Стефан Лисицов: На Каймакчалан е бил ужасът на ужасите, а по тази тема и до днес – пълно мълчание

focus-news.net

Стефан Лисицов от Сливен, син и внук на офицери от 11-ти пехотен Сливенски полк, пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Г-н Лисицов, в статия на бюлетин на гимназия „Добри Чинтулов” – Сливен се казва, че вие сте внук и син на офицери от 11-ти Пехотен Сливенски полк. Какъв е споменът за Каймакчалан и за полка във Вашата фамилия?
Стефан Лисицов: Когато стават тези събития, моят баща е бил на 17 години и постъпва в един взвод с Христо Смирненски. Той не е участвал битката на Каймакчалан. Моят дядо по майчина линия (по котленска линия) загива там. В списъка, който е в първата книга „11-ти пехотен сливенски полк”, която е от 1934-та година, не му е отбелязано името, но във второто издание от 1940-а година, в написването на което участва и моят баща, което е много по-подробно и много по-актуално, е отбелязано името и на моя дядо. Той се казва поручик Стефан Събев, от Котел. Бил е на 30 години, когато стават събитията на Каймакчалан. Загива на 2-ри октомври 1916 г. Преди това той е бил ранен и е бил в болницата в Прилеп, на 40 - 50 км. северозападно от Каймакчалан. Без да му е заздравяла раната, той напуска болницата и отива на фронта, след като е разбрал, че става там ад. И когато го срещат ранени по пътя, когато се катери нагоре, го питат: „Къде отивате, господин поручик?”, казва: „Аз отивам при моите момчета! Не мога да ги оставя”. Отива горе, и умира в последния ден от сраженията, на 2-ри октомври, ударен или от куршум или от шрапнел на снаряд при рикошет, в главата. Един котленец с прякор Калинката, който го е познавал добре, го е изнесъл от окопа, вече агонизиращ. Това е било в последния ден, когато нашите изоставят Каймакчалан. Сраженията продължават приблизително 45 дни. От баща ми - много неща знам за Каймакчалан, имам литература, и все пак има някои въпросителни. Официалната история не пише, че 11-ти пехотен полк е участвал там. Действително, те са били там, с подробности знам борбата за Големия и Малкия Каймакчалан (по-малкият връх е на 1200 метра от него). 45 години, от 9-ти септември до 10-ти ноември, а и след това по инерция до ден-днешен, по тези въпроси нито се говори, нито се обсъжда, нито се споменават, все едно, че никога не е било. Това беше държавна политика - ние да забравим себе си, но това е друга тема. На Каймакчалан е бил ужасът на ужасите, моят баща, Георги Йорданов Лисицов, ми е казвал много неща.
Когато ние учихме история, за Първата Световна война и въобще за войните, почти нищо не се казваше; може би учителите не знаеха, може би, беше забранено да се говори по тези въпроси. Повече се говореше за позивите, за прокламациите на тесните социалисти против войната, за Войнишкото въстание, отколкото за самата нея. Говореше се за братския сръбски народ, за българската шовинистична буржоазия и т.н. и всичко това се изопачаваше тотално. Същото изучаване на събитията бе и в Университета „Климент Охридски”, който завърших през 1971 г.
Фокус: Какво друго знаете за Каймакчалан?
Стефан Лисицов: В Киноцентъра имаше една комисия от музеите, в която бях включен като председател, за костюмите, оръжията, униформите и т.н. от Двореца. Там се запознах с г-н Милев, който отговаряше за реквизита на Киноцентъра, който работи там с жена си. Този човек от Егейска Македония впоследствие го уволниха от Киноцентъра, защото той помогна много на музеите, и милееше за всичко българско. Той ми каза много интересни неща за Каймакчалан, където е служил като гръцки граничар. Служил е в гръцката армия през 1938, 1939, 1940 година, точно на Каймакчалан, на гръцко-югославската граница. Самият той е обикалял по тези места, заснемал ги е, интересувал се е. И той ми каза неща, които ги научавал от сръбски офицери, които са служили там като граничари. От него знам, че там, на всички сърби и на французи, костите са заделени в мемориал, докато нашите кости са пръснати по скалите, по храстите, изобщо от противника нито едно парче не е събрано от нашите убити войници. Само един-единствен българин е бил погребан, понеже го намират с един сръбски войник двамата нанизани с ножовете на карабините си един в друг. Можете ли да си представите тази гледка? И двамата ги слагат в един гроб, на който пишело: „Бугаро-сръбски гроб”. С два кръстосани щика, на самия гроб. Този гроб трябва да се намира горе на Каймакчалан; може би - в гръцка територия, защото окопите минават в гръцка територия. Само на Каймакчалан, от 11-ти пехотен полк, загиват близо 1000 души - 988 затова – българските гробове в Македония от войните и Илинденското въстание са над 100 000.
Фокус: Дядо Ви писал ли е нещо в писма от горе, съобщавал ли е на близките си нещо от фронта, от Каймакчалан?
Стефан Лисицов: Той е бил и по други фронтове, но 11-ти полк през лятото и есента на 1916 година е бил точно там, на Каймакчалан. Писма от него няма останали, но той през лятото същата година е бил в отпуска в Котел, две седмици. Видял се е с жена си, майка ми тогава е била на 2 години, малко дете, брат й – на четири години. Дядо ми е бил в Котел, някъде към края на август се връща на фронта, раняват го, карат го в Прилеп, бяга от болницата, отново отива на Каймакчалан, и го убиват на 2 октомври. След това са пренесли трупа му до село Будимирци; където има някакъв манастир, единствен в района на Каймакчалан, където са погребани и други български войници и офицери. Аз имах голямо желание - да отида да намеря това място. Моята майка казваше, че има един грях през живота си - че от април 1941 година, до 9 септември 1944 година, 3,5 години, когато този район е част от България, не е отишла на това място, да намери гроба на баща си. Можело е да отиде, още повече, че сме имали наш роднина, електроинженер, който е отговарял за електрификацията в Битоля, а това е на 20 – 25 км. изток - югоизточно от Битоля. Тези гробища, са на няколко десетки метри, от десния бряг на река Черна, където е погребан моят дядо, заедно с други. Какво е състоянието на тези гробища - не знам! Аз съм говорил с един наш роднина, който смътно си спомня, че в 1942 година отива на гости при електроинженера в Битоля, и с джипка са отишли на тези гробища. Той ги помни; те са били на около половин километър от манастира „Свети Трифон”, в района на село Будимирци. Помни, че е имало някакви орехи нагоре към манастира, и на няколко десетки метра от брега на река Черна, са гробищата. Там е погребан моят дядо, вероятно на 3-ти октомври, последния ден от сраженията на Каймакчалан. Неговият брат е бил извикан от друг участък от фронта, за да присъства на погребението.
Още нещо: Генерал Жеков, който е главнокомандващ на Българската армия, хладнокръвно е наблюдавал как полкът загива, но, за да не бъде упрекнат, че помага на съгражданите си от Сливен, той до последният момент оставя полкът сам да се бие на върховете. Срещу полка има няколко сръбски полка, от Дринската дивизия, които са били по-добре въоръжени, и които са се сражавали със съзнанието, че имат голямо надмощие както в жива сила, така и в техника и снабдяване.
