Кой беше Стефан Гечев

vesti.bg
Стефан Гечев (1911-2000)

Значителна, но недооценена фигура в културния живот на България - така е представен Стефан Гечев в издадения през 1994 г. "Речник по нова българска литература". На 29 януари се навършиха 100 години от рождението на забележителния писател, преводач и драматург.

Роден е в Русе, учил в София, Париж и Атина. Работил в български дипломатически представителства в чужбина и преди, и след 1944 г.

Като редактор във в. "Стършел" през 1956 г. участва в създаването на Държавния сатиричен театър заедно с режисьора Стефан Сърчаджиев и поета Веселин Ханчев. След това е редактор в списанията "Пламък" и "Контакти".

През 1967 г. книгата му със стихове "Бележник", в която Стефан Гечев философски осмисля модерни европейски търсения, е посечена от официалните партийни критици, наречена е "отглас от съмнителни образци". Авторът е обвинен в "сюрреализъм и дадаизъм" и за дълги години е направо изгонен от литературния живот.

В продължение на 20 години той продължава да пише стихове и поеми, които има възможност да издаде едва след 1990 г.

Сред преводите му особено място заема поезията на Константинос Кавафис и на Георгиос Сеферис. Превел и съставил е книгите "Съвременна гръцка поезия", "Палатинска антология", "Антология на новата гръцка поезия", "Радостта да се живее" от Емил Зола, "Френски поети сюрреалисти" и др.

Гечев е направил първия превод на български език на любимата за поколения деца книга на Луис Карол "Алиса в огледалния свят".

Автор е на редица статии и есета, а под псевдонима Венцислав Диаватов е писал и криминални и приключенски романи: "Момичето и предателят", (в съавт. с К. Кюлюмов), "Човекът с табакерите", "Крадци на богородици" (в съавт. с М. Миланов), "Мостът".

След 1990 г. издава "Осъденият на Сеньора", (Разкази), "Въпроси" (Стихотворения в проза) "Виктория и нейните синове", "Човешкото приключение или мисли по повод сентенцията "Познай себе си". (Лъжефилософски роман), "Самобичуване" (Стихотворения, "Процес за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" (Драма), "Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман"
(Библиография - (slovo.bg)

Писателят Георги Данаилов казва: "Кой е Стефан Гечев? Големият непризнаван поет, забележителният преводач на гръцка и френска поезия, проникновеният есеист или драматурга, който посегна на евангелската тема. Или хумориста, или ерудита носителя на гръцкия "Златен кръст на почетния легион" или на френския "Кавалер на ордена за изкуство и култура"...

На неговото име в гръцкото посолство в София е отредена цяла зала, а Георги Чапкънов му е изваял прекрасен бюст...

Мога да изброявам още достойнства, но не ми дава мира, ако не спомена, че Стефан Гечев не е получил никакво отличие в родината си и не знам дали това е подтвърждение на библейската мъдрост или щастливо стечение на обстоятелствата, което още повече възвисява неговото благородство...

Да беше се задоволил само с подбора и превода на "Палатинската антология" пак трябваше да го засипят с почест..."

В Регионалната библиотека "Любен Каравелов" в Русе до 15 февруари подредена изложба, посветена на годишнината.

