e-vestnik.bg
Преди 6 години по Коледа бях в Северна Уганда и видях пълната разруха в района, причинена от бруталната бунтовническа групировка, нарекла се Съпротивителна армия на Бога (САБ). Срещнах се с деца, успели да избягат от пленничество в ръцете на бунтовниците. Мнозина от тях бяха прекалено травмирани, за да разкажат какво са преживели. Сега, с приближаването на Нова година въоръжените бунтовници продължават да предизвикват опустошения и страдания в огромна част от Централна Африка.
По време на визитата ми преди 6 години имах възможността да говоря с местен политик. Той беше възмутен от начина, по който международната общност се отнасяше към жестоката бунтовническа групировка, разбила цели общности и принудила толкова много хора да напуснат домовете си.
“Когато бяха изклани 400 души, светът дори не беше шокиран. А когато беше извършено клане на 200 души, светът запази пълно мълчание”, ми каза този политик. Спомням си неговите думи сега, когато светът отново е обвиняван, че не обръща внимание на хората, които са избивани, измъчвани, изнасилвани или отвличани ежедневно от относително малка групировка, съставени от бунтовнически командири и пленени войници.
Преди две години на Бъдни вечер докато в градовете в Североизточно Конго започна честването на Рождество Христово, САБ предприе серия от атаки, които продължиха 21 дни. В тях загинаха 800 души. На миналата Коледа над 300 души бяха екзекутирани или пребити до смърт в затънтени села, откъснати от всякаква реална защита или помощ.
В края на миналия месец президентът Барак Обама призна каква заплаха е САБ за този недоразвит район на Централна Африка. Тогава той обяви началото на план за борба с печално известните бунтовници и с разрушителния ефект, който те имат върху местните общности. Африканският съюз също предприема достойни за похвала стъпки за намирането на решения.
Но въпреки обещанията и политическите инициативи, на САБ беше позволено да действа над 20 години. Невъзможно е да се изчисли колко човешки съдби са били разрушени, но само през последните две години, САБ се превърна в най-смъртоносната групировка в Демократична Република Конго, убивайки над 2300 души и похищавайки други 3000 души в региона.
Последиците от насилието на САБ преследват общностите дълго време след като като са напуснали района. Години след по-големите нападения на САБ в Северна Уганда на 200 000 души тепърва трябва да се върнат по домовете си, а мнозина живеят без земя, на която да отглеждат своята храна, или без елементарни условия, за да задоволят ежедневните си нужди.
В Уганда се срещнах със Сюзан, която е видяла как пред очите й убиват родителите й. Тя беше прекалено травматизирана, за да говори за това. Друго момиче - Агнес, която е била похитена от САБ, не намери думи, за да ми опише какво е преживяла. Сега и двете живеят в лагери за временно настаняване -една ужасяваща действителност, пренесена в друга част на континента.
Миналата седмица “Оксфам” и 18 други агенции казаха, че местните хора повече не трябва да живеят в страх от насилие. Накрая те призоваха ООН и правителствата да поставят на преден план хората, живеещи в някои от най-отдалечените и забравени места на земята и да се уверят, че те са добре защитени.
Нивото на защита, предоставено от миротворците на ООН и от националните армии не е достатъчно. Няма достатъчно пари или сигурност за хуманитарните агенции, за да могат те да стигнат до всички нуждаещи се от тяхната помощ. Прекалено малко се прави, за да се помогне на децата и на възрастните, насила зачислени в редиците на САБ, да избягат оттам. На практика няма никаква комуникация, която да позволи на селата да предупредят за непосредствени атаки.
Седемдесет и две годишният Папа Пелеке има магазинче за тапициране на мебели в град Дунгу в Североизточно Конго, където живее с 44-годишната си съпруга, техните 9 деца и многото им внуци. Той и четири от неговите внучки тийнеджърки били отвлечени от САБ през ноември 2008 г. и отведени дълбоко навътре гората. Неговата най-малка внучка неотдавна успяла да избяга след 15 месеца в плен. Останалите все още са в неизвестност.
“Светът трябва да сложи край на тази война и на това страдание”, каза Папа Пелеке пред Оксфам. “Не искам никога повече да чувам в Конго името на САБ. Армията на Конго е неспособна да направи много. В деня, в който ни отвлякоха, край нас имаше 10 войници, но те не си помръднаха пръста”, разказва той. ООН и международната общност питат какво могат да направят за хора като Папа Пелеке и неговото семейство. Отговорът е прост. Те най-после трябва да осигурят на тези хора мир, сигурност и развитие.
четвъртък, 30 декември 2010 г.
неделя, 19 декември 2010 г.
