно хуманитарно дело? - Има намесена много политика, но аз мисля, че по-скоро националните чувства са виновни. Объркването в терминологията идва до голяма степен от тях. Близо половината славянски народи, като се спомене името на Кирил и Методий, чувстват, че делото на двамата братя е част от собственото им културно богатство и всеки народ има желанието от това голямо дело да отсече една по-голяма част за себе си. Това е естествено, нали? Българите смятат, че то е чисто българско, но ако се изходи от там, че Кирил и Методий са работили във Велика Моравия и дори ако оставим настрана въпроса къде точно се е намирала тази държава, все пак има един доста голям обсег на народи, които също са участвали в тяхното дело и които са били засегнати от него, така че претендират да е част от тяхното културно-историческо богатство. Те просто искат от това богатство да осигурят по-голяма или по-малка част за себе си. Но аз с пълно право мога да кажа, че този староцърковнославянски език се базира върху славянски диалекти, които са показали черти от българския език. Това може да се каже определено, както и, че старобългарският фактически е основата за писмения език, който се нарича по различни начини: старобългарски, староцърковнославянски... Това може да се каже с пълно право. Вярно е, че те са работили не в самата България, а в пространството някъде на днешна Унгария и в съседните области като Панония на Коцел, а дали са достигнали до Чехия, много се съмнявам. В този смисъл и тези славяни имат право да се чувстват наследници на Кирило-Методиевото дело. - Между другото има най-различни интерпретации и на мотивите, подтикнали двамата братя към това дело, в т.ч. и такива, че те са всъщност емисари на Ватикана и са имали чисто политическа мисия? - О, не, такива интерпретации трудно може да се правят. Те са имали подкрепа и от страна на Константинопол, а по-късно и от страна на Ватикана, но тази подкрепа съвсем не означава, че те са били агенти, предатели или нещо подобно. Те са били по-скоро прагматично настроени. Но не бива да се забравя, че тогава времето е било съвсем друго, тогава все още не е имало толкова солидна граница между Източната, православната част и Западната част на християнството; говорим за времето преди Голямата схизма на 1054 г. Все пак вече и по това време патриарх Фотий* е имал големи спорове с Ватикана, но мисля, че Кирил и Методий не са се намесвали в тези спорове, по-скоро те са се опитали да съединят двете партии за едно общо дело. - Ако прекрачим от миналото в бъдещето и от глаголицата, която създават двамата братя, към кирилицата, която използваме ние днес, считате ли, че трябва да имаме основания за притеснения, свързани с нейното бъдеще? - Всяко писмо има своето право на съществуване, особено пък днес в Европа, още повече че България е вече и член на ЕС. Това право ще се защитава и от ЕС, в който няма „големи” и „малки” езици. Ето, например гръцкият език, който разполага със свое собствено писмо от самото начало на съществуването си – никой не е и помислял да отстрани или омаловажи гръцкото писмо. - Става дума по-скоро за факта, че в съвременния технологичен свят латиницата се използва много повече, особено от младото компютърно поколение, което непрекъснато транскрибира кирилицата на латиница. - Аз лично смятам, че това е временен проблем. След тази генерация ще дойде следващата, която ще премине към собственото си писмо. В момента има по-скоро технически проблеми и прегради, но те няма да траят твърде дълго време. - А къде ще бъдете самият Вие на 24 май? - Тази година ще съм тук във Виена. Заради работата си не мога да мърдам, имам твърде много ангажименти, но ще мисля за великото дело на Кирил и Методий и ще бъда заедно с българските студенти. Те се събират, празнуват заедно, посещават концерти, организирани от българите тук. Напоследък все повече събития се случват тук покрай тях. - А много ли са тези ваши студенти (даже нямам предвид толкова българите), които се интересуват от българистика? - Да, в момента са около 40-45, които следват българистика, а има още немалък брой други студенти, които желаят да се занимават само с български език за практически цели. Не мога да кажа точната им бройка, но предполагам, че са около 20 души. Сред тях има и австрийци, и хора от съседни страни. - Това е много радващо, защото е известно, че за съжаление в Европа като цяло има отлив на чужди студенти от българистиката. - Така е, да, но Виена в това отношение е особено място. Тя винаги е била център на славистиката и това се чувства и по отношение на българистиката. А аз вярвам, че нещата няма да се променят и интересът ще остане искрен и траен. ---------------------------------------------------------------------------------- * Патриарх Фотий е виден византийски енциклопедист от 9 век и патриарх (857-867 и 877-886), ректор на прочутата Магнаурска школа в Цариград, един от инициаторите за покръстване на българите, учител на Константин-Кирил. По произход е етнически арменец. В първия му период като патриарх на Константинопол е изпратена мисията на братя Константин-Кирил и Методий в Моравия, а княз Борис е покръстен от своя кръстник, византийския император Михаил III. Създава се и българската църква. |
неделя, 11 май 2008 г.
