| Пламен Павлов е български историк, поет и телевизионен водещ, преподавател по история на Византия и балканските държави през периода ІV-ХV век във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Той е доцент, доктор по история. В периода 1998-2002 г. Пламен Павлов бе председател на Държавната агенция за българите в чужбина. |
“Който смята България за някаква нова държава (...), който е чувал Балканите да бъдат наричани само “барутен погреб на Европа”, няма как да си спомни, че България някога е била могъщо царство и действащо лице в голямата политика на средновековна Европа. Тази липса на исторически знания лишава повърхностния западен наблюдател от представата какво е България, какви са нейните дълбоки духовни структури (...) Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в България, като дело на българите...”
Тези думи са на известния италиански славист проф. Санте Грачиоти, един от многото европейски учени, които изследват приноса на българите в изграждането на европейската цивилизация. Основите на тази християнска, славянска като език, старобългарска като генезис цивилизация са положени от двамата монаси, писатели, книжовници и християнски мисионери Константин-Кирил Философ (827-869 г.) и Методий (815-885 г.).
Братята Методий и Константин са родени в Солун (Тесалоники) - вторият по големина и значение политически и културен център на Византийската империя. “И по майка, и по баща - четем в Пространното житие на Методий - те бяха от много добър и почтен род, отдавна познат и на Бога, и на царя (императора)...” Братята са синове на византийския висш офицер Леон/Лъв и Мария, произлизаща от местната българо-славянска аристокрация. Споровете за произхода на Светите братя, заредени с много страсти през ХІХ и ХХ в., надали ще стихнат скоро. В българската традиция още от Средните векове Кирил и Методий се възприемат категорично като свои дейци. Тази “българизация” често събужда своеобразна ревност в други страни. Разбира се, в политически план братята са били “ромеи” (“римляни”, византийци), поданици на византийския (източноримския) император. Матерният им език обаче е бил “славянски”. И тъй като някакъв абстрактен “славянски език” не съществува нито през ІХ в., нито по-късно, става дума за широко засвидетелствания в района на Солун старобългарски език. Присъствието на български славяни, заселили се през VІ-VІІ в. в Мизия, Тракия и Македония, в района на Солун в онази епоха е твърде значимо. Византийския император и интелектуалец Константин VІІ Багренородни отбелязва: “Пославянчи се цяла Елада.... В Житието на Константин-Кирил се подчертава, че жителите на Солун “... говорят чисто славянски”...
През VІІ-Х в. в елита на империята навлизат личности и цели фамилии от българо-славянски произход: патриарх Никита (средата на VІІІ в.), въстаническия водач Тома Славянина, дворцовият сановник Василица (началото на Х в.), знатните родове Глава, Врана, Радини и др. От друга страна, Византия следва прагматичната линия нейните дипломати и мисионери в различни страни да са хора със същия етническия произход или лица от смесени бракове, близки по език и манталитет на съответните народи. Случаят с братята Константин-Кирил и Методий се вписва напълно в тази вековна византийска практика.
Методий е роден около 815 г., дванадесет години преди Константин. Получава образование в Солун, прави военна кариера и е назначен от императора за “архонт” на една “Славиния” (славянско княжество) на византийска територия - най-вероятно племето смоляни в Родопите. Този факт потвърждава потеклото на братята и връзките на тяхното семейство с императорския двор. На младини Методий е красив и представителен мъж, който е имал семейство и деца. След десет години служба, станал по неволя свидетел “.... на много смутове и престъпления в този живот...”, той се оттегля в манастир. Допуска се, че това е станало по политически причини. Бъдещият апостол се заема “... усърдно с книгите”. Със своите интелектуални и морални достойства Методий придобива авторитет, като му е предлаган сан на митрополит (архиепископ). Той отказва, а по-късно става игумен на известния манастир “Полихрон” в Мала Азия.
Константин е седмото, най-малко дете на Лъв и Мария. Роден е през 827 г., учи в родния Солун, където “... от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, а всички му се удивляваха...” По височайша воля постъпва в знаменитата Магнаурска школа в Константинопол - единственият университет в тогавашна Европа. Като ученик на прочутите в онази епоха Лъв Математик и Фотий, Константин изучава “... граматиката, Омир и геометрията (...), диалектиката и всички философски науки, реторика и аритметика, астрономия и словесност, и всички елински изкуства...” След завършването на това елитарно образование е преподавател в Магнаурската школа и библиотекар ("пазител на свещените книги") на патриаршеския храм "Св. София". Константин отказва предложенията за държавна кариера, предпочитайки интелектуалните занимания.
