e-vestnik.bg
Преди 6 години по Коледа бях в Северна Уганда и видях пълната разруха в района, причинена от бруталната бунтовническа групировка, нарекла се Съпротивителна армия на Бога (САБ). Срещнах се с деца, успели да избягат от пленничество в ръцете на бунтовниците. Мнозина от тях бяха прекалено травмирани, за да разкажат какво са преживели. Сега, с приближаването на Нова година въоръжените бунтовници продължават да предизвикват опустошения и страдания в огромна част от Централна Африка.
По време на визитата ми преди 6 години имах възможността да говоря с местен политик. Той беше възмутен от начина, по който международната общност се отнасяше към жестоката бунтовническа групировка, разбила цели общности и принудила толкова много хора да напуснат домовете си.
“Когато бяха изклани 400 души, светът дори не беше шокиран. А когато беше извършено клане на 200 души, светът запази пълно мълчание”, ми каза този политик. Спомням си неговите думи сега, когато светът отново е обвиняван, че не обръща внимание на хората, които са избивани, измъчвани, изнасилвани или отвличани ежедневно от относително малка групировка, съставени от бунтовнически командири и пленени войници.
Преди две години на Бъдни вечер докато в градовете в Североизточно Конго започна честването на Рождество Христово, САБ предприе серия от атаки, които продължиха 21 дни. В тях загинаха 800 души. На миналата Коледа над 300 души бяха екзекутирани или пребити до смърт в затънтени села, откъснати от всякаква реална защита или помощ.
В края на миналия месец президентът Барак Обама призна каква заплаха е САБ за този недоразвит район на Централна Африка. Тогава той обяви началото на план за борба с печално известните бунтовници и с разрушителния ефект, който те имат върху местните общности. Африканският съюз също предприема достойни за похвала стъпки за намирането на решения.
Но въпреки обещанията и политическите инициативи, на САБ беше позволено да действа над 20 години. Невъзможно е да се изчисли колко човешки съдби са били разрушени, но само през последните две години, САБ се превърна в най-смъртоносната групировка в Демократична Република Конго, убивайки над 2300 души и похищавайки други 3000 души в региона.
Последиците от насилието на САБ преследват общностите дълго време след като като са напуснали района. Години след по-големите нападения на САБ в Северна Уганда на 200 000 души тепърва трябва да се върнат по домовете си, а мнозина живеят без земя, на която да отглеждат своята храна, или без елементарни условия, за да задоволят ежедневните си нужди.
В Уганда се срещнах със Сюзан, която е видяла как пред очите й убиват родителите й. Тя беше прекалено травматизирана, за да говори за това. Друго момиче - Агнес, която е била похитена от САБ, не намери думи, за да ми опише какво е преживяла. Сега и двете живеят в лагери за временно настаняване -една ужасяваща действителност, пренесена в друга част на континента.
Миналата седмица “Оксфам” и 18 други агенции казаха, че местните хора повече не трябва да живеят в страх от насилие. Накрая те призоваха ООН и правителствата да поставят на преден план хората, живеещи в някои от най-отдалечените и забравени места на земята и да се уверят, че те са добре защитени.
Нивото на защита, предоставено от миротворците на ООН и от националните армии не е достатъчно. Няма достатъчно пари или сигурност за хуманитарните агенции, за да могат те да стигнат до всички нуждаещи се от тяхната помощ. Прекалено малко се прави, за да се помогне на децата и на възрастните, насила зачислени в редиците на САБ, да избягат оттам. На практика няма никаква комуникация, която да позволи на селата да предупредят за непосредствени атаки.
Седемдесет и две годишният Папа Пелеке има магазинче за тапициране на мебели в град Дунгу в Североизточно Конго, където живее с 44-годишната си съпруга, техните 9 деца и многото им внуци. Той и четири от неговите внучки тийнеджърки били отвлечени от САБ през ноември 2008 г. и отведени дълбоко навътре гората. Неговата най-малка внучка неотдавна успяла да избяга след 15 месеца в плен. Останалите все още са в неизвестност.
“Светът трябва да сложи край на тази война и на това страдание”, каза Папа Пелеке пред Оксфам. “Не искам никога повече да чувам в Конго името на САБ. Армията на Конго е неспособна да направи много. В деня, в който ни отвлякоха, край нас имаше 10 войници, но те не си помръднаха пръста”, разказва той. ООН и международната общност питат какво могат да направят за хора като Папа Пелеке и неговото семейство. Отговорът е прост. Те най-после трябва да осигурят на тези хора мир, сигурност и развитие.
четвъртък, 30 декември 2010 г.
неделя, 19 декември 2010 г.
"Малоценните хора" - българи, гагаузи и татари основно спасявали в Чернобил
actualno.com
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция
Предимно хора от народностните групи българи, гагаузи, татари участваха в спасителните екипи в Чернобил. Това каза писателят журналист и ловец Йото Пацов, който е посетил зоната около атомната централа само месец след аварията там, предаде агенция Фокус.
"Друго нещо, което много ме изненада тогава, тъй като имаше мобилизирани военни части, смятам, че бяха тилови части – ние непрекъснато срещахме по пътищата в зоната камиони, цистерни, които миеха пътищата, за да отстранят радиоактивната прах.
Когато ни видя, едно момче от камиона, буквално ни препречи пътя, спряхме, а той видял българското знаме на колата и скочи и на един архаичен български започна да ни прегръща, да ни се радва – "Братя българи, от дека сте и т.н.". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа, след това го видяхме и с очите си, че там в тези части бяха мобилизирани хора от такива народностни групи – българи, гагаузи, татари, онова, което наричаха малоценни хора. Това се оказа в голяма степен вярно.
В никакъв случай не искам да подценявам това, което направиха онези младежи – руснаци, украинци и всякакви други, но е факт, че в тези спасителни и технически екипи участваха предимно хора от малцинствените групи тогава, което беше още една позорна характеристика на тогавашния режим", разказа Пацов.
"Бяхме в Розважев, Тормаховка, Гаврончина и други населени места, които бяха напълно евакуирани. Там хора вече нямаше, така че ние с големи опасения слизахме от колата, влизахме в къщите и разглеждахме нещо, което и сега настръхвам, като си помисля – този изключително беден селски тип, хората, които са обитавали там и които са били принудени в един много кратък срок да изоставят дома си, жилището си, живота си, за да бъдат преместени на друго място.
Впечатленията ми са отчайващо грозни. Всичко това беше в голяма степен надминато от демагогията, която се опитаха местните власти да приложат в усилията си да ни убедят, че там не се е случило кой знае какво.
Когато влязохме в град Макаров, в центъра на града, на Културния дом беше опънат нарочно, специално за нас, един голям плакат „Добре дошли”, а под плаката две майки се разхождаха с колички пред стъпалата на този Културен дом. Бях толкова изумен, че реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма да има бебета. Какво беше моята изненада, когато се приближихме и видяхме, че в количките има бебета.
Беше ни осигурена среща в болницата на Макаров с момчета, с героите от Чернобил. Това бяха милиционери и пожарникари, които умираха от лъчева болест, след като съзнателно са жертвали живота си, за да се опитат да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали другари.
Имаше един младеж на 22 години, пазя в архива си негова снимка, той знаеше, че умира, беше от Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих направил всичко за него, в т.ч. и да отида до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да й известяваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи в последствие". Бяха достойни хора и големи мъже, те бяха и първите пострадали, и първите загинали от "Чернобил", разказа още Йото Пацов.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция
Предимно хора от народностните групи българи, гагаузи, татари участваха в спасителните екипи в Чернобил. Това каза писателят журналист и ловец Йото Пацов, който е посетил зоната около атомната централа само месец след аварията там, предаде агенция Фокус.
"Друго нещо, което много ме изненада тогава, тъй като имаше мобилизирани военни части, смятам, че бяха тилови части – ние непрекъснато срещахме по пътищата в зоната камиони, цистерни, които миеха пътищата, за да отстранят радиоактивната прах.
Когато ни видя, едно момче от камиона, буквално ни препречи пътя, спряхме, а той видял българското знаме на колата и скочи и на един архаичен български започна да ни прегръща, да ни се радва – "Братя българи, от дека сте и т.н.". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа, след това го видяхме и с очите си, че там в тези части бяха мобилизирани хора от такива народностни групи – българи, гагаузи, татари, онова, което наричаха малоценни хора. Това се оказа в голяма степен вярно.
В никакъв случай не искам да подценявам това, което направиха онези младежи – руснаци, украинци и всякакви други, но е факт, че в тези спасителни и технически екипи участваха предимно хора от малцинствените групи тогава, което беше още една позорна характеристика на тогавашния режим", разказа Пацов.
"Бяхме в Розважев, Тормаховка, Гаврончина и други населени места, които бяха напълно евакуирани. Там хора вече нямаше, така че ние с големи опасения слизахме от колата, влизахме в къщите и разглеждахме нещо, което и сега настръхвам, като си помисля – този изключително беден селски тип, хората, които са обитавали там и които са били принудени в един много кратък срок да изоставят дома си, жилището си, живота си, за да бъдат преместени на друго място.