Българо-турската граница и забравените южни покрайнини

16 януари 2011 | 14:17 | Агенция „Фокус”
Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени южни покрайнини, казват местните хора в Странджанско, които живеят на самата българо-турска граница. Българо-турската граница е дълга 259 километра. Започва от устието на р. Резовска, преминава по билото на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р. Тунджа и при Капитан Андреево достига р. Марица. България и Турция имат три гранични контролно-пропускателни пункта, като най-големият от тях е ГКПП Капитан Андреево – Капъкуле, откъдето е пътят за Одрин. Вторият е Лесово – Хамзабейли и най-малкият – Малко Търново – Дерекьой. През българо-турската граница преминават транзитните превози от Западна Европа за Близкия Изток, заради което тя често попада в новинарските емисии с опашките от ТИР-ове. Променящото се устие на р. Резовска пък е една от точките, по които заседава българо-турската смесена комисия. През годините се е родил и фолклорът, как в зависимост от коритото на реката, българо-турската граница може да се мести от Варна до Истанбул.
В последните месеци заради заявеното желание на България и Румъния да влязат в Шенгенското пространство, българо-турската граница попадна в европейските доклади с критики заради нелегалните емигранти. Прогнозите са, че притокът от нелегални емигранти ще се увеличи. Когато пък в село Кости, Община Царево, избухна взрив от заболяването шап по животните, се оказа, че липсата на телени преграждения по границата позволява свободното движение на животни, а с това расте и рискът от заразата. Заболяването шап в България досега обикновено е пренасяно от Турция, сочи практиката, тъй като изолираният вирус се среща по животните в Мала Азия. От НВМС препоръчаха общините и областните да се погрижат за възстановяването на откраднатите мрежи по българо-турската граница, за да спрат добитъка.
С годините са ликвидирани много от граничните поделения по българо-турската граница, като процесът се засилва особено след влизането на България в НАТО. За това как се е охранявала българо-турската граница, днес свидетелстват изоставените казарми, разбитите сгради на гранични войски, разкъртените складове и помещения, използвани от войската, старата и ръждясала техника, все още неопоскана от крадците на желязо, скромните паметници, най-често морени с плоча на загинали войници, затънали в храсти и трева, които са по-високи от тях. В последните години някогашните гранични зони се отварят и стават достъпни за исторически и археологически проучвания, но с изчезването на поминъка, изчезват и хората. Без хора не става нищо. В Странджанско са затворени всички цехове за работа, затворени са мините и рудниците, няма пътища, закрити са всички селски училища, ликвидирани са здравните пунктове. По морското крайбрежие залагат на туризъм и строителство, във вътрешността на планината обаче, се борят както могат. Как изглежда днес българо-турската граница, свидетелстват няколко истории от последните три години, по време на летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад”. Обходът на терен и пеша на различни обекти в района на българо-турската граница даде възможност за прекия досег с разрухата и обезлюдяването на този район.

В Звездец на пътя от Бургас за Малко Търново казармите и общежитията на военните са като декор от филм за най-бедните и пропаднали държави от Третия свят. В тях са се заселили цигани, които нямат преброяване. Сградите са разкъртени и разбити, площадът – също. Колите не спират в Звездец, хората ги е страх. На сградата на общината, с мръсна и разкъртена фасада, е каменната плоча с имената на Смъртната дружина на местните участници в Преображенското въстание през 1903 година. В най-силните години на Звездец, поделението е наброявало до 1200 войници от гранични войски, събрани от всички краища на България. Много от тях са били тук с жените и децата си, за тях е имало детска градина, училище, здравен пункт, както и цехове за работа. Днес казармите край пътя Звездец – Малко Търново са една от най-жалките картини. Няма здрав прозорец, няма греда от дограмите на прозорците, вратите зеят изкъртени, по терасите висят мръсни дрехи и всевъзможни боклуци. Поляната непосредствено зад общежитията е превърната на сметище. Разбити са долмените – един от символите на Странджа. До десет години, заради дейността на иманяри и ромските набези, в българска Странджа няма да остане здрав долмен, прогнозират специалистите.

В Малко Търново е пунктът на „Гранична полиция”, откъдето се взимат разрешенията за влизане до обекти като култовия комплекс „Мишкова нива”, основите на римската вила, както и светилищата Индипасха, пещерата на Света Марина, село Сливарово. Малко Търново. Възрастните помнят най-силните години на града, когато в училището е имало до 700 – 800 деца и как районът прогресивно обезлюдява, особено в последните 20 години.
Ликвидиран е кучкарникът в Малко Търново, където са били най-добрите следови кучета, в продължение на десетилетия. В края на града, към българо-турската граница, са останали няколко полуразрушени тухлени сгради, с избити прозорци и откраднати дограми. Местните разказват, че следовите кучета, които са си отглеждали в Малко Търново, са ги селектирали и обучавали сами. В най-добрите години на кучкарника кучетата са участвали и печелили и международни състезания. А когато граничарското куче се пенсионира, имало опашка пред поделението - кой ще си го вземе за домашен любимец. Най-често кучето отивало при неговия водач, който работил с него. За останалите, които са се сдобили с пенсионирано граничарско куче, помощта им и при отглеждането на добитък била неоценима.
Вместо следови кучета, за да пазят границата, получили бинокли за нощно виждане. На практика – неизползваеми в гората на Странджа, където заради преплетените храсти и тръни, се виждат трънките едва на няколко метра. Но с биноклите - в червено. Историите за кучета, помогнали за разкриване на нарушители на границата, са безброй. За много от по-младите, особено тези, които никога не са виждали границата, те днес са в графата на подигравките за казармения фолклор.