11 май
Доц. д-р Пламен Павлов: Св.св. Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят
“Който смята България за някаква нова държава (...), който е чувал Балканите да бъдат наричани само “барутен погреб на Европа”, няма как да си спомни, че България някога е била могъщо царство и действащо лице в голямата политика на средновековна Европа. Тази липса на исторически знания лишава повърхностния западен наблюдател от представата какво е България, какви са нейните дълбоки духовни структури (...) Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в България, като дело на българите...”
Тези думи са на известния италиански славист проф. Санте Грачиоти, един от многото европейски учени, които изследват приноса на българите в изграждането на европейската цивилизация. Основите на тази християнска, славянска като език, старобългарска като генезис цивилизация са положени от двамата монаси, писатели, книжовници и християнски мисионери Константин-Кирил Философ (827-869 г.) и Методий (815-885 г.).
Братята Методий и Константин са родени в Солун (Тесалоники) - вторият по големина и значение политически и културен център на Византийската империя. “И по майка, и по баща - четем в Пространното житие на Методий - те бяха от много добър и почтен род, отдавна познат и на Бога, и на царя (императора)...” Братята са синове на византийския висш офицер Леон/Лъв и Мария, произлизаща от местната българо-славянска аристокрация. Споровете за произхода на Светите братя, заредени с много страсти през ХІХ и ХХ в., надали ще стихнат скоро. В българската традиция още от Средните векове Кирил и Методий се възприемат категорично като свои дейци. Тази “българизация” често събужда своеобразна ревност в други страни. Разбира се, в политически план братята са били “ромеи” (“римляни”, византийци), поданици на византийския (източноримския) император. Матерният им език обаче е бил “славянски”. И тъй като някакъв абстрактен “славянски език” не съществува нито през ІХ в., нито по-късно, става дума за широко засвидетелствания в района на Солун старобългарски език. Присъствието на български славяни, заселили се през VІ-VІІ в. в Мизия, Тракия и Македония, в района на Солун в онази епоха е твърде значимо. Византийския император и интелектуалец Константин VІІ Багренородни отбелязва: “Пославянчи се цяла Елада.... В Житието на Константин-Кирил се подчертава, че жителите на Солун “... говорят чисто славянски”...
През VІІ-Х в. в елита на империята навлизат личности и цели фамилии от българо-славянски произход: патриарх Никита (средата на VІІІ в.), въстаническия водач Тома Славянина, дворцовият сановник Василица (началото на Х в.), знатните родове Глава, Врана, Радини и др. От друга страна, Византия следва прагматичната линия нейните дипломати и мисионери в различни страни да са хора със същия етническия произход или лица от смесени бракове, близки по език и манталитет на съответните народи. Случаят с братята Константин-Кирил и Методий се вписва напълно в тази вековна византийска практика.
Методий е роден около 815 г., дванадесет години преди Константин. Получава образование в Солун, прави военна кариера и е назначен от императора за “архонт” на една “Славиния” (славянско княжество) на византийска територия - най-вероятно племето смоляни в Родопите. Този факт потвърждава потеклото на братята и връзките на тяхното семейство с императорския двор. На младини Методий е красив и представителен мъж, който е имал семейство и деца. След десет години служба, станал по неволя свидетел “.... на много смутове и престъпления в този живот...”, той се оттегля в манастир. Допуска се, че това е станало по политически причини. Бъдещият апостол се заема “... усърдно с книгите”. Със своите интелектуални и морални достойства Методий придобива авторитет, като му е предлаган сан на митрополит (архиепископ). Той отказва, а по-късно става игумен на известния манастир “Полихрон” в Мала Азия.