"Малоценните хора" - българи, гагаузи и татари основно спасявали в Чернобил
actualno.com
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция
Предимно хора от народностните групи българи, гагаузи, татари участваха в спасителните екипи в Чернобил. Това каза писателят журналист и ловец Йото Пацов, който е посетил зоната около атомната централа само месец след аварията там, предаде агенция Фокус.
"Друго нещо, което много ме изненада тогава, тъй като имаше мобилизирани военни части, смятам, че бяха тилови части – ние непрекъснато срещахме по пътищата в зоната камиони, цистерни, които миеха пътищата, за да отстранят радиоактивната прах.
Когато ни видя, едно момче от камиона, буквално ни препречи пътя, спряхме, а той видял българското знаме на колата и скочи и на един архаичен български започна да ни прегръща, да ни се радва – "Братя българи, от дека сте и т.н.". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа, след това го видяхме и с очите си, че там в тези части бяха мобилизирани хора от такива народностни групи – българи, гагаузи, татари, онова, което наричаха малоценни хора. Това се оказа в голяма степен вярно.
В никакъв случай не искам да подценявам това, което направиха онези младежи – руснаци, украинци и всякакви други, но е факт, че в тези спасителни и технически екипи участваха предимно хора от малцинствените групи тогава, което беше още една позорна характеристика на тогавашния режим", разказа Пацов.
"Бяхме в Розважев, Тормаховка, Гаврончина и други населени места, които бяха напълно евакуирани. Там хора вече нямаше, така че ние с големи опасения слизахме от колата, влизахме в къщите и разглеждахме нещо, което и сега настръхвам, като си помисля – този изключително беден селски тип, хората, които са обитавали там и които са били принудени в един много кратък срок да изоставят дома си, жилището си, живота си, за да бъдат преместени на друго място.
Впечатленията ми са отчайващо грозни. Всичко това беше в голяма степен надминато от демагогията, която се опитаха местните власти да приложат в усилията си да ни убедят, че там не се е случило кой знае какво.
Когато влязохме в град Макаров, в центъра на града, на Културния дом беше опънат нарочно, специално за нас, един голям плакат „Добре дошли”, а под плаката две майки се разхождаха с колички пред стъпалата на този Културен дом. Бях толкова изумен, че реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма да има бебета. Какво беше моята изненада, когато се приближихме и видяхме, че в количките има бебета.
Беше ни осигурена среща в болницата на Макаров с момчета, с героите от Чернобил. Това бяха милиционери и пожарникари, които умираха от лъчева болест, след като съзнателно са жертвали живота си, за да се опитат да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали другари.
Имаше един младеж на 22 години, пазя в архива си негова снимка, той знаеше, че умира, беше от Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих направил всичко за него, в т.ч. и да отида до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да й известяваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи в последствие". Бяха достойни хора и големи мъже, те бяха и първите пострадали, и първите загинали от "Чернобил", разказа още Йото Пацов.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция
Предимно хора от народностните групи българи, гагаузи, татари участваха в спасителните екипи в Чернобил. Това каза писателят журналист и ловец Йото Пацов, който е посетил зоната около атомната централа само месец след аварията там, предаде агенция Фокус.
"Друго нещо, което много ме изненада тогава, тъй като имаше мобилизирани военни части, смятам, че бяха тилови части – ние непрекъснато срещахме по пътищата в зоната камиони, цистерни, които миеха пътищата, за да отстранят радиоактивната прах.
Когато ни видя, едно момче от камиона, буквално ни препречи пътя, спряхме, а той видял българското знаме на колата и скочи и на един архаичен български започна да ни прегръща, да ни се радва – "Братя българи, от дека сте и т.н.". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа, след това го видяхме и с очите си, че там в тези части бяха мобилизирани хора от такива народностни групи – българи, гагаузи, татари, онова, което наричаха малоценни хора. Това се оказа в голяма степен вярно.
В никакъв случай не искам да подценявам това, което направиха онези младежи – руснаци, украинци и всякакви други, но е факт, че в тези спасителни и технически екипи участваха предимно хора от малцинствените групи тогава, което беше още една позорна характеристика на тогавашния режим", разказа Пацов.
"Бяхме в Розважев, Тормаховка, Гаврончина и други населени места, които бяха напълно евакуирани. Там хора вече нямаше, така че ние с големи опасения слизахме от колата, влизахме в къщите и разглеждахме нещо, което и сега настръхвам, като си помисля – този изключително беден селски тип, хората, които са обитавали там и които са били принудени в един много кратък срок да изоставят дома си, жилището си, живота си, за да бъдат преместени на друго място.
Впечатленията ми са отчайващо грозни. Всичко това беше в голяма степен надминато от демагогията, която се опитаха местните власти да приложат в усилията си да ни убедят, че там не се е случило кой знае какво.