В Сливарово, най-южното село в тази част на българо-турската граница, някога Кладъра, живеят без български мобилни телефони, без българско радио и телевизия. Границата е на 500 метра от последните къщи на селото, ниско в дерето. На хълма срещу Сливарово е турското село, някога Камила. Най-голямата забележителност, която се вижда от българска страна в турско, е местният краварник, новоизграден, с огромни помещения, обори, пасища. Виждат се хората, които работят в него. От другата страна нашето село умира и е само въпрос на административна реформа, да се заличи от картата. Огромните някога сгради на казармите са разрушени и окрадени до степен в тях да няма нищо. От българи или от цигани, никой не коментира.
В Сливарово постоянните жители са около 11 – 12 старци. Повечето от тях са потомци на тракийските българи, преселени от тази страна на българо-турската граница след войните за национално обединение през 1912 – 1913 година и Първата световна война. Децата им пък са отишли по-навътре в страната – най-често Бургас, Царево, Ахтопол и Малко Търново. Сливарово, чието старо име е Кладъра, е имало застава с до сто души граничари. Днес няма никой. В селото магазинът работи само през лятото и продава лимонада и още два – три вида стоки. Циганите – дървосекачи, за които винаги се подчертава, че не са местни, а са пришълци от Северна България, влизат в магазина и си взимат каквото искат, без да плащат. В края на месеца, старците събират пари от пенсията си и плащат на продавачката и техните сметки, за да имат все пак магазин. Никой не смее да им каже да си платят – ще го пребият.
В Сливарово няма покритие на български мобилни оператори. Местните хора не дават да се звъни от мобилния телефон – „няма да им плащаме по 7 лева на минута на турския оператор”. Един кабелен оператор от Бургас е опитал да им прекара кабелна телевизия, за да гледат програмите на БНТ и БТВ, но сигнал има само при хубаво време и за кратко. Когато прекъсне програмата на БНТ и се включи телевизия Анкара и днес възрастните казват „помислих, че е станал преврат и тук вече е турско”.
По инициатива на местни родолюбци, преди 15 години е възстановена църквата „Свети Лука” в Сливарово. След филма за рушащия се храм по БНТ, са се обадили потомци на сливаровци чак от Австралия, за да изявят желание да дадат пари за храма. Тогава е изградена и камбанария – преди това камбаната е била закачена на едно дърво. Когато дойдат гости, удрят камбаната, както казват местните хора – да ни чуят отсреща, че още сме живи, че не сме умрели, че гости са ни дошли. На къщата на някогашното кметство, на прозореца, е сложено българското и европейското знаме. На един кол до къщата също се издига българското знаме, кметският наместник Мара Жекова разказва как допреди няколко години, когато са имали граничари, знамето се е веело на петметров пилон. Сега вече нито има кой да го постави, нито кой да го поддържа.

В село Визица минава училищният жълт автобус, който вече кара децата на училище в Малко Търново. Никъде в Малкотърновската община не е останало училище по селата – всички са в зеленото училище в Малко Търново и ходят на училище в града, или сутрин ги кара училищният автобус, даден на общината. При спирането на жълтия училищен автобус в центъра на Визица, с който се придвижваме, две циганчета на по 8 – 9 години идват до автобуса. Познали са си и шофьора, и автобуса. Той ги пита – тази година ще те карам ли пак на училище. Отговорът е не. Другите – поне 20 ромски деца – се кривят и плезят встрани от пътя. Някои от тях въобще не са ходили на училище, няма и да отидат. Не говорят български. На някои от тях родителите им са наети от дървосекаческите фирми. В Странджа в последните години дейността на турските дървосекачески фирми е пагубна. Никой не знае откъде дойдоха и кой ги пусна, но през 2010 г. турски дървосекачески фирми са на път да направят планината „да отглеждаме слонове в нея”, както казват местните пенсионирани граничари.