Константин е седмото, най-малко дете на Лъв и Мария. Роден е през 827 г., учи в родния Солун, където “... от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, а всички му се удивляваха...” По височайша воля постъпва в знаменитата Магнаурска школа в Константинопол - единственият университет в тогавашна Европа. Като ученик на прочутите в онази епоха Лъв Математик и Фотий, Константин изучава “... граматиката, Омир и геометрията (...), диалектиката и всички философски науки, реторика и аритметика, астрономия и словесност, и всички елински изкуства...” След завършването на това елитарно образование е преподавател в Магнаурската школа и библиотекар ("пазител на свещените книги") на патриаршеския храм "Св. София". Константин отказва предложенията за държавна кариера, предпочитайки интелектуалните занимания.
Правителството на империята използва младия теолог, философ и филолог в дипломатически мисии при арабите и хазарите. В хода им той участва в религиозни и научни диспути, в които надделява над своите ислямски и юдейски опоненти. Във втората мисия участва и Методий. След 851 г. Константин се оттегля в манастира на Методий и се посвещава на създаването на славянската азбука и старобългарския литературен език. Според житийния разказ задачата е поставена от император Михаил ІІІ и неговите съветници. Византия се стреми да приобщи българските славяни на своя територия, както и да разполага с духовно влияние в България, руските земи и целия славянски свят. Усилията на Константин и Методий, независимо дали са инициатива на императора, на църквата или тяхна собствена идея, са в съзвучие с политиката на Византия. Дълбоко погрешно е обаче Светите братя да бъдат схващани като изпълнители на “политическа поръчка”. Над всичко стои тяхната убеденост в силата на Христовото учение, осъзнатата им воля да се трудят за “спасението на славянския род”, с когото са свързани по рождение.
През 855 г. Константин създава т.нар. глаголица, в чиято символика, принципи и цялостна концепция се проявяват неговата изключителната ерудиция и талант. Вероятно именно тази азбука първоначално е наричана “кирилица” - “азбуката на св. Кирил”. Така понятието “кирилица” става синоним на “азбука”, поради което по-късната българска графична система “отнема” името... Днешната кирилица е регистрирана за първи път в старобългарски надпис от 921/922 г. и се утвърждава най-вече по линия на българската царска канцелария в столиците Велики Преслав и Охрид. Впрочем в българските земи векове по-рано е създадена още една азбука - старогерманската на епископ Вулфила (310-383), предназначена за заселилите в Мизия готи. Подобно на Кирил и Методий, през 369 г. в Никополис ад Иструм (до Велико Търново) Вулфила превежда Евангелието и някои библейски текстове.
Независимо от важността на въпроса за азбуката, същността на Кирило-Методиевото дело е езикът! На основата на родния им солунски диалект, с елементи и от източните български говори, Константин-Кирил и Методий създават богослужебния и книжовен старобългарски език. Макар все още да е наричан по света “старославянски”, няма обективен учен, който да не признава, че в основата си този език е българска.
С помощта на кръг от ученици Светите братя започват усилена преводаческа и книжовна дейност. Конкретната политика води до неочаквано решение - през 863 г. Византия изпраща Константин, Методий и учениците им във Велика Моравия - възникналата в през ІХ в. славянска държава на територията на днешните Чехия, Словакия и отчасти Унгария. Княз Ростислав подкрепя мисията, въпреки резервите на западната църква и враждебността на силното в Централна Европа немско духовенство. През 867 г. Константин-Кирил и Методий разширяват дейността си и в Блатненското княжество в Панония (днешна Унгария). Междувременно са поканени в Рим. Апостолите и учениците им преминават през Венеция, където участват в разгорещен диспут. Константин Философ побеждава привържениците на ширещата се на Запад "триезична догма" (според нея Христовата вяра може да се проповядва единствено на латински, гръцки и еврейски). Опирайки са на източната практика (сирийци, арменци, грузинци, копти и други народи от векове имат свои азбуки и славят Бога на собствените си езици), Константин оборва своите опоненти.
В Рим мисията и “славянските книги” са благословени от папа Адриан ІІ, а проповедта на старобългарски език огласява храмовете на «Вечния град». За нещастие Константин се разболява тежко, приема монашеска схима и името Кирил и на 14 февруари 869 г. умира. Погребан е в църквата "Св. Климент" ("Сан Клементе"). Пред гроба му всяка година на 11 май се отдава почит от български правителствени делегации, интелектуалци, българи, живеещи и работещи в Италия и други страни.