Правителството на империята използва младия теолог, философ и филолог в дипломатически мисии при арабите и хазарите. В хода им той участва в религиозни и научни диспути, в които надделява над своите ислямски и юдейски опоненти. Във втората мисия участва и Методий. След 851 г. Константин се оттегля в манастира на Методий и се посвещава на създаването на славянската азбука и старобългарския литературен език. Според житийния разказ задачата е поставена от император Михаил ІІІ и неговите съветници. Византия се стреми да приобщи българските славяни на своя територия, както и да разполага с духовно влияние в България, руските земи и целия славянски свят. Усилията на Константин и Методий, независимо дали са инициатива на императора, на църквата или тяхна собствена идея, са в съзвучие с политиката на Византия. Дълбоко погрешно е обаче Светите братя да бъдат схващани като изпълнители на “политическа поръчка”. Над всичко стои тяхната убеденост в силата на Христовото учение, осъзнатата им воля да се трудят за “спасението на славянския род”, с когото са свързани по рождение.
През 855 г. Константин създава т.нар. глаголица, в чиято символика, принципи и цялостна концепция се проявяват неговата изключителната ерудиция и талант. Вероятно именно тази азбука първоначално е наричана “кирилица” - “азбуката на св. Кирил”. Така понятието “кирилица” става синоним на “азбука”, поради което по-късната българска графична система “отнема” името... Днешната кирилица е регистрирана за първи път в старобългарски надпис от 921/922 г. и се утвърждава най-вече по линия на българската царска канцелария в столиците Велики Преслав и Охрид. Впрочем в българските земи векове по-рано е създадена още една азбука - старогерманската на епископ Вулфила (310-383), предназначена за заселилите в Мизия готи. Подобно на Кирил и Методий, през 369 г. в Никополис ад Иструм (до Велико Търново) Вулфила превежда Евангелието и някои библейски текстове.
Независимо от важността на въпроса за азбуката, същността на Кирило-Методиевото дело е езикът! На основата на родния им солунски диалект, с елементи и от източните български говори, Константин-Кирил и Методий създават богослужебния и книжовен старобългарски език. Макар все още да е наричан по света “старославянски”, няма обективен учен, който да не признава, че в основата си този език е българска.
С помощта на кръг от ученици Светите братя започват усилена преводаческа и книжовна дейност. Конкретната политика води до неочаквано решение - през 863 г. Византия изпраща Константин, Методий и учениците им във Велика Моравия - възникналата в през ІХ в. славянска държава на територията на днешните Чехия, Словакия и отчасти Унгария. Княз Ростислав подкрепя мисията, въпреки резервите на западната църква и враждебността на силното в Централна Европа немско духовенство. През 867 г. Константин-Кирил и Методий разширяват дейността си и в Блатненското княжество в Панония (днешна Унгария). Междувременно са поканени в Рим. Апостолите и учениците им преминават през Венеция, където участват в разгорещен диспут. Константин Философ побеждава привържениците на ширещата се на Запад "триезична догма" (според нея Христовата вяра може да се проповядва единствено на латински, гръцки и еврейски). Опирайки са на източната практика (сирийци, арменци, грузинци, копти и други народи от векове имат свои азбуки и славят Бога на собствените си езици), Константин оборва своите опоненти.
В Рим мисията и “славянските книги” са благословени от папа Адриан ІІ, а проповедта на старобългарски език огласява храмовете на «Вечния град». За нещастие Константин се разболява тежко, приема монашеска схима и името Кирил и на 14 февруари 869 г. умира. Погребан е в църквата "Св. Климент" ("Сан Клементе"). Пред гроба му всяка година на 11 май се отдава почит от български правителствени делегации, интелектуалци, българи, живеещи и работещи в Италия и други страни.
На смъртния си одър Кирил прошепва: “Брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (монашеството), но заради нея ти не оставяй учението си...”