Порталът на българо-турската граница, през който се отива до кльона, е толкова живописен, какъвто сме свикнали да го възприемаме от книги и филми от `80-те години. Телени мрежи, телени заграждения, ръждясал портал, два катинара, ключът се взима от „Гранична полиция”, влиза се по списък с разрешение и т.н. В миналото е трябвало групите да бъдат придружавани задължително от гранични войски. Заради набезите на крадци, атмосферните условия и преминаването на диви животни, е разкъсана телената мрежа по границата. На практика изглежда, че няма никакъв проблем да се преминава българо-турската граница, не само от животни. На въпроси като има ли каналджии, никой не би отговорил никак.
Сред стотиците устни истории на местните хора са и тези как в най-горещите години на Студената война и при най-лошите отношения между България и Турция, буквално всеки ден им се е внушавало, че трябва да бъдат бдителни, че трябва да следят за преминаващи границата, че трябва веднага да сигнализират на граничните войски. Има стотици истории – някога смятани за героични, а днес от тези, на които най-често съвременниците ни се подиграват, за граничарите, които са спрели незаконно преминаващите границата, за хора, които са платили с живота си охраната на границата. Има няколко паметника на граничари – затънали в храсти и трева, с едва четящи се букви. Днес няма кой да следи за незаконно преминаващите границата – не са останали хора. Малко Търново е имало до 14 000 жители в цялата община, градът със селата, пише в книгите си местният краевед Илия Петков, който си отиде преди година и половина. Днес населението на общината е около 4500 души. За сравнение – на около 47 километра от Малко Търново в Турция е другият град Къркларели (някогашният Лозенград), който от по-малък град, днес е с 64 000 души население и става университетски център.
Пътят от граничния контролнопропускателен пункт на Малко Търново до града е в отчайващо състояние. Още стоят табелите за европейската програма, по която е трябвало да бъде възстановен, и не е завършен. От турска страна е направен чисто нов път, с нова маркировка, с дренаж за оттичане на водата, с укрепления на пътя, за да се предпази от свлачища и срутища. От българска страна пътят е с разбит асфалт, огромни дупки, извива се в гората. Турските казарми край пътя за селото Дерекьой стоят. Според местните, които са преминавали и преди години тук, премахнати са някои поделения и са разредени военните сгради и складове. Край пътя обаче често се виждат казарми с войници, които дават наряд край порталите. На самата българо-турска граница, от турска страна постовете на войниците са на видно място, покрай пътя, с пълно въоръжение и униформа. От българска страна тази гледка е напълно забравена.

Царевското село Кости не е само шап. Прочуло се печално с шапа, заради който изтребиха всичкия добитък в селото, Кости има една от най-красивите църкви в този край на Странджа – църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Храмът е огромен, с великолепна дърворезба, с уникални икони. Заради малкото хора и липсата на свещеник, църквата се отваря от местните при молба на преминаващите туристи. Кости, което всички съжалиха заради драмата със заразното заболяване, е нестинарско село. В него има нестинарски конак „Свети Константин”, където се съхраняват иконитена нестинарите на Свети Константин и Елена. Още са живи и спомените за баба Злата, най-известната нестинарка в този край, починала през `60-те години, спомените за виденията й, за нестинарските танци, крайно различни от днешните огнеходци в хотелите пред дъвчещите кебапчета туристи. В коначето иконите са подредени на столнина на източната стена. В него се намира аязмото, като сега водата е каптирана и отива в селото, а преди е минавала под прага като поточе. На североизток от конака се намирало хорището, където се кладял огънят и се играело върху жаравата. През `80-те години още се правели жертвоприношения на бик. В коначето са иконите на Свети Свети Константин и Елена и Света Марина, които през годината не се изнасят. Под тавана е и въжето, с което се връзва жертвеното животно – бикът. Селото Кости е едно от гръцките села в Странджа, населено с гърци до Балканската война. От тях са останали самобитните постройки на къщите, които са осигурявали осветление чрез т.нар. „подвижна керемида” на покрива.