Фокус: Много мъже от Котел, от Жеравна и от селата около Сливен са служили в 11-ти пехотен Сливенски полк, и участват в това сражение. В Котел например, има ли някакъв по-специален спомен за Каймакчалан; улица да е кръстена на някой, площад?
Стефан Лисицов: По тези въпроси - 50 – 60 години гробно мълчание. В Котел имената на тези хора са отбелязани на южната фасада на общината, където имената на всички тези убити, включително и на моя дядо, са поставени на плоча. Има и много други котленци, които са загинали там. От Военна академия по-миналата година ми дадоха доста картички, които са осветени от сливенския владика, с изглед на Каймакчалан, аз раздадох на много хора, но, пак ви казвам, всички тези събития са в пълна забрава. Ще е интересно да направите една анкета, да тръгнете по улица „Каймакчалан”, която се намира зад Военното училище в София, да попитате хората по нея и съм сигурен, че резултатите ще бъдат потресаващи – едва ли ще се намери на 100 човека, един сносно да каже - защо се казва „Каймакчалан”.
Фокус: Как са изглеждали тогава географските условия; знаем как изглежда Каймакчалан днес?
Стефан Лисицов: На Каймакчалан те са заемали позиция от есента на 1915 година. Нашите са искали да влязат в Солун, но германците са били против понеже Гърция е неутрална в този период, и хитрува до 1917 година, когато вече е ясно нещата накъде отиват, Гърция търпи на територията си войски на Съглашението, тоест - англичани и французи, главно. Сърбите още не са дошли на фронта, по това време те са изгонени на остров Корфу. В края на октомври и през ноември нашите стигат до Каймакчалан, изкарват зимата там, и мирната обстановка продължава до 17 август 1916 година. До тогава нашите стоят на позиция, а войските на Съглашенството отсреща се готвят, идват сърбите, които са въоръжени, нахранени, облечени и т.н. Останките от сръбската армия ги стоварват точно на Каймакчалан, в централната част от фронта. От ноември 1915 година, до 17 август 1916 година има затишие на Каймакчалан, на 17-ти август нашите тръгват в настъпление, защото са разбрали, че фалшивия неутралитет на Гърция вече не ги задоволява. Спущат се от планината на юг, започват много тежки сражения. Около град Лерин (Флорина), 6-ти и 7-ми конен полк нанасят много тежки поражения на французите, но англичани, французи и сърби се подсилват, идват много нови дивизии от Солун. Укрепват фронта с много оръжие и боеприпаси и връщат нашите обратно, на изходните им позиции; нашите дават много жертви, ония също. Разразява се 45-дневната битка до първите дни на октомври, когато продължават сраженията на Каймакчалан. Накрая, по заповед на Главното командване, последните наши останки напускат върха, и се изтеглят зад река Черна.
Фокус: Какво се случва с тези, които са оцелели на върха, в следващите дни, знаете ли?
Стефан Лисицов: Оцелелите от целия този ад отстъпват на Селечката планина, на левия бряг на река Черна и на Добро поле. Там се установяват на позиция и престояват доста време, но вече без сражения. В Сърбо-Хърватската енциклопедия, която е издадена в Загреб през 1928 година и която описва всички тези събития, накрая резюмира следното: този успех, който имат сърбите, не е бил експлоатиран, както трябва. Не е бил експлоатиран – т.е. те не са продължили след Каймакчалан, не е пробит фронтът, на практика, тъй като Дринската и Нишавската дивизия са били много разредени, много изтощени, с големи загуби. Фактически войната продължава още 2 години на същата позиция, на Селечката планина и Добро поле.
Фокус: В Сливен и в региона, когато са се върнали някои от войниците от 11-ти пехотен сливенски полк след края на Първата Световна война, разказвали ли са нещо, има ли нещо отразено в местната преса? Някакви годишнини, панихиди, юбилейни издания - има ли нещо подобно правено?
Стефан Лисицов: Нямам данни за тези неща. Явно е, че се е оказвало почит, имало е панахиди и т.н., но това е било до 9-ти септември. След това абсолютно мълчание.
Фокус: Как се е справила баба Ви, след смъртта на съпруга й?
Стефан Лисицов: Баба ми получава след няколко дни телеграма за гибелта му. 10 години в къщи не се е пеело, не се е танцувало, не се е веселяло - това го знам от баба ми. 10 години въобще е било трагедия в къщи. Майка ми е била на 2,5 години, когато е загинал нейният баща; тя има и брат, който е починал от костна туберкулоза през 1930 г. Баба ми беше вечно угрижена, вечно беше замислена. Повторно не е сключвала брак. А дядо ми е можело да бъде освободен да не служи, защото той е бил глава на семейство, най-големият от братята. Били са шестима братя и една сестра. Можело е да се освободи и да не отиде на война, но той не само, че отива, но бяга от болницата, за да се върне отново на фронта. Така са разсъждавали те, и така са мислили; без да се бият в гърдите - да казват, че са патриоти и т.н. За тях България е било всичко, повече от семейството. И другите братя на моя дядо са били на фронта, вероятно и те са били в 11-ти пехотен полк. Говорил съм с неговия брат, който също има интересни спомени; той не е бил точно на Каймакчалан. Почти всички са били на фронта, все в този участък. Говорил съм с неговия брат, който е завършил във Франция електроинженерство; той е бил преводач, и когато са пленявали французи, той е бил връзката между пленените французи и нашите началници - обяснявал им е, че ще отидат в пленнически лагер и т.н.
Фокус: Какво разказва?
Стефан Лисицов: Той ми разказа интересен случай. Прекъсва следването си, за да дойде в България по собствено желание, да отиде на фронта, където е офицер, и когато се връща във Франция, за да завърши висшето си образование като електроинженер, неговият професор, който го изпитва, се оказва, че е бил от другата страна на фронта. Те са стояли един срещу друг две години. По време на изпит са обсъждали тези неща – на фронта професорът - французин е бил отсреща. Били са в района на Каймакчалан. По целия фронт от Орфанския залив, който е сега в Гърция (западно от Кавала) до Албания, един много дълъг фронт, през планините в центъра и на запад са били французите; там е била френската армия; на изток са били англичаните, при Дойран, италианците и руснаците са стояли на фронта към Битоля. Негрите са били също във френската армия, гръцката армия е била в района на Сереси в района южно от Беласица. Срещу нас е стояла една стоглава хидра. В центъра на целия този фронт са били и тези 106 хиляди, доколкото знам, сръбски войници и офицери; това са остатъците от сръбската армия, след като Сърбия е изцяло разгромена. През 1915 година точно в центъра на този фронт, в района на Каймакчалан, на Битоля, където е бил моят чичо Ганчо Събев, отсреща е бил и френският професор от Нанси, с когото две години по-късно обменяли мисли кой къде е бил, защо е бил и какви намерения е имал.
Фокус: Споменахте, че баща ви е един от авторите на второто издание на книгата за 11-ти пехотен Сливенски полк. Нещо повече може ли да ни кажете, как е била съставена самата книга?
Стефан Лисицов: Самата книга е съставена от няколко автора. Подробности не знам от баща ми, защото баща ми не обичаше да говори точно за това, тъй като на тези неща в най-добрия случай се гледаше негативно. Не, че беше забранена книгата, но се гледаше като нещо остаряло, ретроградно, едва ли не консервативно и назадничаво, в най-добрия случай.