На смъртния си одър Кирил прошепва: “Брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (монашеството), но заради нея ти не оставяй учението си...”
Методий неотклонно следва поетия път. Като архиепископ на Великоморавия той среща ожесточената съпротива на немското духовенство. В споровете Методий не отстъпва по жар и красноречие на Кирил. В безсилието си немските епископи стигат до груби заплахи: “Понеже буйно говориш, зле ще си изпатиш!” На саркастична забележка на немския крал Методий дръзко отговаря с анекдота за изморения философ, който се е изморил, защото е спорил “...с глупаци...”
Заточен в продължение на три години в Швабия, Методий е освободен едва след намесата на папския Рим. Верен на апостолските завети, св. Методий полага усилия да разшири обсега на мисията към Южна Полша и Хърватия. Той положително е поддържал връзки и с България - надали е случайно, че Климент, Наум, Ангеларий и другите участници в Моравска мисия «... копнеели за България...”
Държавните власти във Великоморавия не осъзнават в пълна степен значението на Кирило-Методиевото дело. Въпреки трудностите Методий продължава преводите на библейските книги и създава оригинални творби до самата си смърт (6 април 885 г.). За мястото на гроба му се спори, но местната моравска традиция го свързва с градището Микулчице. От 2000 г. българи от Чехия, Словакия, Австрия и други страни на 11 май всяка година извършват поклонение в Микулчице, за да отдадат своята почит на апостола на българското слово.
Смъртта на Методий е последният акорд на Моравската мисия. Участниците в мисията са прогонени, по-младите - продадени в робство... Св. св. Климент, Наум, Ангеларий търсят спасение в България. Монашеската мисия се завръща в родната си среда, за да се превърне в гръбнак на старобългарската цивилизация. Борис-Михаил и неговия син, царят-интелектуалец Симеон Велики (893-927) поставят културната и религиозна реформа в центъра на държавната идеология и политика. Настъпва “Златния век” на България, в изградените културните средища във Велики Преслав и Охрид кипи творческа дейност, която има световноисторически измерения. България, една от трите военни и политически "Велики сили" в ранносредновековна Европа, с бързи темпове се превръща във "Велика сила" и на европейската християнска култура. В резултат на мощното българско духовно и културно излъчване в православна Европа (Киевска Рус и наследилите я княжества, Сърбия, Влахия, Молдова, Литва) старобългарският се превръща в третият класически език на средновековна Европа.
По този повод преди много години френският учен проф. Роже Бернар каза следните точни и силни думи:
“Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност...”
Заслуженото въздигане на Светите братя като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици (886 г.). Кирил и Методий са упование за българите вече повече от хиляда и сто години. В мрачната епоха на османското владичество българската държава изчезва от политическата карта на Европа - остава “Държавата на духа”, както я нарече големият руски учен акад. Дмитрий Лихачов. Нейните устои са поставени от азбуката и езика на Кирил и Методий. Светите братя са еманация на българската борба за църковна и политическа независимост. Още през 1851 г. техният ден - 11/24 май, от църковен празник прераства в най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата.
Днес св.св. Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят. През вековете те се превръщат в символ на руската култура и обществени стремежи. Светите братя са знаме на славянското възраждане и национална еманципация в Чехия и други славянски страни. Без да са популярни във Византия, под влияние на българския култ са възприети като светци от православната църква и извън славянския свят, включително в съвременна Гърция. В края на ХХ в. папа Йоан Павел ІІ ги обяви за “покровители на Европа”. Десетки народи, особено в руското културнополитическо пространство през ХХ в., възприемат кирилица като писменост на своите национални езици.
Днес денят 11/24 май се отбелязва в много държави (Русия, Украйна, Беларус, Македония, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия и др.), но дълбоките корени на тази традиция са в България. И единствено в България този ден не е само официално събитие и интелектуален жест, а истински народен празник, най-неоспоримият и приет от всички... В България същестува феномен, който надали има аналогия някъде другаде в Европа и по света - българите имат една песен, която не остъпва на националния химн като внушение, сила и израз на националното чувство... И това не е някоя старинна песен (от онези, които днес са познати на целия свят с “магията на българските гласове”), нито военен марш, а именно “Химнът на Кирил и Методий”...