В последните десет години Летен университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад” прави опит да бъде своеобразно продължение на изследванията, започнали по време на експедициите в рамките на програма „Странджа – Сакар” от `70-те и `80-те години на миналия век. Тогава са направени комплексни проучвания в българската територия на Странджа планина от геолози, биолози, историци, специалисти по хидрология, етнолози и много други. Територията на турска Странджа и територията около българо-турската граница, дълги години беше недостъпна за проучвания, до влизането на България в НАТО. Много от обектите, които посещават сега студенти и преподаватели, за първи път се виждат и от турски историци, тъй като това е било военна зона. Летният университет се появи като едно своеобразно продължение на нашите изследвания по време на експедициите Странджа и Сакар. „Ние стигахме до границата, не знаехме какво има от другата страна, четяхме Шкорпил и Богдан Филов и си представяхме. Турските колеги също не можеха да влизат в тази територия, обявена за „изгорена земя”. Тогавашната доктрина гласеше – при един сблъсък между военните сили на Варшавския договор и НАТО, територията, която обхожда маршрутът на Летния университет, трябваше да бъде ликвидирана заедно с населението. Тези хора, които са тук, граничарите и войските от Звездец, където днес е една тъжна картина, заедно с населението на Малко Търново, трябваше да задържат войските два часа. Тогава ходихме тук и знаехме, че тези хора живеят, чувствайки се обречени - войниците на границата и тези в Звездец. Нямаше пътищаи до ден-днешен ги няма, а тогава ги нямаше, за да не могат танковете да минат бързо, както и камионите на войските”, разказва проф. Валерия Фол, един от участниците в експедициите през `80-те години на ХХ век и днес основен организатор на летния университет заедно с общините Малко Търново и Къркларели.
Освен ловджийския фолклор в Странджанско, хиляди са историите от този период – разказвани само устно – за живота край границата. Имало е случаи на нарочно пуснати кучета, заразени с бяс, на нарочно пускани животни, заразени с шап. Местните са били толкова наблюдателни, че са разпознавали дори и добитъка си, който са срещали в гората, както и бездомните кучета, които са се скитали. „Това куче не е българско”, казва бай Илия, който придружава археолози и историци по пътя за Мишкова нива, когато по пътя си в гората срещат бездомен пес. Пенсионираните преди десетилетия служители на гранична полиция и на гранични войски си разказват историите – какво е трябвало да направи войската, в случай на нападение, за колко време – докъде се стига, и коя част – как реагира. Спомените на някои от тях са събрани в книги, които излизат от местни издателства и в ограничени бройки.
Денка КАЦАРСКА

Л. Канов: Цялата ни държава е просмукана от Държавна сигурност

Писателят и психиатър Любомир Канов в интервю за БГНЕС

В качеството си на психиатър той заяви за времето на комунизма: "да си по "оруелски" следен, както бяхме ние – това е смазващо за психиката". Канов отбеляза, че е интересно да се наблюдават наследниците на комунистическата партия – политически и биологически, които с реакциите си се оказват "изключителни защитници" на правата и свободите на хората. "Те скочиха като ужилени от това, че се подслушва и че се нарушават права. Фактически комунистическата държава беше най-големият потисник и потъкваща човешките права на целия народ, на мнозинството", заяви той. Самият лекар е един от многото следени и подслушвани, а след това и арестувани, по време на тоталитарния режим. Тогава тези операции са носели имена от типа "Мероприятие "Родопи", "Мероприятие "Стара Планина". "Наследниците на тази партия, която правеше това, на тази могъща "Държавна сигурност", която подслушваше всички тогава, сега се явяват защитници на права. Това е смешно, това е просто толкова лицемерно и подло, че нямам думи", добави той.

Любомир Канов смята, че България не е успяла да се отърве от тези структури – подслушващи и следящи, затварящи и тероризиращи, т. е. репресивни. "Държавната сигурност", добавя Канов, е преминала през метаморфози като НСС, като ДАНС, практически със същите хора и с главно "кадесари" на ръководни позиции и функции. Тоест и сега те събират информация за компромати и изнудване. "На мене това изохкване "Ах, боже, подслушват ни сега!" ми се струва лицемерно и даже някак си плиткоумно. Нима не знаехте досега тези подслушвачи къде отидоха, какво правят, какво работят?, добави той. За него скандалът с огласената стенограма от разговора между Симеон Дянков и директора на митниците ген. Ваньо Танов е по-скоро "буря в чаша вода", защото това, че те се подслушват е унаследено като маниер от старата служба на КДС.