Впечатленията ми са отчайващо грозни. Всичко това беше в голяма степен надминато от демагогията, която се опитаха местните власти да приложат в усилията си да ни убедят, че там не се е случило кой знае какво.
Когато влязохме в град Макаров, в центъра на града, на Културния дом беше опънат нарочно, специално за нас, един голям плакат „Добре дошли”, а под плаката две майки се разхождаха с колички пред стъпалата на този Културен дом. Бях толкова изумен, че реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма да има бебета. Какво беше моята изненада, когато се приближихме и видяхме, че в количките има бебета.
Беше ни осигурена среща в болницата на Макаров с момчета, с героите от Чернобил. Това бяха милиционери и пожарникари, които умираха от лъчева болест, след като съзнателно са жертвали живота си, за да се опитат да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали другари.
Имаше един младеж на 22 години, пазя в архива си негова снимка, той знаеше, че умира, беше от Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих направил всичко за него, в т.ч. и да отида до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да й известяваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи в последствие". Бяха достойни хора и големи мъже, те бяха и първите пострадали, и първите загинали от "Чернобил", разказа още Йото Пацов.
Аварията в Чернобилската АЕЦ стана на 26 април 1986 г., когато се взриви четвърти енергоблок на атомната електростанция.
понеделник, 13 декември 2010 г.
Персийският залив крие изгубена цивилизация?
Eдна от най-древните култури на Земята може би някога е процъфтявала в обширни земи, днес на дъното на Персийския залив, твърди британски учен. Хипотезата на Джефри Роуз, археолог от Университета на Бирмингам, е публикувана в сп. Current Anthropology.
Според него този "Оазис на Персийския залив" може би е бил човешко средище в продължение на 100 000 г., преди да го залеят водите на Индийския океан около 6000 г. пр.Хр. Ако това е вярно, предстои решително преразглеждане на досегашните модели за разселването на хората по планетата.
През последните няколко години археолозите откриха доказателства за вълна от изграждане на нови селища по бреговете на Персийския залив. Събитието е отпреди 7500 г. Те се появили достатъчно внезапно - както тогава, така и днес, при разкопките.
Тези селища били добре изградени, със солидни каменни къщи, поддържали търговски маршрути до много далечни точки. Жителите им майсторски правели и украсявали керамика, опитомявали животни. Сред находките на археолозите са останки от може би най-старата лодка на света.
Но възникването на такива високоразвити селища за толкова кратко време силно озадачава учените - защото липсват следи от постепенно развитие преди това. Според Роуз тези следи са под водите на Залива.
Затова не е странно съвпадението в датите на местния потоп и на появата на крайбрежните селища. Явно става дума за миграция, при която хората са напуснали заливаните от Индийския океан земи в средата на равнината.
Данните за равнището на морето от онази епоха подкрепят тази хипотеза. Освен това, залятата равнина е била напоявана от Тигър, Ефрат и други реки, както и от многобройни извори - и е била много плодородна. В най-добрите му години, "Персийският оазис" може би е имал размерите на Великобритания, смята Роуз.
Наскоро бяха открити и доказателства (каменни сечива), че в южните части на Арабския полуостров е имало хора дори преди пресушаването на залива (и появата на оазиса). Това означава, че при оттеглянето на водите, е имало кой да се засели на бившето (и бъдещо) дъно. Според Роуз, тази предполагаема цивилизация е имала късмет, защото районът е останал гостоприемен по време на ледниковите епохи, свързани със страховити суши.
Според него този "Оазис на Персийския залив" може би е бил човешко средище в продължение на 100 000 г., преди да го залеят водите на Индийския океан около 6000 г. пр.Хр. Ако това е вярно, предстои решително преразглеждане на досегашните модели за разселването на хората по планетата.
През последните няколко години археолозите откриха доказателства за вълна от изграждане на нови селища по бреговете на Персийския залив. Събитието е отпреди 7500 г. Те се появили достатъчно внезапно - както тогава, така и днес, при разкопките.
Тези селища били добре изградени, със солидни каменни къщи, поддържали търговски маршрути до много далечни точки. Жителите им майсторски правели и украсявали керамика, опитомявали животни. Сред находките на археолозите са останки от може би най-старата лодка на света.
Но възникването на такива високоразвити селища за толкова кратко време силно озадачава учените - защото липсват следи от постепенно развитие преди това. Според Роуз тези следи са под водите на Залива.
Затова не е странно съвпадението в датите на местния потоп и на появата на крайбрежните селища. Явно става дума за миграция, при която хората са напуснали заливаните от Индийския океан земи в средата на равнината.
Данните за равнището на морето от онази епоха подкрепят тази хипотеза. Освен това, залятата равнина е била напоявана от Тигър, Ефрат и други реки, както и от многобройни извори - и е била много плодородна. В най-добрите му години, "Персийският оазис" може би е имал размерите на Великобритания, смята Роуз.
Наскоро бяха открити и доказателства (каменни сечива), че в южните части на Арабския полуостров е имало хора дори преди пресушаването на залива (и появата на оазиса). Това означава, че при оттеглянето на водите, е имало кой да се засели на бившето (и бъдещо) дъно. Според Роуз, тази предполагаема цивилизация е имала късмет, защото районът е останал гостоприемен по време на ледниковите епохи, свързани със страховити суши.
събота, 9 октомври 2010 г.
Иранците са като по-мургави българи
Българите най-вероятно са част от персийското семейство на територията на днешен Иран, заяви на пресконференция днес доц. д-р Александър Илиев, антрополог и ръководител на научната експедиция в Иран - "Ариана", част от проекта "Българи-прародина".
За 20 дни екип от шестима учени измина 1100 км и откри впечатляващи доказателства за сходствата между българите и населението на днешен Иран.
Доц. Илиев изреди някои от любопитните открития:
Намерихме няколко безспорни прототипа на орела от погребението на хан Аспарух.
Погребенията, които изследвахме, са в ембрионална поза - сигурно свидетелство за вярата в прераждането, и част от тракийските са подобни на тях.
Камъните и кирпичът в строителството съответстват на българските практики. още по темата
Иранците, макар и по-мургави, антропологично много приличат на българите.
Някои думи, близки до днешния фарси, имат съответствия в българския език: табошир- тебешир, боран-буря, на-не.
Изпълненията на свирка, гайда и тамбура напълно отговарят на нашата фолклорна традиция.
Над половината от килимите в Прикаспието напълно съвпадат с българските като орнаменти, символика и цветове.
С времето се натрупаха научни сведения, които постоянно тласкаха прародината ни все по на юг, като накрая разбрахме, че това е именно Източен Иран, каза още доц. Илиев. По думите му е крайно време да спрем да говорим за хуно-тюркския произход на българите и да разберем, че сме индоевропейци. Славянското в кръвта ни е по-малко от 20%, славяните определено не са основният фактор в българската народност, отбеляза и проф. Георги Бакалов.
В интердисциплинарната експедиция взеха участие и Петко Колев, председател на Общобългарска фондация "Тангра-ТанНакРа", доц. д-р Иво Панов, ръководител на катедра "Класически Изток" и на специалност "Иранистика" в СУ "Св. Климент Охридски" - иранист, доц. д-р ст.н.с. Ружа Нейкова-Саева от Института за фолклор, БАН - специлист по фолклор и музикознание, Иво Леонкев, преподавател в НАТФИЗ, оператор-фотограф, д-р Славян Стоилов, оператор-фотограф, специалист по вътрешни болести - традиционна медицина.
Публикувана в "Списание 8" статия, според която българите са под 20% славяни, предизвика широка обществена и медийна дискусия.
Авторът д-р Славян Стоилов се позовава на ДНК-анализ на проф. Иво Кременски, според който 40% от гените ни са на 7800 г., а 40% - още се проучват, но логично остават за индоевропейските по произход българи.
За 20 дни екип от шестима учени измина 1100 км и откри впечатляващи доказателства за сходствата между българите и населението на днешен Иран.
Доц. Илиев изреди някои от любопитните открития:
Намерихме няколко безспорни прототипа на орела от погребението на хан Аспарух.
Погребенията, които изследвахме, са в ембрионална поза - сигурно свидетелство за вярата в прераждането, и част от тракийските са подобни на тях.
Камъните и кирпичът в строителството съответстват на българските практики. още по темата
Иранците, макар и по-мургави, антропологично много приличат на българите.
Някои думи, близки до днешния фарси, имат съответствия в българския език: табошир- тебешир, боран-буря, на-не.
Изпълненията на свирка, гайда и тамбура напълно отговарят на нашата фолклорна традиция.
Над половината от килимите в Прикаспието напълно съвпадат с българските като орнаменти, символика и цветове.