Лица на протестите, свързани с БСП, СИЛА, Алексей Петров и Слави Бинев

bulgaria-news
Стефан Иванов, бивш лидер на СДС-София и общински съветник в столицата, разпространи информация за лицата на протеста. Той допълва в коментара си, че голяма част от тях са свързани с БСП, чиято официалната позиция е, че подкрепя протестите, но не ги е инициирала! Всичко е започнало от цените на тока. Има нещо вярно! Но, има невидими течения и познати кукловоди, пише Иванов във фейсбук.

Ангел (Че) Славчев е член е на политическата партия „Нова левица” до преди 2 месеца, като стана известен с активното си участие в протестите срещу проучването и добива на шистов газ.
"Като кординатор на антишистовата кауза се занимавам с тяхното организиране" (в.Дума, 15.12.2012). Избран е за координатор на младежкия клуб към Националното движение “Русофили”. Ангел Славчев пропагандира и разрешаването на марихуаната. Той е виден лидер на крайното левичарство, с агресивни изяви от години насам. Беше сред хулиганите, които в нарушение на закона, поощрени от пасивното присъствие на полицията, организираха контрамитинг на митинг с искане за демонтиране паметника на съветската армия от центъра на София. Обърнете внимание на яростната му злоба срещу американци, „турчуля” и срещу възрастните хора.
 Според източници на Bulgaria-news Славчев работи във фирмата Megalan, която стана част от Мтел. Там младежът е със заплата от 5000 лева месечно и е странно, че е затруднен да си плати тока и затова протестира.

Янко Петров е свързан със СИЛА и чест гост на телевизия СКАТ.

Людмила Манова, организатор на протеста в Благоевград. Тя е регионален координатор на граждански съюз „СИЛА”.Людмила Манова от Благоевград е участвала в 48-ия Конгрес на БСП в НДК. “Била е регионален координатор на упреквания за връзките си с Алексей Петров съюз „Сила”, вдовица, безработна.”

Дончо Дудев е от НОВА СИЛА и е един от главните организатори. Активист е на гражданското движение “Протестирай”. Мениджър в месарска фирма, очевидно в добро материално положение. Той твърди, че е професионален мениджър на протести! „Откога и защо произвеждате колбаси от конско месо”, НОВА СИЛА
Статии в сайта: Защо НОВА СИЛА подкрепя Путин. Всички българи – на референдум! И да гласуваме с „ДА”! От Стара Загора е, и е определен като човек на Алексей Петров.

Димитър Лалев, който се пъчи със светлия костюм на челните редици присламчил се до Люси Манова, прескочи от ГОРД на Слави Бинев в СИЛА Благоевград едва преди дни. Така че няма как да крещи друго освен простотии като "Национализация на ЕРП-тата", "Отказваме да плащаме сметките" и т.н.

Мариана Христова е професионален борец срещу всичко западно. В едно радиопредаване ни осветли, че като притежателка на експертиза по протести консултира протестиращите.

Иван Петров (Варна) е с основно образование, футболист с криминални прояви, бивш кандидат за кмет на Варна, близък до лицето Борислав Гуцанов. Бивш футболист и треньор на “Спартак”, има връзка с футболните ултраси с камъните и пиратките. За него се знае, че е бивша национален състезател, хванат да краде дънки на лагер в Уелс и изключен за това от националният отбор и от БКП. На местните избори през 2007 г. той е бил включен в листата за общински съветници на Обединения блок на труда, а през 2011 е бил кандидат за кмет и водач на листата на Българската национално-радикална партия, често подкрепящи БСП.

Според Уикипедия Янаки Ганчев от групата "Орлов мост" е свързван с българския клон на "Анонимните", а Янко Петров от Монтана е бивш заместник-председател за София на упрекваното за връзки с Алексей Петров движение "Сила". “Изказва проанархистки възгледи, управител на недвижими имоти, цивилен студент от „Стопанска логистика“ във Военното училище - Велико Търново”.

Уикипедия дава информация и за някои от хората, участвали в заседанията при президента Росен Плевнелиев “В заседанията участват циганската медийна звезда Кремена Будинова, Слави Георгиев и Поли Карастоянова - функционери на движението ГОРД на бизнесмена и евродепутат Слави Бинев. Влизат още представители на Съюза за стопанска инициатива, близки до соченият за мафиотски бос бизнесмен Алексей Петров”.

Едвин Сугарев иска съд за Сергей Станишев

vesti.bg
В открито писмо до главния прокурор Сотир Цацаров поетът Сугарев - бивш политик и дипломат, изнася подробности за "ужасяващи корупционни практики"

С настоятелното искане да започне наказателно преследване срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, министър-председател на България в периода 2005 - 2009 г., поетът Едвин Сугарев се обръща към главния прокурор Сотир Цацаров.

В открито писмо, изпратено и до медиите, Сугарев - някогашен политик от СДС, депутат и дипломат, предявява искането въз основа на действия и бездействия на председателя на БСП, които са накърнили националните интереси и са ощетили българските данъкоплатци с огромни суми, измерващи се с милиарди лева.

"Не става дума за изключения и случайни прецеденти. Става дума и за корупционни практики, в които прозират интересите на членове и приближени до неговата партия лица, за външнополитически интереси на трети страни, които не съвпадат с българските, а също и за корупционни практики, свързани с интерес на негови близки", пише Едвин Сугарев.

"Става дума и за устойчиви корупционни действия, извършвани планомерно и систематично от правителството на Тройната коалиция и свързани с него икономически кръгове. Без всякакво преувеличение мога да посоча, че това е най-корупционното правителство в контекста на българския преход към демокрация, нанесло трайни щети на националната икономика, националното достойнство и престижа на Република България като правова и демократична страна, чиито последствия са пределно осезаеми до днес - а ще бъдат осезаеми още много години", се казва в писмото.