Любомир Канов допуска, че вероятно това подслушване е направено като частна инициатива на кадесари и вероятно е поръчка на криминални картели. "Тая държава цялата е просмукана от Държавна сигурност", тя изобщо не е ремонтирана, не е оздравена, не е почистена и такава ще бъде, докато не се прочисти един път завинаги", категоричен бе той.

По неговите думи, огласяването на посланиците ни, сътрудничели на ДС е ужасен скандал, видим за света, но по-големият проблем е "неразкритото зло", което действа у нас в последните 20 години. Той не приема аргумента дипломатите ни да са оправдани от това, че са работили, спазвайки тогавашната конституция. "Да, ами същото могат да кажат нацистите, разбира се - "изпълнявахме заповеди и пр. и пр.", каза той и допълни, че тези посланици нямат в място в съвременна България, членуваща в ЕС и НАТО. "Те доброволно са служили на една нечовешка, репресивна система и трябва да имат достойнството...не непременно да отидат на Нюрнбергски съд, какъвто заслужаваха, но да се отстранят от такива позиции, те нямат място там", е позицията на Канов. Той смята, че тези наши дипломати не вършат никаква работа, а посолствата, в които работят представляват "ужасяващо зле поддържани дупки, в които мирише на Вълко Червенков".

Писателят обобщава, че живеем в "Оруелски свят", от който никога не сме излизали. Въпреки това обаче, той не вижда нищо скандално в това да се подслушват хора на високо ниво, особено там, където "мирише на корупция", както в митниците. "Ако законът го позволява аз се солидаризирам с Дянков, че ако има основание – какво лошо има да бъдеш подслушван", подчерта той, макар да признава, че подслушването може би не е най-правилният начин. Самият той признава, че се е чувствал унижен, когато е бил подслушван, като обикновен човек, лекар на бедните и душевно болните и след това арестуван като враг на народа.

Любомир Канов живее и работи в САЩ като психиатър от години. А на въпроса как ще ги стигнем американците, той отговаря така: "В Америка има два важни принципа – че над всичко е законът, и второто е, че има бог. Това е, което, е необходимо на България, за да настигне американците".

Харалан Александров: И през 2010 г. обществото ни продължи да повтаря своите грешки

Интервю на Владимир Савов, Информационна агенция КРОСС

Г-н Александров, в края на годината е актуална темата за равносметката. Появяват се всякакви класации и анкети за най-важните събития през изминалите 12 месеца. Интересно е обаче как всички тези събития се отразяват върху хората, върху всички нас и по какъв начин реагираме на онова, което се случва в обществото ни. Успяхме ли през 2010 г. да се доближим до онзи малко клиширан и поизтъркан вече модел на колективно поведение, който наричаме Гражданско общество, или продължаваме да сме апатични към ставащото наоколо, най-вече в социален и политически аспект. Помъдряхме ли?

Така както ми поставяте въпроса, трябва да приемем, че сме в състояние да се учим от опита си и че нашето общество има капацитет да помъдрява, т.е. да извлича поуки от успехите и провалите, които имат практическо приложение в живота. Това е дефиницията за мъдрост. Аз лично смятам, че капацитетът на българското общество да се учи от грешките е много малък и в този смисъл много от възможностите да бъдат извлечени поуки се пропускат. Съвсем ясно е, че обществото ни обича да повтаря своите грешки. Най-видимата от тях е да се свръхдоверява на политически авантюристи, които в момента, в който попаднат във властта неизбежно стават политически реалисти и общо взето започват да правят това, което трябва да се прави. Това го видяхме и с управлението на НСДВ преди години, после на тройната коалиция и сега много ясно при ГЕРБ. Свръхочакванията, които бяха напомпани от Борисов и неговия екип в началото на управлението, са неосъществими. Ясно е, че няма лесен изход от икономическата криза и ще живеем в режим на устойчива бедност през следващите години. Ясно е също така, че безкомпромисната борба срещу корупцията и престъпността не се увенчава с успеха, който трябваше да има. И въпреки това високите очаквания продължават да са факт, и фантазиите, че могат да се намерят лесни решения продължават да са с нас.