С времето се натрупаха научни сведения, които постоянно тласкаха прародината ни все по на юг, като накрая разбрахме, че това е именно Източен Иран, каза още доц. Илиев. По думите му е крайно време да спрем да говорим за хуно-тюркския произход на българите и да разберем, че сме индоевропейци. Славянското в кръвта ни е по-малко от 20%, славяните определено не са основният фактор в българската народност, отбеляза и проф. Георги Бакалов.
В интердисциплинарната експедиция взеха участие и Петко Колев, председател на Общобългарска фондация "Тангра-ТанНакРа", доц. д-р Иво Панов, ръководител на катедра "Класически Изток" и на специалност "Иранистика" в СУ "Св. Климент Охридски" - иранист, доц. д-р ст.н.с. Ружа Нейкова-Саева от Института за фолклор, БАН - специлист по фолклор и музикознание, Иво Леонкев, преподавател в НАТФИЗ, оператор-фотограф, д-р Славян Стоилов, оператор-фотограф, специалист по вътрешни болести - традиционна медицина.
Публикувана в "Списание 8" статия, според която българите са под 20% славяни, предизвика широка обществена и медийна дискусия.
Авторът д-р Славян Стоилов се позовава на ДНК-анализ на проф. Иво Кременски, според който 40% от гените ни са на 7800 г., а 40% - още се проучват, но логично остават за индоевропейските по произход българи.
понеделник, 13 септември 2010 г.
Глас от Уганда: Спрете да убивате деца за пари!
Толкова ли е наистина уморено обществото от съвременните проблеми, че се стига до психически малформации?Много е тъжно да се съобщават все повече новини за неизяснени убийства на възрастни и деца. В повечето от случаите има подозрения, че тези убийства са човешки и детски жертвоприношения.
Толкова ли е наистина уморено обществото от съвременните проблеми, че се стига до такива психически малформации – хора да продават части и органи от собственото си тяло. През последните години са регистрирани стотици такива случаи.
Има и още десетки случаи на изчезнали деца и възрастни, чиито случаи не могат да бъдат обяснени. Ефектът от тези убийства за обществото е огромен. Неразказаната травма и болезнените спомни от човешко жертвоприношение са сериозен социално-икономически удар за народа.
Икономическите и социалните сътресения, произлизащи от такива убийства, включват спад в работната активност, тъй като хората се страхуват да работят до късно и да вървят до работните си места и домовете си. Скоро и децата ще започнат да се боят да ходят на училище и ще спрат да помагат за домашните задължения, защото животът днес е страшен.
За да влошат съвсем нещата, улиците в повечето населени места са неосветени, а шахтите зеят отворени, което води до увеличаване заплахите за сигурността. В добрите стари времена, угандийците живееха в общност – на съседа можеше да повериш и брат си, на него можеше да се вярва за всеки един аспект на безопасността. Днес е точно обратно – трябва да си постоянно мнителен спрямо живота на комшията в името на собствената си сигурност.
За да се ликвидира престъпността е нужна силна обществена ангажираност. На децата често се налага да вървят дълги разстояния до училища, водни източници или социални центрове, затова е нужно средата им да бъде защитена. Със сегашните ежедневни новини за убийства обществото е твърде уплашено, за да ползва и развива потенциала на децата.
Спомням си добрите времена, когато ходехме с километри, за да танцуваме на импровизирани вечеринки.
По онова време градските състезания по футбол бяха забавление за всеки в нашата страна. В наши дни вече всеки мисли първо за своята сигурност. Страхът от участие в такива социални събития е основна причина за неизползването и неразкриването на детските таланти.
Всеки сам е отговорен за себе си и за тези под негова опека, но често престъпниците са с по-находчиво мислене. Правителството е длъжно да осигури безопасността на хората по законния ред. Незабавно трябва да бъде осъден от военен съд всеки хванат да извършва човешки жертвоприношения.
Само твърдите санкции ще накарат убийците да започнат да ценят живота. Освен това Министерството на равенството, заетостта и социалното развитие чрез своята мрежа в страната трябва да започне да информира и образова обществото за ценността на човешкия живот.
Уилям Кибалия, allafrica.com
петък, 27 август 2010 г.
"Суха" вода срещу глобалното затопляне
Едно от ключовите свойства на "сухата" вода е да абсорбира газовеВсяка частица "суха" вода съдържа водни капчици, обвити със силициев диоксид.
Учените обясняват, че в действителност 95 процента от "сухата" вода е мокра, допълва БТА.
Едно от ключовите свойства на "сухата" вода е да абсорбира газове. Учените вярват, че тя може да бъде използвана в борбата срещу глобалното затопляне като средство за улавяне и поглъщане на парниковия газ въглероден диоксид.
Изследването на д-р Бен Картър и колегите му е представено на срещата на Американското химическо дружество в Бостън.
неделя, 22 август 2010 г.
Голямо неолитно селище на 8000 г. проучват археолози в Хасковско
София /КРОСС/ Първите пържени яйца в Европа вероятно са били изядени край днешното хасковско село Ябълково. Преди повече от 8000 г. там възниква голямо неолитно селище, чиито останки вече няколко години проучва археологът доц. Красимир Лещаков от Софийския университет "Св. Климент Охридски", пише в. "24 часа".
Освен останки от лебеди и фазани неговият екип открива и кости от доста едри кокошки, селектирани от стопаните им така, че да не могат да летят. Позовавайки се на изследванията на д-р Боев, автор на откритието, Лещаков е категоричен, че в Европа няма открити по-ранни доказателства за одомашняване на кокошката.
"30-35% от животинските кости, които намираме, са от прасета, значи са имали и шунка към омлета", весело отбелязва археологът. Според него жителите на неолитното Ябълково не са си падали по лова, защото костите от дивеч при разкопките са малко. Месото на трапезата им е от това, което са отглеждали - кози, овце, телета от примитивна порода. С мрежи в близката Марица ловили шарани по 10-12 кг и водоплаващи птици. Събирали и охлюви - намерени са много черупки. Отглеждали са варива. Правили са хляб от лимец. Пиели са вино (доказано е, че са гледали грозде), както и бира - за ферментацията използвали вероятно мравчена киселина.
Селището не се е разраствало, а явно е възникнало отведнъж като сложна "урбанизирана" структура на огромна за времето територия - застроената площ е кръг с диаметър 2,5 км. Центърът - колкото 2 футболни игрища, е опасан с 3 рова плюс висока глинобитно-каменна стена пред най-вътрешния. Била е висока поне 4 м, а рововете са дълбоки 3-4 м и широки до 5 м. Локализирани са с модерни геофизични методи.
"Това монументално отбранително съоръжение, което би било на мястото си в много по-късни епохи, изглежда дълги години не е било превземано", обяснява археологът. Зад стената имало широка улица, а след нея - редици от къщи с каменни основи и с квадратурата на добър3-стаен апартамент, с огнище или пещ, дълбоки зимници и ями за отпадъците отвън. Цялото пространство било плътно застроено, без дворове. Между жилищата били оставени проходи по 1,5-2 м, с настилка и канавки за отводняване.
В една къща живеели до 10-12 души от 3 поколения. Като се имат предвид интензивността на застрояването и площта, населението е било над 1000 души, пресмята Лещаков.
"Не само са знаели какво е металургия, но са си доставяли медна руда чак от Източните Родопи. Явно са познавали отлично планината и са изпращали редовно експедиции за суровини", казва още археологът.
Освен останки от лебеди и фазани неговият екип открива и кости от доста едри кокошки, селектирани от стопаните им така, че да не могат да летят. Позовавайки се на изследванията на д-р Боев, автор на откритието, Лещаков е категоричен, че в Европа няма открити по-ранни доказателства за одомашняване на кокошката.
"30-35% от животинските кости, които намираме, са от прасета, значи са имали и шунка към омлета", весело отбелязва археологът. Според него жителите на неолитното Ябълково не са си падали по лова, защото костите от дивеч при разкопките са малко. Месото на трапезата им е от това, което са отглеждали - кози, овце, телета от примитивна порода. С мрежи в близката Марица ловили шарани по 10-12 кг и водоплаващи птици. Събирали и охлюви - намерени са много черупки. Отглеждали са варива. Правили са хляб от лимец. Пиели са вино (доказано е, че са гледали грозде), както и бира - за ферментацията използвали вероятно мравчена киселина.
Селището не се е разраствало, а явно е възникнало отведнъж като сложна "урбанизирана" структура на огромна за времето територия - застроената площ е кръг с диаметър 2,5 км. Центърът - колкото 2 футболни игрища, е опасан с 3 рова плюс висока глинобитно-каменна стена пред най-вътрешния. Била е висока поне 4 м, а рововете са дълбоки 3-4 м и широки до 5 м. Локализирани са с модерни геофизични методи.
"Това монументално отбранително съоръжение, което би било на мястото си в много по-късни епохи, изглежда дълги години не е било превземано", обяснява археологът. Зад стената имало широка улица, а след нея - редици от къщи с каменни основи и с квадратурата на добър3-стаен апартамент, с огнище или пещ, дълбоки зимници и ями за отпадъците отвън. Цялото пространство било плътно застроено, без дворове. Между жилищата били оставени проходи по 1,5-2 м, с настилка и канавки за отводняване.