Копия са изпратени и до президента Росен Плевнелиев, министър-председателя в оставка Бойко Борисов, посланиците на страните от ЕС, Комисията за борба срещу корупцията към ЕС, лидерите на партиите от Партията на европейските социалисти (ПЕС).

Сугарев напомня на главния прокурор, че по време на управлението на тройната коалиция разследването на тези злоупотреби беше на практика невъзможно. А след парламентарните избори през 2009 г. новото правителство направи заявка за такива разследвания, но не прояви нужната последователност в това свое намерение.

"В същото време е повече от очевидно, че тези действия срещат силна съпротива от страна на съда и ръководената от вас прокуратура. Това е причината повечето разследвания да завършат без резултат, дори когато престъпната дейност е безусловно доказана", пише Сугарев.

След като отбелязва, че не би могъл да сумира всички корупционни практики на тройната коалиция в това обръщение - това изисква томове, а не просто едно открито писмо, Едвин Сугарев описва с много подробности, някои от които досега не са били публично известни, основните. (цялото писмо, публикувано в блога на Едвин Сугарев, можете да прочетете тук)

Корупционни практики са:

Заменките на гори и земи - систематична корупционна практика, която в своята съвкупност представлява най-мащабния корупционен прецедент в цялата история на България;

Проектът АЕЦ "Белене" и корупционните афери в енергийния сектор - проект, който съвсем пряко застрашава националната сигурност на България;

Изкуственият фалит на "Кремиковци", организиран от Сергей Станишев, министър Петър Димитров и други официални и неофициални лица (сред които и такива, съдени в момента за организирана престъпна дейност);

Договорът на "Сименс" ЕООД - България за отпечатването на български паспорти с биометрични данни - опорочен търг и политическа корупция на най-висше равнище;

Случаят "Хохегер"- договор на стойност милион и половина евро, най-скандалният, тъй като е пряко обвързан с фигурата на министър-председателя.

Едвин Сугарев изброява още десетки други случаи, с които не се занимава в това писма. Сред тях са:

- потъването на милиони левове в трите министерства на ДПС, отпуснати за борба с бедствията;

- скандалът с феодала от Еленския Балкан Гео Дундаров, който е пряко свързан с Министерството на земеделието и горите, и за чиито фрапантни своеволия носи отговорност и министър Нихат Кабил;

- корупционните практики в АЕЦ "Козлодуй", свързани със заобикаляне на Закона за обществените поръчки;

- скандалът, свързан със зам.- изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие" Красимир Неделчев, който е уволнен и са му повдигнати обвинения за пране на пари и получаване на подкуп в размер на 357 000 лева от фирми с интереси в програма САПАРД;

- разграбването на Държавния резерв, за което уволненият негов шеф Димитър Димитров изнася скандални данни;

- договорът за 51 млн. евро за закупуване и доставка на 60 хиляди софтуерни пакета за държавната администрация, при който конкурсът предопределя кой да е продуктът, както и изискването да не бъде купен директно от производителя, а от посредническа фирма;

- скандалът между Министерството на околната среда и водите и "Дънди Прешъс Метълс", при който изпълнителният директор на канадската компания обявява България за "корупционно блато";

- скандалът с фирма "Краш 2000", получила разрешително да строи в територия край село Варвара, част от парка Странджа;

- постоянното отлагане на закона за устройство на черноморското крайбрежие, чието гледане в пленарна зала бива спирано всеки път, когато ДПС и БСП не са наясно какво искат точно строителните лобисти;

- скандалът с обвиненията на директора на НСлС Ангел Александров към Румен Овчаров, че препятства разследвания;

- аферата "Куйович", която остава подозрението за ясна свързаност между организираната престъпност и органите за сигурност;

- скандалът с изпълнителния директор на фонд „Републиканска пътна инфраструктура" Веселин Георгиев, в който министър Асен Гагаузов заявява, че не вижда конфликт на интереси;

- залавянето на двама шефове от Пътния фонд - директорът на Дирекция "Усвояване на европейски фондове" Любомир Лилов и началника на сектор "Подготовка, търгове и договаряне", в момент на получаване на подкуп;

- скандалът с пернишкия бизнесмен Людмил Стойков, спонсор на бившия президент Георги Първанов, и Марио Николов, спонсор на БСП, за източване на седем и половина милиона лева от САПАРД по схема, разкрита от ОЛАФ;

В заключение Сугарев пише на главния прокурор Цацаров:

"Липсата на справедливост е вече нетърпима за българските граждани - в много по-голяма степен, отколкото материалния недоимък. Този дефицит води до натрупване на обществени напрежения с непредвидими последици - включително застрашаващи гражданския мир в страната. Такива бяха в много голяма степен и причините за неотдавнашните протести, които доведоха до оставката на управляващия кабинет.

За това, изпращайки настоящото писмо, силно се надавам да си свършите работата.

Принуден съм да отбележа, че към настоящия момент визираното от мен лице вижда себе си като бъдещ министър-председател на България и бленува ренесанса на същия тип коалиционен кабинет с размити отговорности, какъвто беше тройната коалиция.

И съжалявам, че трябва да го кажа, но България не разполага вече нито с ресурса, нито с търпението да издържи още едно такова управление. Хората няма как да останат мирни и спокойни, виждайки как се погазва законът и как отговорните за реални престъпления и мащабни корупционни практики не само остават безнаказани, но и биват толерирани в качеството си на политически елит - и се готвят да продължават да грабят обществените ресурси по същия начин.

Именно затова смятам, че трябва да приложите закона с цялата му строгост спрямо Сергей Дмитриевич Станишев и свързаните с него лица. И се надявам да бъдете на висотата на Вашата мисия - и да не се измъквате с обясненията на Вашите предшественици - за това как нямало колективна отговорност и как никой не можел да санкционира решенията на Министерския съвет."

Партийна война в интернет

trud.bg

Партийна инструкция как да се пишат мнения в интернет форумите, разбуни социалните мрежи. "Ако в обществото има усещането, че даден политик от управляващите е честен - изкарвате го лъжец и крадец", казва мъж на име Кирил. Инструкцията е приписвана на БСП, които от своя страна заподозряха , че е провокация на ГЕРБ преди днешния конгрес на столетницата. Първият заподозрян веднага бе Кирил Добрев, депутат от БСП, който отговаряше за младежите от левицата през 2007 г. като член на ръководството. Той отрече.

Въпреки неизясненото авторство все пак публикуваме текста, защото сме забелязали, че съветите в него се прилагат ефективно от форумци в сайта на "Труд", платени или от власт, или от опозиция.