Трудно е да се изброят събитията, които конкретно маркираха тези развития. По-скоро тенденциите са видими – те са към депресия. Ние отговаряме като общност на провала на собствените ни фантазии при тяхната неизбежна среща с реалността, чрез потискане – депресираме се, натъжаваме се и сме склонни да обвиняваме управляващите за очевидната ни неспособност да се организираме като общност.

Страхувам се, че поредицата от прекрасни възможности за учене, развитие и помъдряване ще бъде пропусната отново и че ще продължаваме да живеем по този начин, между небето и земята, между реалността и фантазиите.

През годината обаче имаше много протести и протестни акции под различни форми и по различни поводи. На улицата излязоха съсловия, които от доста време не бяха го правили – студенти, преподаватели, учени, еколози, хора на изкуството, хора с увреждания, лекари, отделно и синдикатите. Това не е ли признак все пак на едно будно обществено съзнание?

Основните искания, с кои излязоха тези съсловия, бяха именно съсловни. Тоест, те се опитват да решат най-често краткосрочни, материални проблеми на своята група. Има тенденция, много крехка обаче, към някакво гражданско действие на неподчинение, но то е краткосрочно и изцяло насочено към разпределението на ресурсите на държавата. Общо взето винаги се очаква държавата, чрез своите възможности, да облагодетелства една група за сметка на всички останали и в този смисъл е доста незряло.

Единственият протест, който аз смятам, че беше в по-голяма степен граждански и със сигурност беше много креативен от гледна точка на организацията беше срещу промените в закона за ГМО. Смятам, че това бе един от първите примери в България за изключително успешно проведена кампания, която се изправи срещу огромни интереси. От едната страна бяха част от българската олигархия, световни компании като „Монсанто”, американското посолство и първоначално правителството, а от другата – част от група майки, свързани от форума на „БГ-мама”, които след това бяха подкрепени и от други влиятелни фактори и които успяха да удържат победа, поне в средносрочен план. успяха да съхранят правото да знаят с какво се хранят и да има контрол върху качеството на биологично ниво на храната. Това е някакъв повод за оптимизъм, но не смятам, че като цяло протестите изразяват помъдряване. Те изразяват разтревожване. Към тях се прибягва като последна мярка, когато всичко друго се е провалило.

Ако погледнем към управляващите, там виждате ли нещо по-различно като стил и маниер на управление, в сравнение с предишните няколко правителства – и на НДСВ, и на тройната коалиция?

Това правителство е белязано с много енергично действие, т.е. в някакъв смисъл то е хиперактивно. Разбира се, този стил е зададен от премиера, който беше носителят на общественото доверие. Той обаче няма къде да ходи освен да се държи по този начин, тъй като вече е създал такива очаквания и както виждаме с всички сили се бори да ги посрещне. Драмата тук е, че природата на управлението е такава, че не е по силите на никого, дори на много енергичен политик като Бойко Борисов, да поеме сам всички тези предизвикателства. Оттук следват няколко неща: силно персонализиране на управлението, свръхангажиране в морален план с неговите успехи и провали, някак си винаги той е говорителят, който трябва да каже „да, тези хора ме разочароваха, разделяме се с тях” или „не, аз давам още кредит на доверие на този или онзи министър”. Това е много повече от колкото е здравословно за един човек, да се натоварва с морална проблематика, която е много отвъд политиката, тя има културални корени. Другото, което се случва е неизбежното текучество и неизбежната непредсказуемост. Когато бъде оставено на един човек, независимо от качествата и добрата му воля, да се справя с такива предизвикателства, ще-неще промените в настроението, промените в конюнктурата водят до много резки обрати. Имаше доста такива примери – днес едно, утре друго, министърът не знае какво е казал премиерът и т.н. Това, което действа като стабилизиращ фактор е общо взето едрата рамка, която за щастие я има в България. Ясно е в каква посока трябва да се движат нещата, ясно е, че има някакви репери, които са много устойчиви, като Валутния борд. Има и един министър, който е много мразен – на финансите, но аз все повече започвам да го харесвам, макар че това е непопулярна позиция. Дянков е човек, на който очевидно не му пука за рейтинга и това го прави много полезен – той просто трябва да ограничава и контролира разходите на държавата. Няма как да не бъде мразен, защото всички искат да харчат, а той казва, че не може. Това е истината: бедно общество, няма пари за всичко. Имаме един доста успешен министър на икономиката и енергетиката – Плевнелиев се справя много добре.