В една къща живеели до 10-12 души от 3 поколения. Като се имат предвид интензивността на застрояването и площта, населението е било над 1000 души, пресмята Лещаков.
"Не само са знаели какво е металургия, но са си доставяли медна руда чак от Източните Родопи. Явно са познавали отлично планината и са изпращали редовно експедиции за суровини", казва още археологът.
вторник, 17 август 2010 г.
17 август 986 - Битка при Траянови врата
Битката при Траянови врата на 17 август 986 г. е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България. Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.
Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад.
Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.
Освен Битолския надпис, където победата на Арон и Самуил над Василий II е спомената накратко, разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон - очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в "Похвалното слово за Св. Фотий Тесалийски".
Обсадата на Сердика
Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се запътва към Сердика (София). Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.
По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите й да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници.
Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад.
Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.
Освен Битолския надпис, където победата на Арон и Самуил над Василий II е спомената накратко, разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон - очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в "Похвалното слово за Св. Фотий Тесалийски".
Обсадата на Сердика
Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се запътва към Сердика (София). Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.
По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите й да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници.
неделя, 8 август 2010 г.
Потоп разделил цивилизациите Варна и Шумер
Тези предположения Румен Колев прави, след като със създадена от него компютърна програма успява да датира известния текст, наречен Вавилонски астролаб
От това произтичат уникални паралели
5500 г. пр.Хр. Черно море е било люлката на високо развита цивилизация, чийто край настъпил след пропукването на Босфора. Оцелелите населили земите на днешна България и Румъния, а част са достигнали до Месопотамия.
Тези предположения Румен Колев прави, след като със създадена от него компютърна програма успява да датира известния текст, наречен Вавилонски астролаб. От това произтичат уникални паралели между културата Варна и Древен Шумер и се предлага добре мотивирано решение на световния научен спор за това колко древна е вавилонската астрономия.
Стевия vs. аспартам
От Мария Георгиева
Стевия и аспартам - двата подслаждащи продукта са прахообразни, много сладки и нямат калории. Единият е 100% продукт на химичните лаборатории, другият - извлек от безкрайните чудеса на майката природа. Но докато първият е активно толериран на пазара, вторият непрестанно бива забраняван.
Стевията е многогодишно растение (храст до 80 см), което вирее в Парагвай. Не само че е в пъти по-сладко от захарта, но и повишава цялостната енергетика на човешкия организъм и лекува редица тежки заболявания. Стевия ребаудиана (Stevia Rebaudiana) е задължителен подсладител на американската армия и горещо е препоръчвана от Японското правителство поради свойството й да изчиства организма от тежки метали. В Япония Кока-кола се произвежда със стевия.
Аспартъмът е много евтин и икономически изгоден. Ето защо въпреки че е доказано вреден и се сочи за причинител на 92 симптома сред които главоболие, сърцебиене, затлъстяване, раздразнителност, обриви, спонтанни аборти, депресия, безплодие, стомашни проблеми, гадене и др., се използва масово както в САЩ, така и в Европа, вкл. България. Добрата новината е, че от скоро на пазара в България се предлага стевия като чай и подсладител.
От това произтичат уникални паралели
5500 г. пр.Хр. Черно море е било люлката на високо развита цивилизация, чийто край настъпил след пропукването на Босфора. Оцелелите населили земите на днешна България и Румъния, а част са достигнали до Месопотамия.
Тези предположения Румен Колев прави, след като със създадена от него компютърна програма успява да датира известния текст, наречен Вавилонски астролаб. От това произтичат уникални паралели между културата Варна и Древен Шумер и се предлага добре мотивирано решение на световния научен спор за това колко древна е вавилонската астрономия.
Стевия vs. аспартам
От Мария Георгиева
Стевия и аспартам - двата подслаждащи продукта са прахообразни, много сладки и нямат калории. Единият е 100% продукт на химичните лаборатории, другият - извлек от безкрайните чудеса на майката природа. Но докато първият е активно толериран на пазара, вторият непрестанно бива забраняван.
Стевията е многогодишно растение (храст до 80 см), което вирее в Парагвай. Не само че е в пъти по-сладко от захарта, но и повишава цялостната енергетика на човешкия организъм и лекува редица тежки заболявания. Стевия ребаудиана (Stevia Rebaudiana) е задължителен подсладител на американската армия и горещо е препоръчвана от Японското правителство поради свойството й да изчиства организма от тежки метали. В Япония Кока-кола се произвежда със стевия.
Аспартъмът е много евтин и икономически изгоден. Ето защо въпреки че е доказано вреден и се сочи за причинител на 92 симптома сред които главоболие, сърцебиене, затлъстяване, раздразнителност, обриви, спонтанни аборти, депресия, безплодие, стомашни проблеми, гадене и др., се използва масово както в САЩ, така и в Европа, вкл. България. Добрата новината е, че от скоро на пазара в България се предлага стевия като чай и подсладител.
понеделник, 26 юли 2010 г.
Кози Грамади - българският Мачу Пикчу
Първите резултати са изключително обнадеждаващи
Заместник-директорът на Националния исторически музей д-р Иван Христов представи работата на ръководения от него екип по уникалната резиденция на тракийските царе, разположена на повече от 4 декара на връх Кози Грамади, високо в Средна гора.
Той определя крепостта-светилище като българското Мачу Пикчу, тъй като е с характеристики, сходни с тези на свещения паметник на маите.
Находките на върха са тясно свързани с тракийските могили край с. Старосел. По думите му става въпрос за огромен археологически комплекс, свързан с пътища, на чиято територия са разположени паметници, част от един малък тракийски град.
Има владетелска резиденция, крепост, светилище, жертвеници и могилен некропол, обясни Христов. Според него находките са не само с национално, но и със световно значение, тъй като централният храм в резиденцията е без аналог в Югоизточна Европа.
Проучванията се правят на билото на Средна гора на около 1200 м надморска височина при изключителни тежки климатични условия.
Първите резултати са изключително обнадеждаващи.
Подновени са разкопките на най-добре запазения светилищен обект в България.
Екипът на д-р Христов е разкрил останките на тракийската владетелска резиденция на одриските царе Амадок ІІ и Терес ІІ, разположена на площ от 4 декара.
До този момент са проучени две кули от цитаделата, запазени на височина до 2 метра, бастион, скално светилище и древен храм, без аналог в Югоизточна България.
Всички старини са градени от огромни, безупречно издялани каменни блокове, отлично запазени на голяма дълбочина.
Буди удивление фактът, как тези блокове са били пренесени до мястото на градежа.
За "Кози грамади"...
Това е тракийски архитектурен комплекс от V-IV век преди Христа, разположен на площ от ок. 8 дка. Обектът се намира в Средна гора, на 20 км северно от могилите в Старосел. Комплексът включва няколко монументални сгради, опасани с крепостна стена в квадров градеж. Централната постройка е внушителна резиденция на владетел. Намерени са много монети от тракийските царе Терес II, Котис I и Аматок, както и двойна брадва (лабрис), символ на царската власт у траките. Експедицията на НИМ - Националния исторически музей с ръководител Ив. Христов, приключи засега (2005) разкопките си, поради неспазване на Правилника за археологическа дейност в Република България.
В скалните образувания „Кози грамади“ гнездят редки птици – скален орел, бухали, сови
Заместник-директорът на Националния исторически музей д-р Иван Христов представи работата на ръководения от него екип по уникалната резиденция на тракийските царе, разположена на повече от 4 декара на връх Кози Грамади, високо в Средна гора.
Той определя крепостта-светилище като българското Мачу Пикчу, тъй като е с характеристики, сходни с тези на свещения паметник на маите.
Находките на върха са тясно свързани с тракийските могили край с. Старосел. По думите му става въпрос за огромен археологически комплекс, свързан с пътища, на чиято територия са разположени паметници, част от един малък тракийски град.
Има владетелска резиденция, крепост, светилище, жертвеници и могилен некропол, обясни Христов. Според него находките са не само с национално, но и със световно значение, тъй като централният храм в резиденцията е без аналог в Югоизточна Европа.
Проучванията се правят на билото на Средна гора на около 1200 м надморска височина при изключителни тежки климатични условия.
Първите резултати са изключително обнадеждаващи.
Подновени са разкопките на най-добре запазения светилищен обект в България.
Екипът на д-р Христов е разкрил останките на тракийската владетелска резиденция на одриските царе Амадок ІІ и Терес ІІ, разположена на площ от 4 декара.
До този момент са проучени две кули от цитаделата, запазени на височина до 2 метра, бастион, скално светилище и древен храм, без аналог в Югоизточна България.
Всички старини са градени от огромни, безупречно издялани каменни блокове, отлично запазени на голяма дълбочина.
Буди удивление фактът, как тези блокове са били пренесени до мястото на градежа.
За "Кози грамади"...