Химн, който започва с думите: “Върви, народе възродени!”
| Пламен Павлов е български историк, поет и телевизионен водещ, преподавател по история на Византия и балканските държави през периода ІV-ХV век във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Той е доцент, доктор по история. В периода 1998-2002 г. Пламен Павлов бе председател на Държавната агенция за българите в чужбина. |
“Който смята България за някаква нова държава (...), който е чувал Балканите да бъдат наричани само “барутен погреб на Европа”, няма как да си спомни, че България някога е била могъщо царство и действащо лице в голямата политика на средновековна Европа. Тази липса на исторически знания лишава повърхностния западен наблюдател от представата какво е България, какви са нейните дълбоки духовни структури (...) Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в България, като дело на българите...”
Тези думи са на известния италиански славист проф. Санте Грачиоти, един от многото европейски учени, които изследват приноса на българите в изграждането на европейската цивилизация. Основите на тази християнска, славянска като език, старобългарска като генезис цивилизация са положени от двамата монаси, писатели, книжовници и християнски мисионери Константин-Кирил Философ (827-869 г.) и Методий (815-885 г.).
Братята Методий и Константин са родени в Солун (Тесалоники) - вторият по големина и значение политически и културен център на Византийската империя. “И по майка, и по баща - четем в Пространното житие на Методий - те бяха от много добър и почтен род, отдавна познат и на Бога, и на царя (императора)...” Братята са синове на византийския висш офицер Леон/Лъв и Мария, произлизаща от местната българо-славянска аристокрация. Споровете за произхода на Светите братя, заредени с много страсти през ХІХ и ХХ в., надали ще стихнат скоро. В българската традиция още от Средните векове Кирил и Методий се възприемат категорично като свои дейци. Тази “българизация” често събужда своеобразна ревност в други страни. Разбира се, в политически план братята са били “ромеи” (“римляни”, византийци), поданици на византийския (източноримския) император. Матерният им език обаче е бил “славянски”. И тъй като някакъв абстрактен “славянски език” не съществува нито през ІХ в., нито по-късно, става дума за широко засвидетелствания в района на Солун старобългарски език. Присъствието на български славяни, заселили се през VІ-VІІ в. в Мизия, Тракия и Македония, в района на Солун в онази епоха е твърде значимо. Византийския император и интелектуалец Константин VІІ Багренородни отбелязва: “Пославянчи се цяла Елада.... В Житието на Константин-Кирил се подчертава, че жителите на Солун “... говорят чисто славянски”...
През VІІ-Х в. в елита на империята навлизат личности и цели фамилии от българо-славянски произход: патриарх Никита (средата на VІІІ в.), въстаническия водач Тома Славянина, дворцовият сановник Василица (началото на Х в.), знатните родове Глава, Врана, Радини и др. От друга страна, Византия следва прагматичната линия нейните дипломати и мисионери в различни страни да са хора със същия етническия произход или лица от смесени бракове, близки по език и манталитет на съответните народи. Случаят с братята Константин-Кирил и Методий се вписва напълно в тази вековна византийска практика.
Методий е роден около 815 г., дванадесет години преди Константин. Получава образование в Солун, прави военна кариера и е назначен от императора за “архонт” на една “Славиния” (славянско княжество) на византийска територия - най-вероятно племето смоляни в Родопите. Този факт потвърждава потеклото на братята и връзките на тяхното семейство с императорския двор. На младини Методий е красив и представителен мъж, който е имал семейство и деца. След десет години служба, станал по неволя свидетел “.... на много смутове и престъпления в този живот...”, той се оттегля в манастир. Допуска се, че това е станало по политически причини. Бъдещият апостол се заема “... усърдно с книгите”. Със своите интелектуални и морални достойства Методий придобива авторитет, като му е предлаган сан на митрополит (архиепископ). Той отказва, а по-късно става игумен на известния манастир “Полихрон” в Мала Азия.