Методий неотклонно следва поетия път. Като архиепископ на Великоморавия той среща ожесточената съпротива на немското духовенство. В споровете Методий не отстъпва по жар и красноречие на Кирил. В безсилието си немските епископи стигат до груби заплахи: “Понеже буйно говориш, зле ще си изпатиш!” На саркастична забележка на немския крал Методий дръзко отговаря с анекдота за изморения философ, който се е изморил, защото е спорил “...с глупаци...”
Заточен в продължение на три години в Швабия, Методий е освободен едва след намесата на папския Рим. Верен на апостолските завети, св. Методий полага усилия да разшири обсега на мисията към Южна Полша и Хърватия. Той положително е поддържал връзки и с България - надали е случайно, че Климент, Наум, Ангеларий и другите участници в Моравска мисия «... копнеели за България...”
Държавните власти във Великоморавия не осъзнават в пълна степен значението на Кирило-Методиевото дело. Въпреки трудностите Методий продължава преводите на библейските книги и създава оригинални творби до самата си смърт (6 април 885 г.). За мястото на гроба му се спори, но местната моравска традиция го свързва с градището Микулчице. От 2000 г. българи от Чехия, Словакия, Австрия и други страни на 11 май всяка година извършват поклонение в Микулчице, за да отдадат своята почит на апостола на българското слово.
Смъртта на Методий е последният акорд на Моравската мисия. Участниците в мисията са прогонени, по-младите - продадени в робство... Св. св. Климент, Наум, Ангеларий търсят спасение в България. Монашеската мисия се завръща в родната си среда, за да се превърне в гръбнак на старобългарската цивилизация. Борис-Михаил и неговия син, царят-интелектуалец Симеон Велики (893-927) поставят културната и религиозна реформа в центъра на държавната идеология и политика. Настъпва “Златния век” на България, в изградените културните средища във Велики Преслав и Охрид кипи творческа дейност, която има световноисторически измерения. България, една от трите военни и политически "Велики сили" в ранносредновековна Европа, с бързи темпове се превръща във "Велика сила" и на европейската християнска култура. В резултат на мощното българско духовно и културно излъчване в православна Европа (Киевска Рус и наследилите я княжества, Сърбия, Влахия, Молдова, Литва) старобългарският се превръща в третият класически език на средновековна Европа.
По този повод преди много години френският учен проф. Роже Бернар каза следните точни и силни думи:
“Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност...”
Заслуженото въздигане на Светите братя като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици (886 г.). Кирил и Методий са упование за българите вече повече от хиляда и сто години. В мрачната епоха на османското владичество българската държава изчезва от политическата карта на Европа - остава “Държавата на духа”, както я нарече големият руски учен акад. Дмитрий Лихачов. Нейните устои са поставени от азбуката и езика на Кирил и Методий. Светите братя са еманация на българската борба за църковна и политическа независимост. Още през 1851 г. техният ден - 11/24 май, от църковен празник прераства в най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата.
Днес св.св. Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят. През вековете те се превръщат в символ на руската култура и обществени стремежи. Светите братя са знаме на славянското възраждане и национална еманципация в Чехия и други славянски страни. Без да са популярни във Византия, под влияние на българския култ са възприети като светци от православната църква и извън славянския свят, включително в съвременна Гърция. В края на ХХ в. папа Йоан Павел ІІ ги обяви за “покровители на Европа”. Десетки народи, особено в руското културнополитическо пространство през ХХ в., възприемат кирилица като писменост на своите национални езици.
Днес денят 11/24 май се отбелязва в много държави (Русия, Украйна, Беларус, Македония, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия и др.), но дълбоките корени на тази традиция са в България. И единствено в България този ден не е само официално събитие и интелектуален жест, а истински народен празник, най-неоспоримият и приет от всички... В България същестува феномен, който надали има аналогия някъде другаде в Европа и по света - българите имат една песен, която не остъпва на националния химн като внушение, сила и израз на националното чувство... И това не е някоя старинна песен (от онези, които днес са познати на целия свят с “магията на българските гласове”), нито военен марш, а именно “Химнът на Кирил и Методий”...
Химн, който започва с думите: “Върви, народе възродени!”