Останалите сектори обаче... очевидно здравеопазването е в развалини, има драматични проблеми с образованието, напоследък имаме и зловещ скандал във външно министерство, но това са неща, които ще продължават да се случват. Въпросът е на какво ниво ще бъде справянето с тях, дали на нивото на реториката и на героичните жестове на Борисов, или на нивото на политиките и технологиите. Аз продължавам да смятам, че в България има твърде много политика, в партиен и идеологически смисъл и твърде малко – в смисъла на технократско знание. Там където повече присъстват първите, нещата вървят доста зле и обратно.

Какви са Вашите очаквания, казахте за моралното бреме, с което се е натоварило правителството, ще успеят ли управляващите до край да следват този курс? И каква е прогнозата Ви за развитието на социално-политическата ситуация у нас през 2011 г.?

Аз лично смятам, че ще продължи потъването, депресията и ерозията на доверието. Големите неща, които могат да разклатят или да съборят управлението, което няма да е никак здравословно за държавата в момента, тъй като няма ясна опозиция, няма алтернативна оферта, са моралните скандали. Хората са свръхчувствителни към този тип неща и рейтингите пряко се влияят от тях. Тоест поддържането на образа на общо взето пристойно и порядъчно управление, защото вече идеално порядъчно никой не очаква, се оказва много важно. Тук обаче няма да е достатъчна моралната ангажираност на премиера, защото той не може да огрее навсякъде. Необходимо е много конкретно професионално знание във всеки от отделните сектори, защото със свиването на ресурсите, различните заинтересовани групи и свързаните с тях бизнеси и олигархии ще освирепяват все повече, и битката за разпределяне на свиващия се ресурс ще става ужасна. Това е ясно, то се чувства. И има много голяма опасност да бъде злоупотребено политически с настроението, тенденциите и изострящите се противоречия в обществото за целите на властта. Ако такива неща се случат, това може да доведе до сериозно дестабилизиране. Казано по-конкретно, например, за целите на местните и президентските избори, които предстоят, да бъде мобилизирана държавната репресия. Нещо което е основен страх в момента у опозицията, че малко преди местните избори повечето кметове ще осъмнат с обвинения. Драмата е там, че е много вероятно да има основания за тези обвинения. Ако се тръгне в тази посока, остатъчното доверие в българската политическа класа може много лесно да ерозира. Нанасяйки си удари едни на други, а те вече започнаха (свидетели сме на безогледни компроматни битки), политиците напълно дезорганизират и дезориентират хората в морално отношение. Така да се каже, фактите от реалността спират да имат отношение към преценката за дадения политик. Хората си казват: „Всички са маскари, всички са набъркани в далавери, затова ще изберем този, който към момента ни е по-симпатичен”, което никак не е здравословно. Винаги съм съветвал моите познати от политическите среди да се опитват да сдържат порива си да се поддадат на огромното изкушение за взаимно омаскаряване, тъй като той отговаря на една доста примитивна нагласа, която все още е силно изразена в българското общество – да бъдат мразени хората, които са успели и хората, които са във властта. Тоест, трябва да има някакъв минимален стандарт за удържане на едно равнище на нормален дебат.

Понеже споменахте страховете на опозицията, бих Ви попитал, всъщност каква опозиция имат управляващите в момента?

Общо взето дезорганизирана, уплашена и силно разстроена опозиция, която има голям проблем със собствената си идентичност. В България политическите организации или възникват набързо, защото се е отворил политически вакуум – примери имаме доста в последно време, или се мобилизират по повод на това, че властимащите започват да губят подкрепа и се налага някой друг да поеме управлението. И в двата случая преобладават конюнктурните фактори, вместо прагматически и ценностни.

Българската опозиция е функция на управлението, а не на някаква собствена логика етика или идеология.

Интересното в случая е, че през последните месеци неизбежният спад в подкрепата за това управление не води до директно преливане на подкрепа към опозицията. Това може да означава две неща – първото, и това е оптимистичният вариант, е, че наистина има помъдряване и хората са станали реалисти, второто, което е по-вярно, е, че просто не се е появил ярък и харизматичен спасител, който да се конкурира с Борисов.