Константин е седмото, най-малко дете на Лъв и Мария. Роден е през 827 г., учи в родния Солун, където “... от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, а всички му се удивляваха...” По височайша воля постъпва в знаменитата Магнаурска школа в Константинопол - единственият университет в тогавашна Европа. Като ученик на прочутите в онази епоха Лъв Математик и Фотий, Константин изучава “... граматиката, Омир и геометрията (...), диалектиката и всички философски науки, реторика и аритметика, астрономия и словесност, и всички елински изкуства...” След завършването на това елитарно образование е преподавател в Магнаурската школа и библиотекар ("пазител на свещените книги") на патриаршеския храм "Св. София". Константин отказва предложенията за държавна кариера, предпочитайки интелектуалните занимания.
Правителството на империята използва младия теолог, философ и филолог в дипломатически мисии при арабите и хазарите. В хода им той участва в религиозни и научни диспути, в които надделява над своите ислямски и юдейски опоненти. Във втората мисия участва и Методий. След 851 г. Константин се оттегля в манастира на Методий и се посвещава на създаването на славянската азбука и старобългарския литературен език. Според житийния разказ задачата е поставена от император Михаил ІІІ и неговите съветници. Византия се стреми да приобщи българските славяни на своя територия, както и да разполага с духовно влияние в България, руските земи и целия славянски свят. Усилията на Константин и Методий, независимо дали са инициатива на императора, на църквата или тяхна собствена идея, са в съзвучие с политиката на Византия. Дълбоко погрешно е обаче Светите братя да бъдат схващани като изпълнители на “политическа поръчка”. Над всичко стои тяхната убеденост в силата на Христовото учение, осъзнатата им воля да се трудят за “спасението на славянския род”, с когото са свързани по рождение.
През 855 г. Константин създава т.нар. глаголица, в чиято символика, принципи и цялостна концепция се проявяват неговата изключителната ерудиция и талант. Вероятно именно тази азбука първоначално е наричана “кирилица” - “азбуката на св. Кирил”. Така понятието “кирилица” става синоним на “азбука”, поради което по-късната българска графична система “отнема” името... Днешната кирилица е регистрирана за първи път в старобългарски надпис от 921/922 г. и се утвърждава най-вече по линия на българската царска канцелария в столиците Велики Преслав и Охрид. Впрочем в българските земи векове по-рано е създадена още една азбука - старогерманската на епископ Вулфила (310-383), предназначена за заселилите в Мизия готи. Подобно на Кирил и Методий, през 369 г. в Никополис ад Иструм (до Велико Търново) Вулфила превежда Евангелието и някои библейски текстове.
Независимо от важността на въпроса за азбуката, същността на Кирило-Методиевото дело е езикът! На основата на родния им солунски диалект, с елементи и от източните български говори, Константин-Кирил и Методий създават богослужебния и книжовен старобългарски език. Макар все още да е наричан по света “старославянски”, няма обективен учен, който да не признава, че в основата си този език е българска.
С помощта на кръг от ученици Светите братя започват усилена преводаческа и книжовна дейност. Конкретната политика води до неочаквано решение - през 863 г. Византия изпраща Константин, Методий и учениците им във Велика Моравия - възникналата в през ІХ в. славянска държава на територията на днешните Чехия, Словакия и отчасти Унгария. Княз Ростислав подкрепя мисията, въпреки резервите на западната църква и враждебността на силното в Централна Европа немско духовенство. През 867 г. Константин-Кирил и Методий разширяват дейността си и в Блатненското княжество в Панония (днешна Унгария). Междувременно са поканени в Рим. Апостолите и учениците им преминават през Венеция, където участват в разгорещен диспут. Константин Философ побеждава привържениците на ширещата се на Запад "триезична догма" (според нея Христовата вяра може да се проповядва единствено на латински, гръцки и еврейски). Опирайки са на източната практика (сирийци, арменци, грузинци, копти и други народи от векове имат свои азбуки и славят Бога на собствените си езици), Константин оборва своите опоненти.
В Рим мисията и “славянските книги” са благословени от папа Адриан ІІ, а проповедта на старобългарски език огласява храмовете на «Вечния град». За нещастие Константин се разболява тежко, приема монашеска схима и името Кирил и на 14 февруари 869 г. умира. Погребан е в църквата "Св. Климент" ("Сан Клементе"). Пред гроба му всяка година на 11 май се отдава почит от български правителствени делегации, интелектуалци, българи, живеещи и работещи в Италия и други страни.
На смъртния си одър Кирил прошепва: “Брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (монашеството), но заради нея ти не оставяй учението си...”