Кирил: Другари, минаваме към четвърта точка. Всичко, което говорихме по точки две и три, не важи за активността в социалните интернет мрежи и интернет медии. Тук средата е съвършено различна. Единственото правило, което трябва да съблюдаваме стриктно, е да спазваме своята анонимност.
Препоръчва се да създадете една легенда за себе си далече от политическата сфера - примерно активността и използваните прякори и картинки на профили трябва да създават впечатление за вас като за спортен фен, запален турист или пък, ако щете, безработна бивша учителка, сега домакиня, чието основна радост от живота е да гледа сапунени сериали.
Втората легенда, която трябва да има всеки под ръка, е на привърженик на трета партия със слабо влияние в обществото, като тук е препоръчително това да са десни партии. И двете самоличности се използват както в защита, така и в атака.
За да се избегне разкриване на връзката между двете самоличности, разбира се, доколкото ви е възможно трябва да съблюдавате различен стил на изразяване и да не използвате едни и същи изрази и словосъчетания. От досегашната практика се установи, че често се получава объркване, доброволецът пуска коментар, присъщ за едната самоличност, но забравя да превключи потребителските профили. Тук Митко даде едно предложение как да избегнем тези рискове. Ще го помоля да сподели.
Димитър: Ами, същността на предложението е различните акаунти да се използват в различни браузъри. Примерно единият акаунт се използва само с Интернет Експлорър, другият - в Мозила. По този начин не се налага непрекъснато превключване на акаунтите и бързо се добива автоматизъм. В момента, в които решиш да пуснеш коментар от някоя самоличност, отваряш и съответния браузър. Аз лично ползвам четири самоличности в четири браузъра, освен тези, подходящи са също Опера и Сафари. Не ми се е случвало да сбъркам и да пусна коментар под друг акаунт.
Елена: Аз се опитах да си инсталирам Файърфокс на лаптопа, които ми е предоставен, но ми иска администраторска парола.
Кирил: Които има такива проблеми - компютрите при Павел. Той ще ви инсталира каквото е необходимо.
Преминаваме нататък. Както вече споменахме, тъй като в интернет е осигурена анонимност, ограничения като премерено поведение няма. Трябва да удряме безкомпромисно в най-неочакваните точки за нашите противници.
Ако в обществото има усещане, че даден политик от управляващите е честен - изкарвате го лъжец и крадец, ако някой има добро семейство, обвинете го, че има любовница, ако има титла професор, обвинете го че е некомпетентен, а дисертацията му преписана, ако води скромен начин на живот, внушавайте, че има милиарди в швейцарски сметки и т.н.

Нищо не е неприемливо, нищо не е цинично, използването на нецензурни думи също не е проблем. Дори и коментарите ви да не се приемат от случайно четящите ги, те ще се трупат като негатив към вашата фалшива самоличност, но и към истинската самоличност на атакуваните субекти. Основната цел е да се предизвикат пукнатини в имиджа и да се породят съмнения към тях.
В този аспект трябва да сме търпеливи и настойчиви, както капката дълбае камъка. Втората насока, по която трябва да работите, е да се създава всеобщо впечатление за безнадеждност и мизерия. Това няма смисъл да го обяснявам, ясно е, че всички подобни негативи се трупат на гърба на управляващите.
Декларирайте съжаление към трудния живот на пенсионерите, приравнявайте живота в България с този в страни от третия свят, декларирайте склонност към емиграция и т.н. Тези неща и друг път сме ги говорили. Третият аспект, по които трябва да работят доброволците, е защита от така наречените лоши коментари за партията и политици от БСП. Значи, практиката показва, че влизане в спор по същество не е добра тактика. Проучванията показват, че най-добре работещата тактика е бързо да бъде изтикан коментарът назад в списъка с коментарите. Времето напредна, за съжаление имам важна среща след 15 минути и ще трябва да ви напускам. Ще ви бъда благодарен да прегледате този документ, които обаче нямате право да изнасяте. Документът съдържа проучвания за поведението на интернет потребителите, кои са най-популярните интернет медии, а на последната страница са синтезирани изводите от проучването, които биха били много полезни в нашата работа. Довиждане засега и успех.

БСП: Това са скалъпени неща

Кирил Добрев, депутат от "Коалиция за България":
- Такова доверие не ми е гласувано - да се занимавам с форуми (б.а. - по повод, че в стенограмата говори Кирил). Единственото, с което се занимавам в момента, е София-област.

Ангел Найденов, депутат и говорител на БСП:
- Това не може да бъде истина. Това не са прийоми, които ползва БСП. Тези прийоми са характерни за ГЕРБ. Да припомня една случка в Русе - управляващите бяха спуснали инструкции, почти по милиционерски, как трябва да се събират данни за политическите опоненти. Сегашният документ е подхвърлен и цели да взриви БСП преди конгреса. И да създава негативен образ на левицата сред интернет потребителите.

Явор Гечев, лидер на Младежкото обединение на БСП:
- Първо няма такава структура - "доброволческа група за влияние към оперативното бюро". При нас няма нито Кирил, нито Елена. Според мен това са скалъпени неща. Не за първи път се опитват да разбият реномето на младежката организация. Приемам го като комплимент.

България затъва в дългове и хаос

Едвин Сугарев

7,7 милиарда са дълговете на държавните компании към днешна дата, съобщава блогът за икономика, като се позовава на техните отчети за 2012 г.

Е – само на тези от тях, които са публично достояние. Защото някои – като например този на ВМЗ Сопот – продължават да бъдат държавна тайна.

Към тази внушителна сума трябва да се добавят още 2,1 милиарда пасиви в държавните банки. В резултат само тези задлъжнялости формират сума, близка до външния дълг на България. При което прехвалената нейна финансова стабилност се оказва най-вече елемент от правителствения PR.

По-интересно е откъде се вземат тези задължения. И вследствие на какво се формират. В някои случаи финансовото дередже на държавните компании е лесно обяснимо – едва ли някой ще се зачуди на тези 378 милиона дълг на държавните болници, който би трябвало да ги постави в състояние на фалит. Или на 806-те милиона, дължими от допотопната БДЖ.

Но – забележете! – сред най-затъналите в дългове държавни компании е АЕЦ “Козлодуй”. Ядрената централа виси с цели 780 милиона. Как ли става това? Ами ето как – производителката на най-евтин ток е превърната в златна кокошка за ядрената олигархия – сиреч за износителите на нейния “евтин” ток – който те продават в Сърбия, Гърция и Македония на доволно скъпа цена. И прибират печалбите в джобовете си – като не пропускат да заделят по нещичко за партийната каса на една столетна, но не съвсем българска партия.

Кои са тези енергийни търгаши? Ами същите, които искат да се стои АЕЦ “Белене” – с Богомил Манчев начело. Същите, чиито интереси обслужваше току-що назначения министър на образованието – в битността си на председател на комитет, агитиращ в полза на нова ядрена централа, респективно на БСП.

И кой покрива разликата между “евтиния ток” и неговата реална цена – чрез която разлика се гарантират огромните печалби на тези енергийни мафиоти? Ами всички ние. Тези дългове от 780 милиона ще се покрият с нашите пари. С парите, които иначе биха могли да се дадат за пенсии, заплати, образование и здравеопазване.