Това е тракийски архитектурен комплекс от V-IV век преди Христа, разположен на площ от ок. 8 дка. Обектът се намира в Средна гора, на 20 км северно от могилите в Старосел. Комплексът включва няколко монументални сгради, опасани с крепостна стена в квадров градеж. Централната постройка е внушителна резиденция на владетел. Намерени са много монети от тракийските царе Терес II, Котис I и Аматок, както и двойна брадва (лабрис), символ на царската власт у траките. Експедицията на НИМ - Националния исторически музей с ръководител Ив. Христов, приключи засега (2005) разкопките си, поради неспазване на Правилника за археологическа дейност в Република България.
В скалните образувания „Кози грамади“ гнездят редки птици – скален орел, бухали, сови
петък, 23 юли 2010 г.
Могилата край Иваново
Шумен /КРОСС/ Картографираха могилата край Иваново, оказа се богаташки град на близо 8000 години, съобщи ШУМ.БГ. Могилата край върбишкото село Иваново всъщност е праисторически богаташки град с квартали, улици и двуетажни къщи. Селището е обитавано между 5800 и 5500 година преди Христа. Археолозите открили, че подовете са застлани с дъбово дърво, което се явява най-старият паркет по нашите земи.
"Керамиката е със съвършено качество и украса без аналогия в сравнение с намираната в селища от тази епоха. Хората са били с вкус и, може да се каже, с аристократичен стил", каза ръководителят на археологическите разкопки д-р Светлана Венелинова от Регионалния исторически музей в Шумен. Край могилата днес тя обясни пред журналисти, че е направено геофизично проучване с модерна техника от лабораторията по архиометрия към Нов български университет, което е спестило години работа "на терен". Изследването, чрез което с електромагнитни вълни се засичат частиците метал на дълбоко в земята, е показало, че праисторическото селище е устроено като много по-късен античен град. На компютърния модел се виждат улици с ширина 1-5 - 2 метра, дървени къщи с различна големина, правилно ориентирани в редици, образуващи квартали. Повечето сгради са били двуетажни. Подовете им са имали 30-сантиметрова хидроизолация от глина върху дървена скара, а най-отгоре пласт дървени дъсчици, наредени като съвременен паркет.
Не е изключено селището да е било култов център, заради превъзходното качество на керамиката и сечивата в сравнение с тази в съседни селища от този период, смятат археолозите. Градът е бил защитен с дървена крепостна стена висока 5 метра. Направена от дъб тя е била подсилена и измазана с глина. Отвън е имало 8 метра широк и 3 метра дълбок воден ров, за още по-добра защита от нападения. Въпреки това заради постоянните войни със съседни племена в рамките на 300 години селището е изгаряло напълно 7 пъти, като всеки следващ път е бързо вдигано върху останките на старото.
Независимо от крайно недостатъчните средства за проучвания археолозите са открили изключително ценни за науката древни предмети - сечива и оръжия от кремък и кости, каменни брадви, глинени и керамични съдове, някои от които напълно здрави. "Тази година разполагахме само с 3325 лв, изцяло средства на музея, от които 1000 дадохме за геофизичното проучване", каза д-р Венелинова.
Археологическите разкопки на могилата край Иваново започнаха инцидентно през 2008-ма, след като строителна фирма разруши част от източната й страна при изгребване на пръст от нея за водна дига на Камчия. Разкритото тогава праисторическо селище оцеля, тъй като в него няма предмети от ценни метали, който представляват интерес за иманярите.
"Керамиката е със съвършено качество и украса без аналогия в сравнение с намираната в селища от тази епоха. Хората са били с вкус и, може да се каже, с аристократичен стил", каза ръководителят на археологическите разкопки д-р Светлана Венелинова от Регионалния исторически музей в Шумен. Край могилата днес тя обясни пред журналисти, че е направено геофизично проучване с модерна техника от лабораторията по архиометрия към Нов български университет, което е спестило години работа "на терен". Изследването, чрез което с електромагнитни вълни се засичат частиците метал на дълбоко в земята, е показало, че праисторическото селище е устроено като много по-късен античен град. На компютърния модел се виждат улици с ширина 1-5 - 2 метра, дървени къщи с различна големина, правилно ориентирани в редици, образуващи квартали. Повечето сгради са били двуетажни. Подовете им са имали 30-сантиметрова хидроизолация от глина върху дървена скара, а най-отгоре пласт дървени дъсчици, наредени като съвременен паркет.
Не е изключено селището да е било култов център, заради превъзходното качество на керамиката и сечивата в сравнение с тази в съседни селища от този период, смятат археолозите. Градът е бил защитен с дървена крепостна стена висока 5 метра. Направена от дъб тя е била подсилена и измазана с глина. Отвън е имало 8 метра широк и 3 метра дълбок воден ров, за още по-добра защита от нападения. Въпреки това заради постоянните войни със съседни племена в рамките на 300 години селището е изгаряло напълно 7 пъти, като всеки следващ път е бързо вдигано върху останките на старото.
Независимо от крайно недостатъчните средства за проучвания археолозите са открили изключително ценни за науката древни предмети - сечива и оръжия от кремък и кости, каменни брадви, глинени и керамични съдове, някои от които напълно здрави. "Тази година разполагахме само с 3325 лв, изцяло средства на музея, от които 1000 дадохме за геофизичното проучване", каза д-р Венелинова.
Археологическите разкопки на могилата край Иваново започнаха инцидентно през 2008-ма, след като строителна фирма разруши част от източната й страна при изгребване на пръст от нея за водна дига на Камчия. Разкритото тогава праисторическо селище оцеля, тъй като в него няма предмети от ценни метали, който представляват интерес за иманярите.
неделя, 18 юли 2010 г.
Потънал град край Индия пренаписва историята
Вероятно много малко от вас знаят за сензационното откритие на индийските археолози- потънал градски комплекс открит в Камбайския залив в Индия. Oткритието бе обявено на 19 май 2001 г. и умишлено пренебрегнато, както от повечето световните медии, така и от учените.
Вероятно много малко от вас знаят за сензационното откритие на индийските археолози - потънал градски комплекс открит в Камбайския залив в Индия. Oткритието бе обявено на 19 май 2001 г. и умишлено пренебрегнато, както от повечето световните медии, така и от учените.
Градът се намира на дълбочина между 25 и 40 метра и на до 40 километра от съвременното крайбрежие, дълъг е 9 километра и два - широк. Науката за залетите територии категорично доказва, че заливът е бил наводнен в доста кратък отрязък от време преди 7700 – 6900 години.
За да докажат откритието си и да го подплатят с доказателства са извършили солидни проучвания . Резултатите потвърждават твърденията, че там наистина има обширни руини и те са дело на човешка ръка. Профилите на дъното разкрили големи и добре оформени основи на структури, а в някои случаи - и стени, които се издигат до 3 метра във височина, а малко по на юг също бил открит град с подобни размери. И двата града се намират по протежението на древни реки, които са текли когато районът е били над морското равнище. Идентифицирани са и останките на древен язовир с дължина от 600 метра. Според някои учени тези градове най–вероятно са били залети вследствие на покачването на морското равнище след ледниковия период, а не поради някаква друга причина, породена от сеизмична активност в региона.
Направени са сондажи в сърцевината на обектите. Само за един ден са били извадени хиляди артефакти , сред тях украшения, каменни оръдия, статуетки и човешки останки. След датирането им става ясно, че те са от преди 9500 години, т.е. с 5000 години по-рано от който и да било признат от археолозите древен град.
Може би комбинацията от сеизмична активност и покачване на морското равнище са причина за това мащабно потъване и са довели до заличаването на цяла цивилизация в района?! Остава неясно, но със сигурност откритието е факт, който археолозите не са допускали никога - възможността в индийската праистория да се крие изчезнала цивилизация, а митовете за Ману да почиват на веществена истина.
Иска ми се да ви припомня, че според индийската митология Ману е героя от легендата за потопа, какъвто е бил и библейският Ной. Легендата гласи, че той хваща рибка, която го предупредила за предстоящия потоп и го посъветвала да събере семена от различни растения и да си построи кораб. Вслушвайки се в съвета на рибата, когато дошъл потопът той се спасил и акостирал в Хималаите. Благодарен за спасението си той извършил жертвоприношение към боговете и те му дали девойката Ида. Така бил възобновен човешкият род .
Вероятно много малко от вас знаят за сензационното откритие на индийските археолози - потънал градски комплекс открит в Камбайския залив в Индия. Oткритието бе обявено на 19 май 2001 г. и умишлено пренебрегнато, както от повечето световните медии, така и от учените.
Градът се намира на дълбочина между 25 и 40 метра и на до 40 километра от съвременното крайбрежие, дълъг е 9 километра и два - широк. Науката за залетите територии категорично доказва, че заливът е бил наводнен в доста кратък отрязък от време преди 7700 – 6900 години.