Методий неотклонно следва поетия път. Като архиепископ на Великоморавия той среща ожесточената съпротива на немското духовенство. В споровете Методий не отстъпва по жар и красноречие на Кирил. В безсилието си немските епископи стигат до груби заплахи: “Понеже буйно говориш, зле ще си изпатиш!” На саркастична забележка на немския крал Методий дръзко отговаря с анекдота за изморения философ, който се е изморил, защото е спорил “...с глупаци...”
Заточен в продължение на три години в Швабия, Методий е освободен едва след намесата на папския Рим. Верен на апостолските завети, св. Методий полага усилия да разшири обсега на мисията към Южна Полша и Хърватия. Той положително е поддържал връзки и с България - надали е случайно, че Климент, Наум, Ангеларий и другите участници в Моравска мисия «... копнеели за България...”
Държавните власти във Великоморавия не осъзнават в пълна степен значението на Кирило-Методиевото дело. Въпреки трудностите Методий продължава преводите на библейските книги и създава оригинални творби до самата си смърт (6 април 885 г.). За мястото на гроба му се спори, но местната моравска традиция го свързва с градището Микулчице. От 2000 г. българи от Чехия, Словакия, Австрия и други страни на 11 май всяка година извършват поклонение в Микулчице, за да отдадат своята почит на апостола на българското слово.
Смъртта на Методий е последният акорд на Моравската мисия. Участниците в мисията са прогонени, по-младите - продадени в робство... Св. св. Климент, Наум, Ангеларий търсят спасение в България. Монашеската мисия се завръща в родната си среда, за да се превърне в гръбнак на старобългарската цивилизация. Борис-Михаил и неговия син, царят-интелектуалец Симеон Велики (893-927) поставят културната и религиозна реформа в центъра на държавната идеология и политика. Настъпва “Златния век” на България, в изградените културните средища във Велики Преслав и Охрид кипи творческа дейност, която има световноисторически измерения. България, една от трите военни и политически "Велики сили" в ранносредновековна Европа, с бързи темпове се превръща във "Велика сила" и на европейската християнска култура. В резултат на мощното българско духовно и културно излъчване в православна Европа (Киевска Рус и наследилите я княжества, Сърбия, Влахия, Молдова, Литва) старобългарският се превръща в третият класически език на средновековна Европа.
По този повод преди много години френският учен проф. Роже Бернар каза следните точни и силни думи:
“Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност...”
Заслуженото въздигане на Светите братя като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици (886 г.). Кирил и Методий са упование за българите вече повече от хиляда и сто години. В мрачната епоха на османското владичество българската държава изчезва от политическата карта на Европа - остава “Държавата на духа”, както я нарече големият руски учен акад. Дмитрий Лихачов. Нейните устои са поставени от азбуката и езика на Кирил и Методий. Светите братя са еманация на българската борба за църковна и политическа независимост. Още през 1851 г. техният ден - 11/24 май, от църковен празник прераства в най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата.
Днес св.св. Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят. През вековете те се превръщат в символ на руската култура и обществени стремежи. Светите братя са знаме на славянското възраждане и национална еманципация в Чехия и други славянски страни. Без да са популярни във Византия, под влияние на българския култ са възприети като светци от православната църква и извън славянския свят, включително в съвременна Гърция. В края на ХХ в. папа Йоан Павел ІІ ги обяви за “покровители на Европа”. Десетки народи, особено в руското културнополитическо пространство през ХХ в., възприемат кирилица като писменост на своите национални езици.
Днес денят 11/24 май се отбелязва в много държави (Русия, Украйна, Беларус, Македония, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия и др.), но дълбоките корени на тази традиция са в България. И единствено в България този ден не е само официално събитие и интелектуален жест, а истински народен празник, най-неоспоримият и приет от всички... В България същестува феномен, който надали има аналогия някъде другаде в Европа и по света - българите имат една песен, която не остъпва на националния химн като внушение, сила и израз на националното чувство... И това не е някоя старинна песен (от онези, които днес са познати на целия свят с “магията на българските гласове”), нито военен марш, а именно “Химнът на Кирил и Методий”...
Химн, който започва с думите: “Върви, народе възродени!”
Абонамент за:
Публикации (Atom)