Има един голям, много голям въпрос, за която няма отговор. АЕЦ “Козлодуй” е държавно предприятие, подопечно на Националната електрическа компания (НЕК). Защо същата не продава произведения от своето предприятие ток, а го харизва на енергийните мафиоти?

Отговор няма. Или има – и то много ясен. Защото същата тази държавна компания е задкулисно управлявана от същите тези енергийни мафиоти. Така е сега – и така е било винаги по време на тъй наречения преход.

Поради което – забележете – самата тя е длъжник на длъжниците. Дължи на държавата – сиреч на българските данъкоплатци – цели два милиарда и двеста тридесет и осем милиона лева.

Какво ли е направила с тези пари? Погрижила се е за електропреносната си мрежа може би – дето се прахосва половината от произведения ток? Дръжки! Вложила ги е в АЕЦ “Белене”. Дето освен един корупционен гьол нищо друго няма. Дала ги е – сиреч – на консултанти по великия проект, дето ни обещава светло ядрено бъдеще.

Цели двеста милиона евро са изтекли в консултантски джобове. Дадени на уж престижна компания, но пък с български подизпълнител. Кой? Ами същия този Богомил Манчев, който изнася “евтиния” ток на АЕЦ “Козлодуй”.

Та това е положението с дълговете на държавните комапнии. Които – нека да напомня – продължават да държат парите си в банката на Цветан Василев, който пък финансира медийната империя на Делян Пеевски, депутат от ДПС, която пък гарантира медийния комфорт на управляващите. Това положение обаче не е най-трагичното. Има и далеч по-трагични за нашето бъдеще.

Съвсем наскоро клуб “Икономисти за нова политика” даде пресконференция в БТА. Изнесените от тях данни бяха – меко казано – ужасяващи. Според говорещите професори и доктори по икономика в края на 2012 г. междуфирмената задлъжнялост на нефинансовите предприятия е преминала критичната точка от 175 милиарда лева – което се равнява на 220 процента от брутния вътрешен продукт на страната!

Наблюдавало се също значително изтичане на средства от банковия сектор, като между 2008 и 2012 г. тази сума надхвърля десет милиарда лева. За сметка на това чуждестранните инвестиции си остават трайно под два милиарда евро годишно, което най-слабото равнище в цяла Европа.

Попитах въпросните професори дали този прекалено черен сценарий, който се очертава на базата на техните изводи, не заплашва в перспектива България да сподели съдбата на Гърция. Те обаче отговориха, че за никакви бъдещи сценарии не става дума – защото вече сме били по-зле и от Гърция. Ако в нашата южна съседка, в резултат от огромната нейна задлъжнялост, 31 процента от населението било заплашено с бедност, то у нас същата участ очаквала 42 процента.

В резултат се очаквало, че само за две години още 500 000 млади хора ще напуснат страната, което би означавало глобална демографска пропаст. И не пропуснаха да отбележат, че и сега работещите у нас са по-малко от неработещите, което снижава шансовете ни да се справим с тази ситуация до минимум.

Опасен минимум, бих казал. Невъзможен минимум. На неговия фон абсурдният факт, че вече се раздава куршумено правосъдие на самите стъпала на Съдебната палата, звучи направо съдбовно.

Плюс политическия батак, при който никой вече не е този, за когото се представя – и никой не вярва на никого. Плюс повсеместната и почти узаконена вече корупция. Плюс мераците да обърнем курса на страната си – от цивилизованата Европа към путиновата Евразия. Плюс липсата на гражданско общество и все по-задълбочаващия се цинизъм в душите на претръпналите електорални единици, в които са превърнати обитателите на тази прокълната територия. Плюс абсурдния хаос, пълната липса на адекватност – както у политиците, така и у техните поданици.

Мисля, че вече е стигнат един предел, от който просто може да няма връщане. Може България да се превърне в територия, управлявана по законите на джунглата, населена само със сенилни старци и малограмотни люде, които никой не иска никъде навън – в нормалния свят. В страна без компактно българско население, в нещо като гето, което тежи на врата на цивилизования свят – и за което той – същия този цивилизован свят – се мъчи да не мисли, мъчи се да забрави.

Мисля си също така – по много абсурден начин, наистина – за какво ли всъщност си мислят мислещите хора в тази страна? Задават ли си въпроси като: кои сме ние? Защо сме? Къде отиваме?

Социопатът около теб

След като прочетох книгата "Социопатът около теб" от психолога д-р Марта Стаут искам да запомня най-важния извод:

Човешките грешки, които разстройват нормалната ни добронамерена природа, са две.

Първата е желанието ни да контролираме другите и света - когато доминацията става цел.

Втората е нравственото изключване - решението, че "другият" е нещо по-долно от човек.

Д-р Милен Врабевски: Родолюбието е фактор за успеха на обществото

Трябва да развиваме по европейски българщината, възрожденските принципи не могат вече да се прилагат, основен фактор ще бъде икономическият, каза основателят на Фондация Българска Памет в интервю за Vesti.bg

"Родолюбието, любовта на младите хора към обществото е фактор за успеха и развитието на това общество и ние работим тази любов да я има" - така д-р Милен Врабевски резюмира в интервю за Vesti.bg целите и посланието на ръководената от него Фондация Българска Памет.

Лекар, основател и изпълнителен директор на най-голямата на Балканите частна научноизследователска организация Комак Медикал, преди 6 г. д-р Врабевски основава и фондацията, която е финансирана от собствената му компания.

Дейността й, както сам разказва, е насочена в четири направления - реинтеграция на диаспората, борба с демографската криза, реализация на младите в България и съхраняване и социализация на културно-историческото ни наследство.

"Никой не може да израства самостоятелно - не даваш ли от себе си, т.е. целта ти в живота не е ли да инвестираш в средата, която искаш да имаш, практически успеваемостта е много по-малка", каза д-р Врабевски по повод дарителската си дейност.

Занимава се и с музика, издава албум с легендарния вокалист на "Юрая Хийп" Джон Лоутън, който имаше премиера на 12 ноември т.г. и вече може да се купи не само у нас, а прави опит за пробив на световния пазар.

Музиката дава много, тя на практика може да обогатява душата и да връща разума, казва д-р Врабевски и обяснява, че иска да създава възможност децата да растат и с интелигентни продукти, като алтернатива на чалгизацията.

Сред най-новите каузи на фондацията са кирилицата да бъде наричана българската азбука в европейските институции и завършването на транспортен коридор номер 8 от Адриатика до Молдова и Украйна, защото "това ще свърже окончателно и завинаги важни за страната ни български диаспори и то по един неконфликтен начин".

- От април т.г. сте член на Глобалната инициатива на президента Бил Клинтън, участвахте през септември и в годишната среща в Ню Йорк.