За да докажат откритието си и да го подплатят с доказателства са извършили солидни проучвания . Резултатите потвърждават твърденията, че там наистина има обширни руини и те са дело на човешка ръка. Профилите на дъното разкрили големи и добре оформени основи на структури, а в някои случаи - и стени, които се издигат до 3 метра във височина, а малко по на юг също бил открит град с подобни размери. И двата града се намират по протежението на древни реки, които са текли когато районът е били над морското равнище. Идентифицирани са и останките на древен язовир с дължина от 600 метра. Според някои учени тези градове най–вероятно са били залети вследствие на покачването на морското равнище след ледниковия период, а не поради някаква друга причина, породена от сеизмична активност в региона.
Направени са сондажи в сърцевината на обектите. Само за един ден са били извадени хиляди артефакти , сред тях украшения, каменни оръдия, статуетки и човешки останки. След датирането им става ясно, че те са от преди 9500 години, т.е. с 5000 години по-рано от който и да било признат от археолозите древен град.
Може би комбинацията от сеизмична активност и покачване на морското равнище са причина за това мащабно потъване и са довели до заличаването на цяла цивилизация в района?! Остава неясно, но със сигурност откритието е факт, който археолозите не са допускали никога - възможността в индийската праистория да се крие изчезнала цивилизация, а митовете за Ману да почиват на веществена истина.
Иска ми се да ви припомня, че според индийската митология Ману е героя от легендата за потопа, какъвто е бил и библейският Ной. Легендата гласи, че той хваща рибка, която го предупредила за предстоящия потоп и го посъветвала да събере семена от различни растения и да си построи кораб. Вслушвайки се в съвета на рибата, когато дошъл потопът той се спасил и акостирал в Хималаите. Благодарен за спасението си той извършил жертвоприношение към боговете и те му дали девойката Ида. Така бил възобновен човешкият род .
вторник, 13 юли 2010 г.
Произхождаме от земите на днешен Иран?
Учениците трябва да изучават поне 3 допълнителни часа за историята на древните българи преди 681 г. и да имат допълнителни часове за персийска история, с която сме свързани. Това предложи видният наш историк проф. Георги Бакалов, председател на държавна агенция „Архиви”, на пресконференция, организирана от Списание 8 по повод завръщането от Иран на българската експедиция “Българи – прародина”. Списание 8 е медиен партньор на проекта.
За 20 дни 6-има специалисти от различни области изминаха 10500 км., водени от литературоведа Алиреза Пурмохаммад, и събираха стотици доказателства, че българите са част от голямото семейство на територията на Иран.
Няма нито едно писмено свидетелство, че българите имат тюркоалтайски произход, а това продължава да се преподава в училище, обясни проф. Бакалов, който е и директор на научния център за изследване на българите при ОБФ „Тангра-ТаНагРа”. Фондацията е организатор на пътуването.
„Срамно е XXI век да не познаваме своите корени”, каза ръководителят на експедицията доц. Александър Илиев. Той показа на журналистите стотици фотографии на сходни с българските мелодии, килими, ритуални предмети, сгради, обичаи и лица.
Открити са няколко безспорни прототипа на орела от погребението на хан Аспарух, като единствената разлика е, че крилата в Иран са разперени.
В лингвистичен план също се множат доказателствата за принадлежността на езика ни към иранското семейство. Част от имената и названията на древните българи имат свой превод на персийски. Предстои анализ на персийските думи в съвременния български, които експедицията е събрала.
Екипът обърна внимание на огромния антропологически материал, открит в земите на древна Персия. Заснети са десетки погребения, както и черепи, които ще бъдат сравнени с нашите находки. Първият поглед показва, че това са били европеиди, хора от иранския антропологически тип. Лицата в Иран говорят за биологична пъстрота поради множеството преселения на тази територия. Но все още съществуват етнически групи, произлизащи от голямото арийско семейство. Те се забелязват лесно и обективите на екипа са фиксирали огромен брой лица, подобни на днешните жители на България
Намерени са и сериозни музикални сходства. Най-близки и почти идентични с българските са мелодиите и песните от Прикаспието. Отделени са повече от 10 изпълнения на свирка, гайда и тамбура, които напълно отговарят на нашата фолклорна традиция. Над 50% от килимите в Прикаспието напълно съвпадат с българските като орнаменти, символика и дори цветове.
Изключително богата информация за произхода ни има и в архивите на Иран. Проф. Карачанлу, специалист по историческа география, е показал на екипа ни карти и хроники, които разказват за няколко Българии – Дунавска, Кавказка и Волжка. Предстои част от тази информация и поне 10 книги да бъдат преведени на български, съобщи доц. д-р Иво Панов. Проучванията на проф. Карачанлу за древната история на българите също ще излязат на книга.
Д-р Славян Стоилов припомни, че данните от ДНК проучване, което бе публикувано в бр. 6 на Списание 8, също категорично доказва индоевропейския ни произход и това, че нямаме азиатски и тюркси примеси. И това, че сме под 20% славяни. Д-р Стоилов обясни, че от генетичното изследване става ясно, че българите не са били диви орди, нито войнстващи племена, а от Изток се е предвижвал цял един народ – мъже и жени.
Догодина експедицията планира да се върне в Иран, за да довърши проучванията си, обеща Петко Колев, председател на ОБФ „Тангра-ТаНагРа”.
Интердисциплинарната пилотна научна експедиция “БЪЛГАРИ – ПРАРОДИНА” се провежда под патронажа на Министерството на външните работи на Република България, Българската академия на науките, Софийския университет “Св. Климент Охридски”, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” с продуценството на ОБФ Тангра-ТанНакРа”.
Членовете на експедицията са: доц. д-р Александър Илиев, ръководител, антрополог, Петко Колев, координатор, председател на Общобългарска фондация “Тангра-ТаНагРа”, доц. д-р Иво Панов от СУ “Св.Климент Охридски” - иранист, литературовед и обществовед, доц. д-р Ружа Нейкова, БАН, етнолог и музиколог, д-р Славян Стоилов, специалист по традиционна медицина, Иво Леонкев, оператор, изследовател на театрални мистерии и обреди и Алиреза Пурмохаммад от Центъра за разпространение на иранския език, преподавател в СУ ”Климент Охридски”, литературовед.
За 20 дни 6-има специалисти от различни области изминаха 10500 км., водени от литературоведа Алиреза Пурмохаммад, и събираха стотици доказателства, че българите са част от голямото семейство на територията на Иран.
Няма нито едно писмено свидетелство, че българите имат тюркоалтайски произход, а това продължава да се преподава в училище, обясни проф. Бакалов, който е и директор на научния център за изследване на българите при ОБФ „Тангра-ТаНагРа”. Фондацията е организатор на пътуването.
„Срамно е XXI век да не познаваме своите корени”, каза ръководителят на експедицията доц. Александър Илиев. Той показа на журналистите стотици фотографии на сходни с българските мелодии, килими, ритуални предмети, сгради, обичаи и лица.
Открити са няколко безспорни прототипа на орела от погребението на хан Аспарух, като единствената разлика е, че крилата в Иран са разперени.
В лингвистичен план също се множат доказателствата за принадлежността на езика ни към иранското семейство. Част от имената и названията на древните българи имат свой превод на персийски. Предстои анализ на персийските думи в съвременния български, които експедицията е събрала.
Екипът обърна внимание на огромния антропологически материал, открит в земите на древна Персия. Заснети са десетки погребения, както и черепи, които ще бъдат сравнени с нашите находки. Първият поглед показва, че това са били европеиди, хора от иранския антропологически тип. Лицата в Иран говорят за биологична пъстрота поради множеството преселения на тази територия. Но все още съществуват етнически групи, произлизащи от голямото арийско семейство. Те се забелязват лесно и обективите на екипа са фиксирали огромен брой лица, подобни на днешните жители на България
Намерени са и сериозни музикални сходства. Най-близки и почти идентични с българските са мелодиите и песните от Прикаспието. Отделени са повече от 10 изпълнения на свирка, гайда и тамбура, които напълно отговарят на нашата фолклорна традиция. Над 50% от килимите в Прикаспието напълно съвпадат с българските като орнаменти, символика и дори цветове.
Изключително богата информация за произхода ни има и в архивите на Иран. Проф. Карачанлу, специалист по историческа география, е показал на екипа ни карти и хроники, които разказват за няколко Българии – Дунавска, Кавказка и Волжка. Предстои част от тази информация и поне 10 книги да бъдат преведени на български, съобщи доц. д-р Иво Панов. Проучванията на проф. Карачанлу за древната история на българите също ще излязат на книга.
Д-р Славян Стоилов припомни, че данните от ДНК проучване, което бе публикувано в бр. 6 на Списание 8, също категорично доказва индоевропейския ни произход и това, че нямаме азиатски и тюркси примеси. И това, че сме под 20% славяни. Д-р Стоилов обясни, че от генетичното изследване става ясно, че българите не са били диви орди, нито войнстващи племена, а от Изток се е предвижвал цял един народ – мъже и жени.
Догодина експедицията планира да се върне в Иран, за да довърши проучванията си, обеща Петко Колев, председател на ОБФ „Тангра-ТаНагРа”.