Когато влязохме в град Макаров, в центъра на града, на Културния дом беше опънат нарочно, специално за нас, един голям плакат „Добре дошли”, а под плаката две майки се разхождаха с колички пред стъпалата на този Културен дом. Бях толкова изумен, че реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма да има бебета. Какво беше моята изненада, когато се приближихме и видяхме, че в количките има бебета.
Беше ни осигурена среща в болницата на Макаров с момчета, с героите от Чернобил. Това бяха милиционери и пожарникари, които умираха от лъчева болест, след като съзнателно са жертвали живота си, за да се опитат да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали другари.
Имаше един младеж на 22 години, пазя в архива си негова снимка, той знаеше, че умира, беше от Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих направил всичко за него, в т.ч. и да отида до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да й известяваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи в последствие". Бяха достойни хора и големи мъже, те бяха и първите пострадали, и първите загинали от "Чернобил", разказа още Йото Пацов.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция.
понеделник, 13 декември 2010 г.
Персийският залив крие изгубена цивилизация?
Eдна от най-древните култури на Земята може би някога е процъфтявала в обширни земи, днес на дъното на Персийския залив, твърди британски учен. Хипотезата на Джефри Роуз, археолог от Университета на Бирмингам, е публикувана в сп. Current Anthropology.
Според него този "Оазис на Персийския залив" може би е бил човешко средище в продължение на 100 000 г., преди да го залеят водите на Индийския океан около 6000 г. пр.Хр. Ако това е вярно, предстои решително преразглеждане на досегашните модели за разселването на хората по планетата.
През последните няколко години археолозите откриха доказателства за вълна от изграждане на нови селища по бреговете на Персийския залив. Събитието е отпреди 7500 г. Те се появили достатъчно внезапно - както тогава, така и днес, при разкопките.
Тези селища били добре изградени, със солидни каменни къщи, поддържали търговски маршрути до много далечни точки. Жителите им майсторски правели и украсявали керамика, опитомявали животни. Сред находките на археолозите са останки от може би най-старата лодка на света.
Но възникването на такива високоразвити селища за толкова кратко време силно озадачава учените - защото липсват следи от постепенно развитие преди това. Според Роуз тези следи са под водите на Залива.
Затова не е странно съвпадението в датите на местния потоп и на появата на крайбрежните селища. Явно става дума за миграция, при която хората са напуснали заливаните от Индийския океан земи в средата на равнината.
Данните за равнището на морето от онази епоха подкрепят тази хипотеза. Освен това, залятата равнина е била напоявана от Тигър, Ефрат и други реки, както и от многобройни извори - и е била много плодородна. В най-добрите му години, "Персийският оазис" може би е имал размерите на Великобритания, смята Роуз.
Наскоро бяха открити и доказателства (каменни сечива), че в южните части на Арабския полуостров е имало хора дори преди пресушаването на залива (и появата на оазиса). Това означава, че при оттеглянето на водите, е имало кой да се засели на бившето (и бъдещо) дъно. Според Роуз, тази предполагаема цивилизация е имала късмет, защото районът е останал гостоприемен по време на ледниковите епохи, свързани със страховити суши.
Според него този "Оазис на Персийския залив" може би е бил човешко средище в продължение на 100 000 г., преди да го залеят водите на Индийския океан около 6000 г. пр.Хр. Ако това е вярно, предстои решително преразглеждане на досегашните модели за разселването на хората по планетата.
През последните няколко години археолозите откриха доказателства за вълна от изграждане на нови селища по бреговете на Персийския залив. Събитието е отпреди 7500 г. Те се появили достатъчно внезапно - както тогава, така и днес, при разкопките.
Тези селища били добре изградени, със солидни каменни къщи, поддържали търговски маршрути до много далечни точки. Жителите им майсторски правели и украсявали керамика, опитомявали животни. Сред находките на археолозите са останки от може би най-старата лодка на света.
Но възникването на такива високоразвити селища за толкова кратко време силно озадачава учените - защото липсват следи от постепенно развитие преди това. Според Роуз тези следи са под водите на Залива.
Затова не е странно съвпадението в датите на местния потоп и на появата на крайбрежните селища. Явно става дума за миграция, при която хората са напуснали заливаните от Индийския океан земи в средата на равнината.
Данните за равнището на морето от онази епоха подкрепят тази хипотеза. Освен това, залятата равнина е била напоявана от Тигър, Ефрат и други реки, както и от многобройни извори - и е била много плодородна. В най-добрите му години, "Персийският оазис" може би е имал размерите на Великобритания, смята Роуз.
Наскоро бяха открити и доказателства (каменни сечива), че в южните части на Арабския полуостров е имало хора дори преди пресушаването на залива (и появата на оазиса). Това означава, че при оттеглянето на водите, е имало кой да се засели на бившето (и бъдещо) дъно. Според Роуз, тази предполагаема цивилизация е имала късмет, защото районът е останал гостоприемен по време на ледниковите епохи, свързани със страховити суши.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