- Това е най-влиятелната неправителствена организация в света със 790 члена, шестима от които от Източна Европа, четирима са българи. Това означава, че сме доказали себе си като хора, които биха могли и сами да се справят с предизвикателствата на съвременния живот.

В годишната срещата през септември участваха глобални лидери като американският президент Барак Обама и кандидатът на републиканците Мит Ромни, Бил Гейтс, Уорън Бъфет, Крал Хуан Карлос, кралицата на Йордания Рания.

Поехме ангажимент - подобен ангажимент поема всеки един от членовете на това обединение, за инициатива с измерим резултат, която да съответства на основната ни дейност.

Избрахме да разширим дейността си в район, населен с българи - мюсюлмани в Югозападните Родопи, като увеличим броя и честотата на езиковите курсове, кандидат-студентските курсове, курсове по алтернативни форми на заетост и професионална преквалификация и кандидатстване за европейски проекти.

Преди 4-5 години започнахме там с 12 деца, след това 18 деца - тях, и 30-те, ги приеха вече във ВУЗ-ове, а сега се надяваме да работим вече в десетина града поне, като във всеки град да има по 50-60, защо не и 100 деца, чиито кандидат-студентски курсове да покрием.

- В същото време записахте албум с Джон Лоутън, как се свързахте с него, как се случи този албум?

- Албумът с Джон Лоутън от 12 ноември е на световния пазар - в около 60 държави се продава, и има изключително силно позитивни отзвиви за него. Разпространява се от партньорска организация - менджмънт групата на "Юрая хийп".

Музиката, текстът, аранжиментите на песните са мои, Лоутън пее. Това е един изцяло български продукт, който в момента е на западния пазар, а както знаете там трябва да се отговори на високи критерии. Поканих Джон Лоутън в проекта, защото силно обича България. Предстои да го направим и културен посланик на България заради отношението му към страната ни. Планираме нови проекти с Джон, и с други рок звезди от световната сцена, но сега сме фокусирани върху световната премиера на The Power Of Mind.

- Защо е толкова важна музиката за Вас?

- Защото тя е един начин младите ни хора да растат в здравословна среда, без това да изглежда като лекционен курс по морал или етични приципи. Музиката дава много, тя на практика може да обогатява душата и да връща разума.

Нашата задача е с посланията, които даваме в музикалните си продукти, да достигаме до младите хора, разбира се и до широкия кръг слушатели, защото интелигентният рок, който правим, би могъл да се хареса на много широк кръг публика в България и по света.

Аз лично започнах да се занимавам с музика с идеята, че моите собствени деца искам да растат в една интелигентна среда, без да има задължително някаква насилствено предадена идея.

Ние не сме музикални комунисти, за нас е важно на пазара да я има всяка музика, която има почитатели, не бива нищо да се ограничава или забранява, но да седнем да се оплакваме от чалгизация на средата, означава, че не сме градивни и прагматични.

- Как избрахте четирите приоритета на Фондация Българска Памет?

- Това са приоритетите от самото начало. Фондацията ни не е просто неправителствена организация, тя е на практика компания, която работи в конкурентна среда. Спазваме принципа, че няколко глави мислят по-добре от една и резултатите не закъсняват.

Увеличава се броят на деца от български произход в чужбина, които искат да учат в България, усилват се процесите на евроинтеграция в общности, където имаше съществено изоставане, напр. Западните Родопи. В района на Якоруда и Белица на преброяването през 2001 г. около 80% от хората са се определили като турци. А там турчин не е стъпвал във вековете на Османско владичество. Отбългаряването беше стигнало до там. А при последното преброяване през 2011 г. в същите райони 50% се писаха българи и около 25-30% не посочиха етнос. Т.е. виждате, че има хора, които не се самоопределят и искат да изчакат и да видят какво ще стане.

Самоопределението на една нация не е само функция на семейната среда, а и на битовата, на това как държавата се грижи за теб, а самоопределението и гордостта от него е нещо изключително важно, защото в държави, където гражданите са със силен афинитет към собственото си общество, което казано на прост език се нарича родолюбие, като Норвегия, Швейцария, САЩ, Япония, са и най-силно икономически поставени.

Мотивацията на едно общество да се инвестира в същото това общество идва първо от любовта към него, гордостта, че му принадлежиш и след това от желанието то да прогресира заедно с теб.

Никой не може да израства самостоятелно - не даваш ли от себе си, т.е. целта ти в живота не е ли да инвестираш в средата, която искаш да имаш, практически успеваемостта е много по-малка.

Във фондацията сме привърженици на положителното мислене - че ясна цел с посока трябва да бъде доминантата, че една простичка цел би могла да кажем да бъде да даваме любов и хармония, да даваме възможностите си на хората, да инвестираме в средата си и по този начин да градим всичко това, което практически искаме да имаме, вместо да чакаме да ни го изградят политиците, да речем, или който и да е друг, който смятаме за отговорен и длъжен да го направи.

Опитваме се да възпитаваме и младите хора в рамките на нашата фондация точно в тези принципи. Те са свързани с простата причина, че любовта към родината е изключително силен предразполагащ фактор към допринасяне за прогреса на собственото общество.

Това означава също в условия на демографска криза, освен да инвестираме в млади семейства - по програма, по която подкрепихме 25 семейства са родени вече 17 бебета, да обърнем внимание и на реинтеграцията на диаспората, защото това е един извор на българщина, който не бива да се подценява и да не се забравя изтичането на кадри навън, което е все още силен процес.

Хората с български произход в чужбина са все още толкова качествени и толкова истински, колкото са ги наблюдавали и нашите възрожденци.

Неслучайно сме направили много дарения в региони, населени с българи, като Македония, Сърбия, Украйна, Молдова, снабдили сме училища, преподаващи български език с абсолютно всичко необходимо, за да израства едно поколение българи със запазеното от дедите им положително отношение към България и образование на роден български език.

Всяка година във Варна правим семинари за евроинтеграция - Пролетен и Есенен, в които участват общо 500 деца. Наричам тази се инициатива ребългаризационна. Това са културно-образователни семинари с акцент върху българския език и култура, върху историята, европроектите, важността на България в съвременния етап от развитието й като член на ЕС, работим за активиране на младежката инициатива в различни сфери.

Всичко това прави младите българи зад граница наистина вече вкарани в едно ново русло, а те са обикновено или отличници, или спечелили олимпиади, конкурси за есета, изявени фолклористи.

Никога не забравяме и културно-историческото наследство, защото то е фактор за родолюбие. В тази връзка имаме конкретна програма за връщане на вярата в българското. Всяка година на 6 май празнуваме Гергьовден в Струмишко, Македония. Възстановили сме войнишко гробище край Ново село, на 20 км от Струмица. Много местни хора ни гостуват, а също българи от Украйна, Молдова, от Сърбия и това идва да покаже, че съвместно честване на празници в Македония е напълно възможно при правилен подход и утвърдена традиция.