Интердисциплинарната пилотна научна експедиция “БЪЛГАРИ – ПРАРОДИНА” се провежда под патронажа на Министерството на външните работи на Република България, Българската академия на науките, Софийския университет “Св. Климент Охридски”, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” с продуценството на ОБФ Тангра-ТанНакРа”.
Членовете на експедицията са: доц. д-р Александър Илиев, ръководител, антрополог, Петко Колев, координатор, председател на Общобългарска фондация “Тангра-ТаНагРа”, доц. д-р Иво Панов от СУ “Св.Климент Охридски” - иранист, литературовед и обществовед, доц. д-р Ружа Нейкова, БАН, етнолог и музиколог, д-р Славян Стоилов, специалист по традиционна медицина, Иво Леонкев, оператор, изследовател на театрални мистерии и обреди и Алиреза Пурмохаммад от Центъра за разпространение на иранския език, преподавател в СУ ”Климент Охридски”, литературовед.
вторник, 23 март 2010 г.
Вулканите са помогнали на динозаврите да станат доминиращи
Огромна вулканична активност е помогнала на динозаврите да се превърнат в доминиращите животински видове на Земята преди около 200 млн. години, сочат данните от ново изследване, цитирано от Би Би Си. Динозаврите са били доминиращите гръбначни животни на планетата в продължение на около 160 млн. години.
Въпреки че като цяло в научните среди има консенсус, че са били унищожени от падането на астероид или комета на Земята, учените продължават да спорят за факторите, довели до въздигането на страшните гущери.
Според новото изследване множество мощни вулканични изригвания са довели до промени в климата на планетата, което е причинило измирането на основните конкуренти на динозаврите, унищожавайки около 50% от четирикраките земни животни, 50% от растителните видове на сушата и около 20% от морските обитатели.
В края на периода креда, преди около 65 милиона години, динозаврите претърпяват катастрофално масово измиране, което прекратява господството им над сушата. Биолозите смятат, че съвременните птици са преки наследници на някои динозаври.
Най-големите динозаври са достигали до 27 метра дължина и 60 тона тегло, а най-малките са били с размери от около 60 сантиметра.
Въпреки че като цяло в научните среди има консенсус, че са били унищожени от падането на астероид или комета на Земята, учените продължават да спорят за факторите, довели до въздигането на страшните гущери.
Според новото изследване множество мощни вулканични изригвания са довели до промени в климата на планетата, което е причинило измирането на основните конкуренти на динозаврите, унищожавайки около 50% от четирикраките земни животни, 50% от растителните видове на сушата и около 20% от морските обитатели.
В края на периода креда, преди около 65 милиона години, динозаврите претърпяват катастрофално масово измиране, което прекратява господството им над сушата. Биолозите смятат, че съвременните птици са преки наследници на някои динозаври.
Най-големите динозаври са достигали до 27 метра дължина и 60 тона тегло, а най-малките са били с размери от около 60 сантиметра.
събота, 20 февруари 2010 г.
Силикатните минерали са могли да помогнат за зараждането на живота на Земята
В условията на доисторическата Земя първите биологични молекули въглерод като рибозата, влизаща в състава на РНК, са могли да се образуват от прости органични молекули при стайна температура в присъствие на силикат-йони, не само ускоряващи реакциите, но и стабилизиращи техните неустойчиви продукти, съобщават изследователите в статия на списание Science.
петък, 5 февруари 2010 г.
Проливни дъждове заличиха 300 отпечатъци от динозаври
Около 300 следи от динозаври на възраст 65 млн. години са изчезнали от парка "Parque Cretacio" в центъра на Боливия в резултат на проливните дъждове през последните седмици, съобщиха от ръководството на парка.
Отпечатъците от динозаврите са изчезнали в резултат на ерозия и срутване на скали, причинени от пороите, отбелязва АФП. Те са били на гигантска стена, 80 м от която са се сринали във вторник. "Изгубихме 300 отпечатъци", каза по обществената телевизия директорът на "Parque Cretacio" Вилмер Астете. Паркът е считан за едно от най-големите находища на следи от динозаври на света. В него има около 5000 отпечатъци, оставени от 300 различни вида динозаври, повечето от които по стена с дължина около 1.2 км, изправена почти вертикално след земетресения в миналото. Съхранението на тази стена може да струва близо 30 млн. долара годишно, каза директорът на парка.
Местните власти заявиха, че обмислят мерки за опазване на мястото, допълва БГНЕС.
Отпечатъците от динозаврите са изчезнали в резултат на ерозия и срутване на скали, причинени от пороите, отбелязва АФП. Те са били на гигантска стена, 80 м от която са се сринали във вторник. "Изгубихме 300 отпечатъци", каза по обществената телевизия директорът на "Parque Cretacio" Вилмер Астете. Паркът е считан за едно от най-големите находища на следи от динозаври на света. В него има около 5000 отпечатъци, оставени от 300 различни вида динозаври, повечето от които по стена с дължина около 1.2 км, изправена почти вертикално след земетресения в миналото. Съхранението на тази стена може да струва близо 30 млн. долара годишно, каза директорът на парка.
Местните власти заявиха, че обмислят мерки за опазване на мястото, допълва БГНЕС.
понеделник, 1 февруари 2010 г.
Средновековният Средец / София и българският цар Самуил
Пламен Павлов (ВТУ “Св.св. Кирил и Методий”) пред Агенция „Фокус”
От няколко години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Те са открити от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро. Без съмнение тяхното пренасяне в България би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския шовинизъм и неговите твърдоглави застъпници в Скопие.
Известният историк Божидар Димитров предложи, естествено, при наличието на добра воля от гръцка страна, тленните останки на знаменития български цар да бъдат положени в църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Идеята за изграждането на царски пантеон, предложена през 2007 г. от Божидар Димитров и от мен, беше частично осъществена. Символично в средновековния храм беше донесена пръст от гробовете или лобните места на българските владетели Кубрат, Аспарух, Ивайло, Георги І Тертер и Михаил ІІІ Шишман-Асен. Въпросът с костите на цар Самуил обаче не получи развитие. Нека се запитаме обаче дали Велико Търново е най-подходящото място за подобен акт на историческа памет, когато става дума за цар Самуил?
Връзката на Самуил с Търново е съмнителна и се опира единствено върху неавтентичния и спорен като съдържание Воденски надпис. Връщането на царските кости в Преспа не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил като историческа личност, като олицетворение на българската воля за свобода и независимост! Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Един византийски автор от началото на ХІІІ в. пише за “... оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите...” Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците. Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече хора. Това на свой ред ни кара да мислим, че мястото на тези свети за всеки честен българин царски кости е именно в България. Кой град в България обаче е най-подходящо да приеме мощите на великия цар?
В последно време, макар и в неформален план, се лансира идеята, че е това трябва да бъде столицата София – идея, с която ме запозна президентът на агенция “Фокус” Красимир Узунов. Такава позиция е не само оправдана, но и мотивирана с исторически аргументи. Въпреки че съвременният българин свързва великия владетел най-вече със старопрестолния Охрид, връзката със София съвсем не е за пренебрегване. Родът на Самуил, “клонка” на Крумовата династия от Плиска и Велики Преслав, е свързан със Средец / София,. Нещо повече, твърде вероятно е именно Средец да е родният град на Самуил и неговите братя Давид, Мойсей и Арон.
Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през пролетта на 809 г. Голямата война с Византия през 811 г., в която загива император Никифор І Геник, е ... “война за Сердика”, за пътищата към днешна Македония, населена с Куберови българи и български славяни. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). По времето на цар Петър (927-969) неин управител е комит Никола, бащата на братята “Комитопули” (“синове на комита”) Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е безпочвена. Високия сан на Никола, фактът, че е “българин родом” (нека си спомним този израз от Битолския надпис на неговия внук Иван Владислав), самата аристократична система на Българското царство показват, че той е принадлежал към висшата знат, към най-близките роднини на владетелите. С други думи, Никола е имал прабългарски корени, а Самуил и братята му са били “от същото царско коляно”, както изрично сочи авторът на Българския апокрифен летопис от ХІІ в. На свой ред византийската принцеса и писателка Анна Комнина сочи "българския василевс” Крум (“Мокрос", изопачено от "Кромос") като прародител на цар Самуил и "българската династия".
През 971 г. в резултат на агресията на киевския княз Светослав и перфидното коварство на Византия източните български земи и столицата Велики Преслав са окупирани. Цар Борис ІІ (969-971) е пленен, отведен в Константинопол и детрониран. Император Йоан Цимисхи не успява да окупира цяла България. Западните й области остават свободни - именно западните области, а не само Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав. Още през 971-972 г. аристокрацията от незавладените земи избира наместничество, което да управлява страната от името на пленения цар. То е съставено от близките роднини на династията - братята Комитопули, най-ярката фигура сред които се оказва най-малкият брат Самуил.
Къде е мястото на Средец в тези събития? Особено показателен е фактът, че тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! Така или иначе, през 971 г. е определена временна столица на България и тази функция е изпълнявана от Средец. Според политическия модел на Първото царство наместничеството на Комитопулите е трябвало да бъде избрано и утвърдено от "народен събор". Така е при въстанията на Петър Делян (1041-1042) и Георги Войтех (1072-1073 г.). След християнизацията на държавата важно място в тези събори заема църквата. Фактът, че временно седалище на патриарх Дамян е именно Средец (това е изрично подчертано в първата грамота на император Василий ІІ в полза на Охридската архиепископия от 1019 г.) прави този град най-подходящото място за такъв висш държавен форум. Още нещо, дори и през 986 г. по-големият от двамата оцелели Комитопули (Давид и Мойсей загиват още през 976 г.), именно Арон, резидира в Средец. С други думи, водещите позиции на този град се запазват достатъчно дълго. Вярно е, че успелият да избяга от плен Роман (цар Борис ІІ е убит по грешка на границата) избира за своя резиденция Скопие. Тази промяна положително е свързана с "фронтовата" позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Така или иначе, Средец запазва своите водещи позиции.
През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония - ядрото на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към Средец. Българската активност принуждава Василий ІІ да потегли назад. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор през 811 г. Известният поет Йоан Геометър, съвременник на събитията, възкликва: "Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим..." В своя Битолски надпис цар Иван Владислав (1015-1018) отдава победата на Самуил и баща си Арон. В своя добавка към хрониката на Скилица епископ Михаил Деволски (ХІІ в.) твърди, че българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
На 14 юни 987 г. Арон, уличен в опасни контакти с Византия и предателство, е екзекутиран със семейството си в Разметаница (до дн. Дупница). Мястото му в Средец вероятно е заето от самия Самуил. Разбира се, други събития свързват "силния човек" в тогавашна България с Преспа, и така е чак до смъртта му на 6 октомври 1014 г. В тогавашната българска държава наред със столицата е имало градове и крепости със статут на владетелски резиденции. Струва си да се запитаме откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал българската "реконкиста" на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец, съответно и грозящата го византийска заплаха, нарастват. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник "блесва звездата" на прочутия воин Кракра, наричан по традиция "Пернишки". Кракра (името му е прабългарско - характерна черта за комитските родове) е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и "убежище" при ескалация на военните действия. Пребивавал ли е цар Самуил в Средец в онези години? Отговорът може да бъде само положителен – неговият поход срещу Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.
Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Рила в същия български град, където те остават до 1195 г. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на съвременна ни столица.
Да се върнем отново на повдигнатия въпрос – къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, в кой софийски храм? Според мен вечният им дом би трябвало да бъде именно “Света София” – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Василий ІІ Българоубиец... В храма, редом с който гори вечният огън на падналите за свободата на България.
От няколко години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Те са открити от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро. Без съмнение тяхното пренасяне в България би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския шовинизъм и неговите твърдоглави застъпници в Скопие.
Известният историк Божидар Димитров предложи, естествено, при наличието на добра воля от гръцка страна, тленните останки на знаменития български цар да бъдат положени в църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Идеята за изграждането на царски пантеон, предложена през 2007 г. от Божидар Димитров и от мен, беше частично осъществена. Символично в средновековния храм беше донесена пръст от гробовете или лобните места на българските владетели Кубрат, Аспарух, Ивайло, Георги І Тертер и Михаил ІІІ Шишман-Асен. Въпросът с костите на цар Самуил обаче не получи развитие. Нека се запитаме обаче дали Велико Търново е най-подходящото място за подобен акт на историческа памет, когато става дума за цар Самуил?
Връзката на Самуил с Търново е съмнителна и се опира единствено върху неавтентичния и спорен като съдържание Воденски надпис. Връщането на царските кости в Преспа не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил като историческа личност, като олицетворение на българската воля за свобода и независимост! Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Един византийски автор от началото на ХІІІ в. пише за “... оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите...” Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците. Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече хора. Това на свой ред ни кара да мислим, че мястото на тези свети за всеки честен българин царски кости е именно в България. Кой град в България обаче е най-подходящо да приеме мощите на великия цар?
В последно време, макар и в неформален план, се лансира идеята, че е това трябва да бъде столицата София – идея, с която ме запозна президентът на агенция “Фокус” Красимир Узунов. Такава позиция е не само оправдана, но и мотивирана с исторически аргументи. Въпреки че съвременният българин свързва великия владетел най-вече със старопрестолния Охрид, връзката със София съвсем не е за пренебрегване. Родът на Самуил, “клонка” на Крумовата династия от Плиска и Велики Преслав, е свързан със Средец / София,. Нещо повече, твърде вероятно е именно Средец да е родният град на Самуил и неговите братя Давид, Мойсей и Арон.
Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през пролетта на 809 г. Голямата война с Византия през 811 г., в която загива император Никифор І Геник, е ... “война за Сердика”, за пътищата към днешна Македония, населена с Куберови българи и български славяни. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). По времето на цар Петър (927-969) неин управител е комит Никола, бащата на братята “Комитопули” (“синове на комита”) Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е безпочвена. Високия сан на Никола, фактът, че е “българин родом” (нека си спомним този израз от Битолския надпис на неговия внук Иван Владислав), самата аристократична система на Българското царство показват, че той е принадлежал към висшата знат, към най-близките роднини на владетелите. С други думи, Никола е имал прабългарски корени, а Самуил и братята му са били “от същото царско коляно”, както изрично сочи авторът на Българския апокрифен летопис от ХІІ в. На свой ред византийската принцеса и писателка Анна Комнина сочи "българския василевс” Крум (“Мокрос", изопачено от "Кромос") като прародител на цар Самуил и "българската династия".
През 971 г. в резултат на агресията на киевския княз Светослав и перфидното коварство на Византия източните български земи и столицата Велики Преслав са окупирани. Цар Борис ІІ (969-971) е пленен, отведен в Константинопол и детрониран. Император Йоан Цимисхи не успява да окупира цяла България. Западните й области остават свободни - именно западните области, а не само Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав. Още през 971-972 г. аристокрацията от незавладените земи избира наместничество, което да управлява страната от името на пленения цар. То е съставено от близките роднини на династията - братята Комитопули, най-ярката фигура сред които се оказва най-малкият брат Самуил.
Къде е мястото на Средец в тези събития? Особено показателен е фактът, че тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! Така или иначе, през 971 г. е определена временна столица на България и тази функция е изпълнявана от Средец. Според политическия модел на Първото царство наместничеството на Комитопулите е трябвало да бъде избрано и утвърдено от "народен събор". Така е при въстанията на Петър Делян (1041-1042) и Георги Войтех (1072-1073 г.). След християнизацията на държавата важно място в тези събори заема църквата. Фактът, че временно седалище на патриарх Дамян е именно Средец (това е изрично подчертано в първата грамота на император Василий ІІ в полза на Охридската архиепископия от 1019 г.) прави този град най-подходящото място за такъв висш държавен форум. Още нещо, дори и през 986 г. по-големият от двамата оцелели Комитопули (Давид и Мойсей загиват още през 976 г.), именно Арон, резидира в Средец. С други думи, водещите позиции на този град се запазват достатъчно дълго. Вярно е, че успелият да избяга от плен Роман (цар Борис ІІ е убит по грешка на границата) избира за своя резиденция Скопие. Тази промяна положително е свързана с "фронтовата" позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Така или иначе, Средец запазва своите водещи позиции.
През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония - ядрото на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към Средец. Българската активност принуждава Василий ІІ да потегли назад. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор през 811 г. Известният поет Йоан Геометър, съвременник на събитията, възкликва: "Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим..." В своя Битолски надпис цар Иван Владислав (1015-1018) отдава победата на Самуил и баща си Арон. В своя добавка към хрониката на Скилица епископ Михаил Деволски (ХІІ в.) твърди, че българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
На 14 юни 987 г. Арон, уличен в опасни контакти с Византия и предателство, е екзекутиран със семейството си в Разметаница (до дн. Дупница). Мястото му в Средец вероятно е заето от самия Самуил. Разбира се, други събития свързват "силния човек" в тогавашна България с Преспа, и така е чак до смъртта му на 6 октомври 1014 г. В тогавашната българска държава наред със столицата е имало градове и крепости със статут на владетелски резиденции. Струва си да се запитаме откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал българската "реконкиста" на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец, съответно и грозящата го византийска заплаха, нарастват. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник "блесва звездата" на прочутия воин Кракра, наричан по традиция "Пернишки". Кракра (името му е прабългарско - характерна черта за комитските родове) е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и "убежище" при ескалация на военните действия. Пребивавал ли е цар Самуил в Средец в онези години? Отговорът може да бъде само положителен – неговият поход срещу Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.
Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Рила в същия български град, където те остават до 1195 г. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на съвременна ни столица.
Да се върнем отново на повдигнатия въпрос – къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, в кой софийски храм? Според мен вечният им дом би трябвало да бъде именно “Света София” – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Василий ІІ Българоубиец... В храма, редом с който гори вечният огън на падналите за свободата на България.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