Участвали сме и във финансирането на много експедиции, археологически разкопки, вкл. изучаването на Аспаруховия вал в Молдова и Украйна, във възстановяване на църкви, манастири.

Ние сме една много безконфликна организация, която няма за цел да връща конфликти от миналото или да отваря стари рани. Напротив - това, което предлага Фондация Българска Памет е европейският принцип на интеграция - единни в многообразието, всички можем заедно да допринасяме за собственото си общество.

- Получихте и наградата на БДФ като личност, допринесла за развитието на благотворителността в страната, за 2010 г., приемате ли я като признание?

- Тази година пък връчих тази награда на президента на фондация "Америка за България". За мен това показва, че една частна българска фондация вече прави неща, които са съпоставими с това, което прави една американска фондация, не защото нашата фондация е много богата, а защото внимателно планираме дейностите си. Организации като БДФ правят възможно пълноценното изграждане на дарителската култура в България, индивидуалната и корпоративната.

- С какви още проекти и каузи е ангажирана фондацията в момента?

- Считам за важно кирилицата да бъде наричана българската азбука в европейските структури - това е една от инициативите, които отдавна съм предприел. Исторически факт е, че кирилицата е създадената в България от учениците на Кирил и Методий и от царската канцелария на цар Борис I Покръстител. За много хора по света кирилицата е руска азбука, а тя е оригинален принос на България в културната съкровищница на света.

Много държим и на коридор номер 8, довършването и свързването с Адриатика и разширяването му до Молдова и Украйна. Това ще свърже окончателно и завинаги важни за страната ни български диаспори и то по един начин, който е неконфликтен.

Признаването на автокефалност на Македонската православна църква. На тази държава дадохме независимост, като първи я признахме политически, а сега това, което най-много духовно ги свързва с нас - тяхната православна църква, много ми се иска да тя да бъде една независима структура от Сръбската православна църква.

- Вас лично какво Ви мотивира да се занимавате с дарителство и то точно с тези каузи?

- Много хора от фамилията ми са свързани с това. Тефтерчето на Васил Левски е намерено в къщата на един от моите прадядовци - хаджи Станьо Врабевски. В семейството ми има герой от войните за национално обединение 1913-1915 г., има опълченец, загинал 1903 г. в Илинденско-преображенското въстание, след като се е сражавал на Шипка 25 г. преди това и още - и по майчина, и по бащина линия, близки, които при много по-трудни условия са правили още по–големи неща от мен.

Основният мотивиращ фактор са моите деца. Огледам се и се питам дали правя достатъчно, за да може един ден и те да имат удовлетворение от средата си и афинитет към общността и родната страна.

- Вероятно имате наблюдения, има ли някаква промяна през последните години по отношение ангажираността с дарителство, с различни каузи?

- Да, има една нова форма на българско възраждане, виждам все повече хора, заинтересувани от това да повлияват на средата си и да допринасят за устойчивото й развитие.

Този добър пример, който има от по-развитите държави и е нещо нормално за тях, тук започва да се възстановява, защото изключително силна дарителска инициатива е имало и преди 9 септември 1944 г., но е смазана от просташките принципи на тоталитаризма. Сега се възстановява и точно това наричам нова форма на възраждане. Защото обществото се нуждае от икономика на знанието – добре образовани и мотивирани да градят за родината си млади хора.

Какви са характеристиките на съвременната култура?

Нещо се случи с културата: мястото на нормативността на красивото е заела заразителността на интересното. Естетическото се превръща в стока, която предлагаме на другите; не експертът-естет или политикът-идеолог, а потребителят има суверенното право да купи или да отмине. Старите йерархии са станали обратими: читателите са едновременно автори, аматьорите - професионалисти, сериозното незабавно се обръща в собствената си пародия, забавното се разраства до драматични размери. От друга страна - както става при преминаването на веществата в газообразно състояние - нито една конкретна констелация не е устойчива: крилата на дигитални пеперуди пораждат неочаквани урагани, които изчезват без следа, общностите се пренареждат, лоялностите се преосмислят и в следващия момент вече нищо и никой не е същият.

Ивайло Дичев

actualno.com
Промененото до неузнаваемост чувство за естетика и парадоксите на новата културна ситуация в България стават обект на изследване в колективния труд „Новата културна геометрия” под съставителството на Ивайло Дичев и Юлия Роне.

Думата „култура” идва от латинското cultura и в буквален превод означава „да култивирам нещо”. Днес тя има над 200 различни дефиниции. Едно от най-често употребяваните определения за нея е изтънчен вкус в областта на изящните изкуства и хуманитарните науки, наричан още висока култура. Тя може да се схваща и като модел на човешко познание, вярване и поведение, зависещ от способността за символно мислене и социално образование. Културата може да се разглежда и като комплект от споделени ценности, поведения, цели и практики, който е характерен за дадена организация, група, за определено общество. Именно съвкупността от тези три дефиниции на термина е разгледана пространно в „Новата културна геометрия”.

Разбирането за естетика се измени драстично през последните години. Сякаш хората започнаха все по-малко и по-малко да се интересуват и да обръщат внимание на красивото и така на негово място трайно се настани интересното. Естетическото се превърна в стока, която авторите просто предлагат на потребителите, без значение колко стойностна е тя. Вече не експертът-естет или политикът-идеолог, а потребителят има правото да закупи тази стока или просто да я подмине, продължавайки своята безкрайна и безметежна разходка в морето от все по-некачествени стоки. Днес вече е напълно нормално че, читателите са едновременно и автори, аматьорите са професионалисти, сериозното е безинтересно, а забавното придобива застрашителни размери. Така се озоваваме в ситуация, в която не просто сме разчупили стереотипа, а старите йерархии са станали абсолютно обратими и ценностите са тотално изменени – или дори отсъстващи!

Книгата си поставя амбицията да ни покаже, че в нашето съвремие всичко, което може да се нарече култура, е изключително бързо преходно, общностите се пренареждат, а лоялностите се преосмислят. Резултатът – в следващия момент никой и нищо не е същото. В този ред на размисли сборникът разглежда също теми като смесването на шоубизнеса с политиката, постсоциалистическите посткултури, авторското право и неговите противоречия, фенфикшънът и настъпващите промени с авторите, произведенията и читателите в интернет.

„Новата културна геометрия” се занимава обширно с парадоксите на променилата се съвременна културна ситуация у нас и анализирайки я, задава може би най-логичния въпрос: дали днешната „газообразна култура” няма да се окаже взривоопасна утре? Отговорите са предложени както от двамата съставители (Ивайло Дичев и Юлия Роне), така и от останалите автори, включени в сборника – Валентина Георгиева, Росица Генчева, Светла Казаларска, Красимир Терзиев, Даниела Колева, Десислава Лилова, Ния Нейкова и Тодор Христов.